От стр. 1
Каква е надеждата?
Дали има надежда в това, че една част от българите - които са някак си неизлечимо болни от комунизъм в главата, никога не са могли да живеят самостоятелно и не познават личната отговорност - могат да гласуват? Дали тези хора по демократичен път, чрез свободни избори и волеизявление ще помогнат да се преодолее “хюзюн”-а? Не мисля. Но се надявам, че все пак другите, мислещите и младите са повече. Особено, ако се даде възможност за дистанционно гласуване от чужбина с една различна избирателна система.
Сега тези с “хюзюна” вече ги наричат “ГЕРБ”.
Така или иначе, тези хора гласуват. Може за ГЕРБ, но и за БСП и ДПС и АТАКА и въобще, мамата си трака. Хората, които биват избрани по сегашната политическа система, са много опасни, защото са крадливи, обичат да са богати, а реториката им е често лява. Те са много цинични. Може да види човек такива характери в парламента, но също и в пресата, навсякъде. И това е голямата опасност, когато гласуващият човек не знае къде да сложи границата между добро и зло.
Само че изначалното “зло” трябва да бъде заклеймено и назовано - БСП, която се води 100-годишна, е престъпна per se, тя е извън закона и, ако позволиш, ще използвам пожеланието “fuck off and die”. Неокомунисти по потекло, но всъщност неолибертариански капиталисти и мръсни копелета per se, до един.
Нищо не убива по-ефикасно антикомунизма от банализирането на неговите послания. Когато се изговарят постоянно свръхсилни думи в яростно полемичен стил, посланието се загубва и хората започват да не го чуват. Престъпната партия трябва да се бие с факти и образи, които се запомнят. Уви, БСП не е извън закона, а трябваше да бъде. Но кой да я обяви извън закона? А и дори самата партия да бъде извън закона, самите престъпници останали ненаказани, а вече и техните деца и внуци, се превърнаха в свръхбогати буржоазни капиталисти, защитници на своята лична частна собственост. Оказа се, че левите – навсякъде, и за съжаление на Запад, станаха господари на публичния дискурс и на говоренето. Те се самообявиха успешно за принадлежащи към лагера на доброто. Тоест лявото стана синоним на добро, а всичко останало беше обявено за лошо и фашистко, включително антикомунизмът. Нашите тукашни комунисти яхнаха добре оседланата карета на западното отвращение към нацизма и се присламчиха към “прогресивните сили”. Законодатели на политическата мода станаха левите. Десните бяха успешно демонизирани, навряни в ъгъла като десни екстремисти. А комунистите станаха милионери, които се борят за “социална държава” и справедливост.
Това е първи принцип на пропагандата – симплификацията на врага, банализацията му. Но съдбата на хората от ГУЛАГ, хората, живели в сутерена, в мрака на комунизма? Кой да се застъпи за тях - обезчовечаваните? Ерозията на паметта за измъчените – това онтологично разбираемо ли е, или не?
Въпрос на лична съвест е всеки един от нас да се застъпва навсякъде, където е възможно, за измъчваните и обезчовечавани от комунизма. Това важи за всички - на Изток и на Запад - и особено за хората като теб, въоръжени с мощта на екрана, писменото слово и образователните институции. Ерозията на паметта върви в няколко плоскости, но най-вече чрез морално релативизиране на Злото на комунизма, като то бъде поставено в редицата на други исторически злини, които му служат за прикритие и даже оправдание, както и успешното култивиране на носталгията по “сигурността и спокойствието” по онова време. Носталгирането като процес е донякъде възможно да бъде управлявано. Сигурен съм, че тези процеси на манипулация са изучавани някъде в някакви кагебистки институти, писани са дисертации сигурно, прецизирани са и методите, отработвани предварително. Особено при една популация, която е много безхитростна спрямо елементарните внушения, няма опит в плуралистични медии, или поне нямаше, не знае нищо за външния свят, не владее езици и прочие - тя много лесно може да бъде носталгирана. Примерно като завладееш РЕП-овете във всички малки градове и села и разпространяваш точно определен вид вестници, ти си в състояние да създадеш цяла една умствена представа за света у голям брой гласуващо население, отиващо към пенсия в една бързо застаряваща, гериатрична страна.
Носталгичното оневиняване? Тази пълзяща ГЕРБ-БСП свинщина?
Именно - анестезия към комунистическите престъпления в миналото, което има политически измерения. Така създаваш и съответните нагласи да се гласува за определена партия. Но дали цялостният процес на забрава може да бъде направляван само по този начин? Едва ли. Има, както казваш, една особена траектория на голяма група хора, които нямат континуитета на едно нормално живеене в едно свободно общество. Те имат типичното поведение на човек, който току-що е пуснат от затвора, след много дълга присъда. Професионализиран затворник. Той почти по един естествен начин иска да се върне отново в килията, защото това му е познатото. В българските условия какво се случи след промените? Затворникът излезе от килията и вместо надзирателя, който му даваше чинията със супата всеки ден, видя, първо, че навън е много светло, и второ, че отвън пред вратата на затвора го причаква един човек с бухалка. Разбира се, той веднага поиска да се прибере обратно при фуражката, там поне всичко беше тихо и сигурно. И освен това дават супа.
И в литературата сме го виждали, особено при Чехов – да не можеш да понесеш широтата на света.
“Блажени са дементните”, ако мога да перифразирам. Имах приятел – д-р Захари Гешаков, психиатър, умен, интересен човек и оригинален мислител, работехме заедно в Карлуково. Когато изпивахме понякога по шише вино, се случваше той на шега да се примоли, “Ела, деменцио мила, ела!”, защото загубата на памет можеше да бъде понякога спасение от непоносимата реалност, която ни заобикаляше.
Чудесно. Но Курчек говореше за кохезия на паметта.
Кохезията или наличието на непрекъсната лента на паметта като своеобразна протяжност през времето, е гаранция за съхраняването на Аз-а. Когато паметта е перфорирана по травматичен път, като резултат от остра или хронична психотравма, това води до нарушаване на цялостта на Аз-а. Фрагментирането на “Аз-а” и разпадът на “Аз-а” води до разрушаване на личността, тоест тази личност престава да е идентична сама на себе си. Тя се превръща в огледало, което е счупено, което не дава целия образ, а отделни образчета, всяко за себе си.
Аз пък се вълнувам повече от id –a.
(смях) Да, доколкото тази фрагментация в някои случаи беше доброволна, а в други беше насилствено наложена, аз мисля, че в условията на екстремен стрес, при survival situation, личността е в състояние да се дисоциира, да се разпадне на отделни, несвързани помежду си елементи. Както се нарича в психопатологията, настъпва дисоциативно разстройство на личността. Тогава общият смисъл на преживяното се губи, разпада се на отделни части, неспоени от общ смисъл. Но освен това ти не бива да “забравяш” и забравата, която е естествен процес, защото всяко нещо, което се отдалечава във времето, подлежи на нея и тя постепенно, поради дистанцията, изтрива детайлите и подробностите, които някога са имали значение за забравящия.
Как ти изглежда така нареченото “дясно” в днешна България? То де факто не търпи homines novi – само препотвърждава провалените посредствени, във вид омагьосан кръг.
Проблемът е в липсата на политическа култура и повече хора като теб, които действително да се ангажират. И ще дам пример със Швейцария. Хора с три езика, или четири. От всички кантони идват най-достойните и уважавани мъже, сядат, стискат си ръцете, подписват един договор и създават тази многоезична държава. На какво се държи всичко това? Единствено на честните им думи, на отсъствието на себичност, на верността към дадените обещания, а не на византийските коварства и хитростта, с която да вземеш някакво предимство. Никой не е пожелал да се въздигне над останалите, а всички са искали общото благо. И оттогава досега, тази държава е държава на благоденствието. Когато се събираш със съмишленици за една кауза, първичният процес трябва да отсее и изтъкне онези, които са най-способни, най-далновидни, най-знаещи, които желаят не власт за себе си, а просперитет за всички. Това е много трудно в България, защото българинът е негативен индивидуалист. Той много трудно признава на другия да е прав или умственото му предимство; и даже – това у нас е нещо нечувано – много трудно се радва на другия човек, който има повече качества и знания от него самия. В Америка например, поради суровата природа на капитализма, който отсява индивидуалните качества и полага всекиго на мястото му съобразно с неговите качества и способност да се труди, много трудно ще се намери някой, който да счита по-учения и по-успешен от себе си сънародник за по-долен от себе си. В “пролетарска”, в смисъл комунизирана България обаче, където какистокрацията след 9.9.1944 взе могъщ превес в една страна без аристократично минало и с исторически нагон към уравняване, беше много лесно да твърдиш, че си по-висш поради “класовия произход” и да заемаш високи позиции просто защото си прост. Това не предизвикваше неудобство, не го предизвиква и сега.
То това е разликата между индивидуализма в исторически смисъл и мономанията.
Да. Българският парадокс се заключава в това, че индивидуализмът се превръща в недоверчивост към другия, докато колективизмът пък приема формата на повсеместна и универсална завист към успешния и талантливия. Дали е още от първите ханове, които са отсичали главите на по-високите – в смисъл по-умните, защото те са били достойни да служат само на Тангра, а не на хана... Не знам дали е точно така, но е напълно възможно това дърпане отзад за пешовете надолу на онзи, който е по-напред, да е твърде стара традиция.
Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
Страница на статията : 0102
