Да изплетеш клетка за щурец: разказ с продължение на Здравка Евтимова

Животът е бледа бира – казваше си той всеки път, когато му се стореше, че е на път да се натъжи за нещо. Каква тъга, каква скръб, животът е бира, а аз съм здрав, мога да изпия тон, така че, живот, готви се да те погълна. Така или иначе имаш край, животче нещастно. Аз също имам край, следователно не си по-голям от мене, ето защо въобще не си вири носа, ще видим кой кого.

Коронавирусът все някога ще се умори и глупавата му ярост ще угасне.

Евстати мислеше за дните преди пандемията. След нея животът все някак щеше да продължи.

По-рано, преди вируса, беше взело да му омръзва.

На ден излизаше точно два пъти по един час на дълги разходки по най-скъпите улици в столицата. Набелязваше си богaти, но не едната хубост – какво е хубостта днес, шепа козметика, специализирани курсове при психолози обирджии, които й внушават, че е красива, самостоятелна, умна - и хубостта е готова. Пет седмици, не повече, трае хубостта. Финансовата акробатика е красота, смяташе той. Финансите не идват със шепа козметика, нито за пет години, те идват или по рождение, или произтичат от съпруг с портфейл - такива госпожи си личаха от десет галактики разстояние. Средствата, усещането за разкош, гордостта, тънките, но заявени с непогрешими жестове на превъзходство капризи – богатството бе заложено в поколения любили се в бляскави стаи ленивци, поколения вирнати носове, поколения скъпи почивки на пищни места по света – не можеше да сбърка такава жена.

Тя, всъщност поколенията разкош, красиви дрехи на бляскави модни дизайнери, поглед, който е едновременно надменен, нагъл и очакващ – това беше намерението, мотивът зад двукратните му едночасови разходки по улиците преди вируса. Влагаше всичките си спестявания в своя външен вид - истински, оригинален Armani, Hugo Boss, Papillon – можеше да гладува месеци, но се добираше до сако, което го правеше божество. Каква мизерна дума – та хората бяха бездарните автори на всички божества.

Няма божества, има глупци, които вярват в тях. Той, той, мъжът, беше силата, която насочва вселената да се огъва напред или назад, мъжът беше не слънцето, той беше притеглянето, силата, която принуждава слънцето да се търкаля по нещастната си орбита във вселената. А какво е една вселена – възможност някои астрономи да спечелят състояние и титли, но Евстати не се интересуваше от състояние. Интересуваха го феи, с които можеше да живее щастливо.

Разбира се, всеки има своя представа за щастие. Неговата беше здравословна храна, чиста къща – много чиста, наистина, за предпочитане персонал, който поддържа чистотата, не самата богиня. Не желаеше партньорката му да мирише на паркетол и запръжка. То жена ли е, ако чисти и лъска плочките в тоалетната и запича мусака. Тя е слугиня, а Евстати искаше дама до себе си.

Така намери Фернанда – тя не се казваше Фернанда, разбира се, бяха я нарекли Фанка. Баща й от докер, бе станал крупен прекупвач първо на зеленчуци, на метали, по-късно на химически вещества, каквото и да означава това. След вземане-даване с баща й хората честно се озоваваха в евтина надгробна могила или заемаха съвсем заслужено място в градската морга. Днес човекът търгуваше с маски и предпазни облекла. Краят на едни е начало за други, нали? Майката на Фернанда все още купуваше прежда от Пуст пазар. По стар навик от годините, когато съпругът й все още беше докер, броеше стотинките за леща чорба на обяд и за надниците на слугинята. Старата вече не готвеше, наемаше си девойка – но я наричаше в съзвучие с модните тенденции „домашна помощница“ или „квалифициран кухненски персонал“. Квалифицираният персонал, горката слугиня, тичаше по шестнайсет часа на ден – метеше, чистеше лъскаше, готвеше и беше длъжна да казва „Госпожо“ на майката на Фернанда.

Евстати измисли името Фернанда на Фанка. Тя бе момиче, което и преди, и след вируса учеше трудно, но имаше две дипломи от два много престижни свободни университета в България. Беше ходила и учила три пъти по три семестъра в САЩ и бе живяла не кой знае колко, но не по-малко от година и половина в Лондон, за да научи английски. Научаването се бе получило в твърде ограничени параметри, факт, който не пречеше на Фанка-Фернанда, както и на родителите й да твърдят, че „детето“ говори перфектно езика на Шекспир – всички се гордееха с името Шекспир и с факта, че го произнасят с английски акцент, макар че не знаеха кой е и що за птичка е.

Спечели Фанка със сакото Armani и обувките Gucci. Завладя я като крепост, която сама с огромна готовност бе вдигнала резето на желязната порта и му бе постлала червен килим за welcome. Първата вечер отказа да я последва в луксозния й дом в Бояна. Целуна й ръка и изказа една мисъл от Алфред дьо Мюсе: „Всички неприятни неща, които най-злият враг може да Ви каже в очите, са нищо в сравнение с тези, които най-добрите Ви приятели говорят зад гърба Ви.“ Тя, естествено, не знаеше кой е този Алфред, но мисълта му я разтърси, поне даде такъв вид. Евстати опита и с по-известни автори като Фокнър и Тургенев - Ана, горката дъщеря на Евстатий, четеше Тургенев – но Фанка не бе чувала и техните имена. Господи, едва ли щеше да я издържи дълго.

Къщата й беше красива, направена от хора, които разбират и им е платено много; бе обзаведена от типове, които са гледали балета „Лебедово езеро“ на Чайковски и са издълбали въпросното езеро в двора на Фернанда, след което са посадили наоколо цветя от петте континента. Важна подробност – и преди, и след вируса: три готвача работеха за Фернанда – което му допадна. Чистота плюс много красива домашна помощница, но Евстати знаеше колко е вредно да оглежда персонала в присъствието на господарката. Подхвърляше „онази блейка“ по адрес на хигиенистката, не отчиташе прелестта й и Фанка беше щастлива. Предостави му стая, предостави му масажист, психолог, професор с английска филология, с когото Евстати можеше да пие вино два пъти в седмицата и да води интелектуални разговори. Фанка не плаваше в интелектуални води, но ядеше екологично чиста храна. Двама фитнес специалисти с дипломи от Кеймбридж се грижеха за физическата й кондиция, психолози от университета в Шварцвалд – тези пък откъде доплуваха тук? - отговаряха за отличното й психическо здраве по време на вируса; изтъкнат хуморист беше нает, за да пише вицове и епиграми, повдигайки настроението й, когато се проявеше нужда от това. Един дипломиран хуманист, каквото и да значеше това, й рецитираше любовна поезия.

След като Евстати влезе в живота й, Фанка се отказа от хуманиста и от двамата психолози. Заяви пред баща си и майка си, че е щастлива както никога досега през целия си живот. Доко, докерът и Стоянка, жената, която все още по стар навик плетеше с прежда от Пуст пазар, го одобриха горещо – Евстати не беше от ония лигльовци, които се кланят пред теб с изплезени езици и облизват пода под пантофите ви, за да направят добро впечатление. Той можеше да приказва и български, но шпрехаше перфектно английски, френски, немски и още други езици, които Доко и Стоянка не подозираха, че съществуват, защото такива наистина не съществуваха.

Евстати пиеше умно, не се тъпчеше – издържа теста на Стоянка – посегна първо към по-евтината храна на масата, освен това можеше да яде с нож, не плюеше на пода след чашата с вино, никак не псуваше. Все пак веднъж се изтърва и това го направи още по-скъп и нормален в техните очи.

Месец след като той се пренесе при Фанка, госпожицата промени името си на Фернанда чрез предвидените в закона стъпки. Много рядко, вечер след здравословното физиологическо събитие между тях, Евстати изпитваше особена тъга. То не бе чувство, то бе тежест под лъжичката при мисълта за дъщеря му.

Колко щеше да продължи извънредното положение заради короната!

Когато не можеше да престане да мисли за дъщеря си – мисълта за Ана го правеше слаб, изтощаваше умението му да си припомня красиви мисли на велики хора, които не бяха никак велики, дявол да го вземе, просто бяха имали късмет някой друг да плаща сметките им, а те да пишат на спокойствие, сити и пийнали или наемаха професионалист да записва брътвежите им, докато са пияни. Някоя тлъста Фернанда.

Великите обикновено се раждаха със сребърни лъжици в устите. Цялата рода очаквала на тръни да се пръкне отрочето, за да има гарантиран наследник на милионите. Тогава тези титани са писали и брисали онова, което всеки нормален човек би могъл да измисли, без да се напъва особено, ако не трябва да бъхти шестнадесет часа за хляба, ако в дома му не е отворила уста жената с мозък на акула; ако в люлката не е ревяло едно мъничко диване, което изсмуква бедната ви енергия до капка, пресушава запасите в портфейла и в банковата ви сметка.

Вие ненавиждате това същество, което се казва Ана, дъщеря, и което, по дяволите, ви е скъпо, така скъпо, че за да живеете като нормален човек, трябва да го изоставите. Да го забравите, както изхвърляте от мислите си своята стара риза с прокъсани лакти. Въпреки всичко вечер отново пристъпвате към люлката. Връщате се към черните очи на хлапето и понякога – особено когато никак не ви е вървяло, когато редакторите са върнали вашия ръкопис, когато учителката по литература, готвеща за вас мусака и капама по рецепта на нейната баба, ви е омръзнала до загуба на съзнание. Когато ви иде на разбиете кратуната на нещастника с Волвото, засякъл ви на кръговото - в такива моменти си казвате – по дяволите, разбира се, че няма дяволи. Хората са ги измислили за оправдание на собствената си ограниченост и завист – тогава ви се иска за момент хлапето с черните очи и с черната гъста като коприва коса да умре.

Да се махне от света, за да сте свободен, да не мислите за него. Но точно след пет минути хуквате към скапаната гарсониера, където живее порасналата черна и гъста коса, порасналите черни очи. Най-глупавата опция е наистина да втурнете към гарсониерата, защото дъщеря ви ще откаже да разговаря с вас. Тя е същото дърво – не дърво - същата слана като майка си. Мълчи, не взема парите ви, не ви отваря дори. Вие се утешавате, че Ана не ви отваря, защото се страхува от заразяване с короната; като глупак си спомняте онова лято, когато я отведохте един единствен път на море, не с Фернанда, с една друга Фернанда.

Господи, защо Евстати не можеше да понася жените, които не знаеха коя е Фланъри O’Конър или Франсоаз Саган. Тези фустички и корсажи готвеха прекрасно, правеха добра любов, но гладът му угасваше бързо, гозбите омръзваха. С една дърта Фернанда заведе дъщеря си в Созопол. На третия ден натири Фернанда и остана с дъщеря си. Двамата се возеха на Виенското колело, плуваха заедно, купи с парите на Фернанда нови дрешки на хлапето, старите ги събра в един плик от магазин „Билла“ и ги хвърли в контейнера за отпадъци - дотук!

Тогава какъв плач плака това дете. За вехти парцали. Защо не го забравяше, по дяволите.

Следете новините ни в GoogleNews