Стоя не вярваше на старата Марица – ръждясала тенджера е тя, но дъртата я срещна и й каза:

– Тенджера, но златото ръжда не хваща, Стояно.

- Не си златна – възрази й Стоя. - И не ти блестиш, а нахалството ти.

Тук обаче вехтата щайга не се разкрещяла – никой не е чувал Марица от Перник да кряка. Усмихнали се бръчките й, то значи сто усмивки, при това криви, на едно лице се побрали и то заприличало на гара. В това лице сто човека чакат, за да отидат някъде.

- Ти, Стояно, знам че дървета ашладисваш, после ги окопаваш овошката – бе подхванала медено възрастната. - Не знам дали някой ти е казвал: какъвто корен свариш - било корен на трън, било на роза - и изпиеш водата, в която си варила коренището, ще станеш или бодлива като трън, или ароматна като розов цвят. Открехнах ти нещо. Ще дойде време да ми целунеш десницата от благодарност. Ще кажеш – „Златна ти ръка, бабо Марице.“

- Аз не целувам ръжда – бе отсякла Стояна. – Аз изхвърлям ръждата на боклука.

- Стоян също изхвърля негодното в контейнера за отпадъци – бяха подметнали бръчките на старото ведро. – Затова ти казвам – подготви се да стоиш все насаме с котката си, момичето ми.

Стояна се опитала да измъкне нещо – „Ама ти какви ги дрънкаш, знаеш ли нещо за Стоян?“, но чепатата тояга погребала усмивката в бръчките си и продължила по пътя си – енергично, с прав гръб, корав като плочника пред кметството.

Марица всичко знае, бе преценила Стоя. Вехтите й уши побират всякакви истории, клюки и истини, а Стоян пътува. Днес до София, утре до Видин, Силистра и Варна – снабдител човек, кара камион и бус. Нищо особено като доход, нищо особено като имот, но красота оставил Господ в костите и кожата му, и усмивка сложил на лицето му. Весел, като го видиш, ти се прищява да летиш. Развейпрах. Черпи, щом се види в пари и парите се изчезват като ластовиците през зимата. Но това им е работа на парите – да са ластовици и да довеждат пролетта.

- Не съм за тебе, Стояно - кротко й бе обяснил Стоян . – Ти за всяка стотинка имаш чекмедже, за мене светът не е изработил такова нещо. На колела съм. Нощта ме застига някъде, без значение къде. Няма да се укротя, докато не чукна петдесет. Пътят ме тегли както въдицата тегли шарана, налапал кукичката. Не съм за семейство, нито за семейни начала. Не е направен дом, дето да ме побере.

- Аз ще направя дом, дето да те побере – беше му опонирала Стояна. - Ако трябва, ще измисля дом на колелета. Ако трябва - нощ ще стана, за да те настигам по пътя.

- Аз неням пет пари. Къщата е половин на мен, половин на сестрата, но ще й оставя моя дял, защото тя с три деца – разкошни камбанки е завъдила, пакост след пакостта вадят, дърлят се, после греят. Но аз съм се родил на ветровито място, в Пернишката болница, затова след вятъра ходя и не се спирам на едно място.

- Но вятърът като се удари в някоя планина, спира и става лято – изтъкна му Стояна. - Аз съм тази планина. Ще те спра. Ще те направя на лято.

- Защо си се лепнала за мене? – бе се поинтересувал Стоян. – Не съм умен. Не съм оправен, ще обиколя земята три пъти и джобът ми пак няма да е достатъчно тежък за моя къща и моя жена.

- Не ти говоря за къща и жена – беше му казала Стояна. – Говоря ти за мен. Аз съм всичко. От облак правя покрив над главата ти. Аз съм тенджерата за твоята супа на обяд. Аз съм супата и лъжицата за тебе. Аз съм въздухът, който дишаш и водата, която пиеш. Аз съм сърцето, което нямаш за обич, но аз ще ти го направя.

- Глупости – беше реагирал негативно Стоян. После както си стоял – прав, черноок и чернокос, хубав от площада на Перник до всички площади на градове и села по света, както приказвал за вятър и мъгла - изведнъж й обърнал гръб и побягнал.

Стояна не обичаше да си припомня този ден.

Стоян демонстрира такъв мощен спринт, че асфалтът се разтопи под сандалите му. Но и в бягството си беше красив – направо разкошен. Тя го гледаше и не въздишаше, нито се натъжаваше (Виж ми окото!). Кажи на един мъж, че го харесваш, но не тръгвай да се бесиш. Макар и снабдител да е, а ти -счетоводителка и непрекъснато да си затънала в тримесечно приключване. Не тръгвай да се бесиш. Всъщност Стояна летеше наум.

Парите са най-точното огледало на мрака в човека. Дали ще ти върне сумата навреме, дали ще проглуши света с окайване, дали погледът му ще полепне по пръстите ти, докато броиш левчетата, дали мозъкът му ще изсъхне върху устата, докато ти обясни, че няма…. Парите са истинската дълбочина в живота. Там се крият такива твари, че светът се вайка три дни и три нощи при мисълта за смрадта им. Стояна умееше да разбира парите. Само по начина, по който някой непознат изричаше фразата „Сто лева“, тя знаеш какъв е човекът и дали е човек въобще. Стоян никога не беше казвал „Сто лева“, както и баба Марица. Старата дъсчица измърморваше „пари“, както че имаше наум червеи.

– Но и червеите душа носят и имат кожа като тебе, момиче. Ти вземи корен на ягода, свари го.

- Ти секира ли си варила, Марице? Цяла година ли чугунена вода си пила, че си толкоз остра? Все мен дялкаш.

- Казвам ти - свари корен на ягода! Ще бъдеш мека и вкусна като ягодата.

- Назад си в знанията по ботаника, стара мърморанке. Ягодата предизвиква алергии.

- Ми теб човек само като те погледне, веднага прави алергия. Стоянчо избяга от тебе, като че в сандалите му горяха пламъци.

- Бабо Марице – каза младата. – Ушите ти са по-големи от света – всичко си чула и всичко знаеш. Гледам те, че с нов телефон се разкарваш из село и снимаш ли, снимаш…

- Не с телефона, с мозъка си снимам - спря я старата тояжка. – Мозъкът не само снима, но и разбира. Ти в телефона си забила човка и пипе, само човъркаш и не ти остава време да разбираш. Но човек иска да го разбереш, хем да пееш с него, но и да тъжиш с него. Така да тъжиш, че да стопиш злината му. Телефон това не прави, човек го прави. Стоянчо затова избяга.

- Ти не ме знаеш, бабо Марице – подпали се Стояна. – Счетоводител жена съм. Аз варя въздух, затуй както човек не може без въздух, така не може без мене. И ти не можеш без мене. Ела да ти купя едно какао. Стига си ме ядосвала.

Бръчките се усмихнаха и как такава усмивка се побра в старото лице, само дъртата Марица можеше да знае – през лятото вселената намира място за всичко. Да прогониш болест, да посрещнеш радост. За вятър, дъжд, жега и много новородени бебета има място през лятото.
Беше влажно, валеше дъжд след дъжда и още дъжд. Лятото беше решило да потопи градовете, но градовете са корави – народът, макар мързелив и стиснат, изсушава наводнените къщи, прогонва глада и надига глава. Мърмори недоволно, но става още по-корав . Хората са зли, ала вече не им пука ни от жегата, ни от дъжда.

- Нося ти корен от трън – подметна старата Марица и подаде найлоново пликче на Стояна.- Пий вода от трън. Хем ще бодеш, хем никой няма да може да те изкорени.

- Но никой няма да ме обича – изтъкна Стояна.

- И без това никой не те обича – отвърнаха троснато бръчките. – Поне забий твоите трънчета в пръстите на народа. То счетоводителите това правят, вкарват гной в душата на гражданите.

Двете, младата Стояна и старото ведро Марица, живееха на една улица, която вече не беше улица, а строителен обект. Ревяха багери в дъжда, помпи изхвърляха вода, която заливаше околността.

- Стоянчо бяга от тебе и това не те натъжава – подхвана Марица. Дали се усмихваха с добро бръчките й, или се огънаха подигравателно? Стояна подозираше, че в очите на старата се бе промъкнало тънкото жило на присмеха.

- Не. Не съм се родила някой да ми се подиграва – отряза счетоводителка. Имаше тъмна коса и много тъмни очи, от които обаче нощта си бе заминала и отдавна бе разсъмнало. Такива очи не се предават. - Знаеш ли какво, бабо Марице? – добави Стояна. - Ще си ще сваря ножа на дядо ми, ковача и ще изпия водата. Така ако някой ми се присмее, да се сърди на тъпата си уста.

Багерите от строителния обект така бучаха, че дори дъждът се уплаши и спря.

- Ножът може да убива, но с него белиш картофи, с него режеш хляба – подхвана старата. – От жената зависи какъв нож ще бъде – дали ще разсича сърца, или ще готви храна за любимите си хора.

- Счетоводителите нямат любими хора – отряза Стояна и вдигна тъмния си поглед. - Счетоводителят се е родил, пиейки вода от барут. Гърми, трещи. и каквото иска това прави. Аз ти гарантирам, че Стоян ще се върне и ще целува стъпките ми, когато се прибирам в от работа. 

- Иска ли ти се? - въпросът потъна в бръчките като камък в река и дори вълнички не се образуваха след него. Дъждът целуваше листата на дърветата и си отмъщаваше на асфалтираните улици, че не го отвеждат никъде. Сигурно му беше забавно да превръща капките си в локви, защото хората потъваха в тях и си отиваха мокри и ядосани у дома. Но счетоводителката, която беше във вихъра на поредното тримесечно приключване, прошепна:

- Искам да се върне.

- Ако се върне, ми донеси половинка пернишка каменарка – да бъде двегодишна и прозрачна ракията. И един глог – малък и див. Искам да се изкачиш на Голо бърдо, на северния склон, да те заболят краката. Дръвцето да е със силен корен и да ти стига до кръста.
Счетоводителката хвърли черния си недоверчив поглед към бръчките.

- Става - после както всички счетоводителки, реши, че трябва да изкопчи някакъв бонус. – Ще ти извадя див глог, висок до пояс, но кога ще се върне Стоян?

- След десет дни – отговори старото, присмехулно лице. – Всяко хубаво нещо става след десет дни. Нетърпението го убива.
Дните продължиха да се точат – студени, дъждовни, напук на прогнозата, че щяло да има люто, та вряло лято. Напук на недоверието си, Стояна свари корените от трън, които й беше донесла старата. Нищо особено на вкус, гола вода, както се казва. Стоя нито спеше по-добре, нито по-зле. Минаха пет дни, след това шест, седем. Девет. Трябваше да попълва някаква декларация на „Авто Стефанов“ и още десетина документи, кой от кой по-усукани.

Счетоводителят държи ножа, но не й хляба. Все пак е лесно като стискаш острие, да измъкваш отнякъде тесто. Ако печеш хляб, ще гладуваш, за тебе ще остане само ароматът от чантата, в която човекът с нож е прибрал твоя хляб.

На десетия ден Стояна имаше купища работа. Приключване. Дебит. Кредит. Проверка на всичко, стотинка след стотинка. Новите неясни документи. Като ги четеш, затъпяваш. И изведнъж - колко глупаво звучи това изведнъж – като вятър, вързан с въже, като въже, изплетено от чакъл. Но това изведнъж беше прекрасно.

На вратата на офиса й, красив като най-красивото лято с най- дивата черна коса и най-кафявите очи на света, строен и висок, усмихнат, сигурно без два лева в джоба, стоеше Стоян. Букет цветя, в сравнение с който главата му изглеждаше като топка за тенис, сияеше пред него – толкова много цветя залудо.

- Стоя – прошепна той. – Ти си хубава.

Тя, като всеки счетоводител, влюбен в прецизността, едва успя да се овладее – щеше й се да му отвърне: – „Това ми е известно, десетки са ми го казвали.“ Обаче не отвърна нищо.

- Стоя, благодаря ти. Баба Марица ми каза, че ти…. За мене си казала…

Може всичко да е, но Стояна беше от онези счетоводители, пили от вода, в която е киснал не само ножът, но и камата на дядо й. С други думи … да оставим другите думи на въображението на хората, които щяха да се изпречат на пътя й.

- Не е вярно! – извика Стояна. – Не съм казвала нищо за тебе.

- Баба Марица ме предупреди, че ще отричаш – каза снабдителят който караше камион, кола, трактор и всичко, което е на колела. – Баба Марица каза, че си и обещала половинка каменарка и глог –ето, аз извадих две глогчета от Голо бърдо. Ще й ги занеса. – Стоя! Стояно, ти си моето момиче.

Стояна, експерт счетоводител, препускайки в слалом от едно приключване в следващото, отказа да повярва на случващото се.
- Отказвам да повярвам на случващото се – заяви тя. – Ти, който избяга от мене като гърмян заек… как така стана, че се връщаш? – последните й думи се разтвориха в рева на багерите.

Строителният обект се бе превърнал за десетина дни в масивна конструкция – поредният жилищен блок, така че като погледнеш от кухнята си към апартамента на съседката, виждаш какво готви тя. В този свят на масови комуникации най-високоскоростният интернет бяха кухните. От миризмата на готвено можеше да се предскаже с точност колко дни, месеци или години ще трае всяка връзка.

- От моята кухия рядко се носи миризма ва телешко с картофи – предупреди Стояна. – Кажи ми какво ти обади баба ти Марица, тази рошава птица, че да - искаше да каже „доприпкаш като яре“, - но се изрази като истински икономист: – че да върнеш при мене с този скъп букет? Всъщност колко струва букетът?

- Не помня – изтърси красивият развейпрах. – Около… Може да беше двеста. Или петдесетина лева отгоре.

Макар и счетоводител, Стояна днес не се поинтересува от точната цена. Винаги бе презирала хората, които се охарчват за цветя – които утре ще заминат в контейнера за боклук. Но сега…

- Какво ти каза баба Марица? – повтори тя.

Стоян този снабдител, който понякога караше като гамен кола, камион, мотоциклет, погледа към обувките си.

- Ами каза, че… че … че.

Стояна се ядоса. Мълчанието се проточи – мазна паяжина. Стояна ненавиждаше паяците, паяжина им приличаше на счетожводен баланс – сред насекомите паякът беше счетоводителят.

- Дъртата тояжка ти е казала, че те обичам? – предположи счетоводителката.

- Не – отрече енергично снабдителят.

Ах! Тези проклети багери. По дяволите строителния обект и двестате му апартамента! Стоян я гледаше, без две стотинки в джоба, с букет за повече от двеста лева в ръката.

- Не е казала, но е вярно! – заяви Стояна.

Стоян, този най-глупав глупчо сред мъжете, се усмихна и литна към нея. Изведнъж – о, никак не беше изведнъж, но кой знае какво бе дрънкала баба Марица!

Проклетият дъжд спря.

Огря слънце.