Баба ли Лазка ми каза веднъж:

- Хубаво момиче, всяка голяма обич води до голяма жал, това от мене да го запомниш. Затова, момиче, не взимай някой, дето ще го обичаш – той ще ти напълни къщата с кахъри, а ти, глупавата, ще го държиш по-високо от тебе си. Той ще си замине. Ти ще си отхапеш главата със зъби. Затуй вземи си някой, дето не пет, никакви други пари не даваш за него. Като си тръгне, ще се радваш, че се е махнал, лично ще му подредиш багажеца и ще пожелаеш „Прав ти път“.

Аз, будалата, приех и я послушах. Избрах Андон, най- дървения от всички дървета в Перник. Ни се води, ни се кара, ни се транспортира. И си казвам – тази гад и да си тръгне, само ще ме зарадва. Обаче не било така. Гад - гад, но какъв глас има. Като почне да пее, Витоша се смалява до прашинка, песента става планина. То и баща му - същият, двамата се накъркат - едно ме е яд, но като запеят, хванат се през рамената и поемат: - „Вечеряй, Радо“. Аз по една голяма случайност се казвам Рада, а онзи злият Андо, мъжът ми, признава:

– Заради името ти те вземах, да го знаеш.

Но след около година ми съобщи:

- Да, ама като те гледам, заслужаваш си името. На! – и ми дава шалче, грозно, та горчи, жълто, синьо, лилаво - всички цветове, дето Господ създал - се притиснали в това шалче. „Тая й хлопа дъсчицата от всички страни“ - ще каже с право народът, като ме види с този парцал на врата.

- Леле, колко ти е хубаво - прошепна Андо. Той по лична карта се казва другояче, но всички в Кървавото го знаят Андо фитила. Ако не го дразниш, от старата ти таратайка ще изчука подводница. Ако го дразниш, такива ще ти каже, че няма да стъпиш никога в Перник, ще се изселиш в Силистра, за да не го срещнеш, докато дишаш. А аз съм с него по цял ден. Хубаво, роди ни се дъщеря - едно вързопче, колкото два хляба. Косата й с цвят на кафе, очите и те - с цвят на най-хубавото кафе, за което си мечтал десет години.

- Ще се казва Анда, като мене и като бащата – заяви лошотията Андо. - Така дори хлапето да не прилича на мен, ще си приличаме в имената.

Това беше преди години, но какво са годините? Осемнайсет шалчета - с всички драски и шарки, с които Господ е оцветил света - тъжни и весели. Още две момчета се родиха след Анда. И какво да установя? Лошотията Андо ми купува след всяко момче жилетка – ама грозна, очите ти ще избоде. Не разбира грам от цвят и естетика, но ти казва:

- Колко си хубава в нея, Радо.

Двамата вече не варят ракия с баща му, отслабна дъртият. Андо сега вари ракия със момчетата, но гласът - гласът, който е небето и бурята в него, не отиде в момчетата, да му се не види, а се изсипа в Анда – щерката. В очите й по всяко време се вари най-хубавото кафе, което пиеш насън. То гласът сигурно е като гъбите – растат все на едно място - около дъб, около бор. Може ли някой да обясни какво е сложил Господ в гъбата, че тя знае къде да отиде, къде да си изправи шапката? Така и гласът сигурно знае къде може да пробие – и отива при Анда.

Но за беда Анда взе да напълнява.

– Как няма да напълнява! - отпуши се лошотията на баща й и, естествено, се обърна към мене. - Готвиш толкова хубаво. Момичето да не е лудо, че да не яде. После викна:

- Анде, ела – зло го викна, но колко му е злото аз познавам – то е като опаковката върху шоколадовите бонбони, отгоре целофан, но шоколадът си е шоколад – такова е злото на лошотията Андо към нашата малка.

- Дебелано - каза й той. Не го бива да избира меки думи. Порязва те и изсипва сол върху порязаното. - Дебелано, слушай ме. Това, дето ще ти кажа и майка ти не го знае. Аз като малък бях буца лой. Търкалях се, додето ходя. Баба ти готвеше като майка ти сега – и пясък да сготви, така го уври и къкри, че пръстите заедно с вилицата и лъжицата си ще гътнеш. И аз гладен, пък и сит - гозбите на баба ти как ще прескоча? Колкото висок, толкова дебел – затова станах злобар. Всичко ми беше криво. Тогава баба ти ми каза: „Знаеш ли как се отслабва, сине? Не със злобарство. Ядовете те правят още по-дебел. Качи се на скалата на Кървавото и пей – пей цял месец по два пъти на ден, сутрин и вечер, и ще видиш. Ще се изправиш мъж като бор.“ И аз ходих на Кървавото. Ти, Анде, знаеш ли къде е скалата?

- Знам я, тате, - каза момичето ми. Аз я наблюдавам – бая обширна отзад изглежда - и се питам в ума си: как с песен ще топи туй сало? Но прекъсна ли дивия Андо, ще се науча да летя от петия етаж, а пък съм жена в най-хубава възраст.

Пак поглеждам Анда – ваканция е сега, завършва гимназия. С тая ширина отзад как ще си намери кавалер за абитуриентската – трудно ми е да си представя.

Отива момичето ми на скалата.

Кървавото в Перник е страшно. Струма се бъхтила и блъскала да изгризе път за себе си през планина, гранит и други камъни. Дори имената не им знам, а камък лесно ли се пробива. Така сме и ние, перничаните – само камъни пред нас, имената не им знаем, но не се спираме. Пробиваме. То срам – да се родиш до Струма и да се откажеш. Стига, бе! Щом се отказваш, ходи се изсели на друго място – под небето е широко. Та дълбала Струма, дупчила и си изсякла път. Разкъсала отвесните скали, а нашият блок се намира точно до отвесните скали – долу, в най-ниското и най- мекото, Струма преде, през кал и камъш кротко тече – все едно дете играе с багерче. Красота – само да я погледнеш и с десет години ставаш по-млад.

Отсреща навирили глави зидовете на крепостта на Кракра Пернишки. Такива руини има в градове и паланки по цял сват, но Кракра бил хитър, на най-лъскавото място избрал да си извиси крепостта – оттатък ждрелото е скалата на Кървавото. Там отива Анда да отслабва. Виждам я сутрин в шест – хем бърза, хем се тътрузи - котел, проходил по върлото.

Като я чух за пръв път, си казах – Боже как може толкоз глас да сложиш в едно дебело момиче? Къде го побра това гласище моята Анда, та опищя цялото ждрело? Къде ти цялото ждрело, Перник, Радомир, България са се побрали в тоя глас и има място за половин небе и половин земя. Вечеряй Радо, пее дъщеря ми и се чува надлъж цялото Кърваво, трещи долу край Струма, която си играе с багерчета на малко дете. Хвърлям аз око към съседката от отсрещния блок и виждам – оставила тигана с мекиците и слуша. Хората на паркинга угасиха моторите на колите.

Ах, тая Рада, дето седнала да вечеря… спря песента за Рада и за онзи глупак, който хлопал по портата й. Тогава чувам - хората долу пред блока ръкопляскат. Не са кой знае какви хора – монтьори, миньори, днес строители и монтажници, утре безработни, в други ден охрана, докато дойде сезона пак да станат монтажници. Жените – санитарки в болниците в София, чистачки на важни жени и лъскави къщи в София, някои, най-интелигентните, счетоводителки, социални работнички – раздават храна на бедните софиянци; библиотекарки, най-издигнатите – учителки в детската градина „Миньорче“. По-нагоре почваше ромската махала. И там народът ръкопляска. Радостно ми стана, но после радостта спря. Ще вземат на подбив къщата ни, а Андо, дивият, като го вземат на подвид, цял град ще пламне и крепостта на Кракра ще се събори.

- Анде – казвам на щерката. – Ти пак си пей, мамо, и си отслабвай, ама що не се затвориш в мазето на блока, че там никой да не те чува. Ще вземат да ни се подиграват и като ме срещат съседките, ще си подмигват зад гърба ми.

- Никога – отряза ме Анда. Тя е като баща си - дива за девет села и десет града.

- Какви глупости плещиш, Радо! – ревна Андо и блокът ни се разклати. – Още един път ако те чуя да дърдориш това, ще те водя в кметството да ти сменя името. Аз съм се оженил за Рада. Специална песен за нея я измислена, а не за страхлива коза, която изпада в ужас от купчина курешки.

Привечер Анда пак отиде на скалата. Не се чу нищо и си викам – „А, умът е намерил подслон на някое по-умно място“. Още думите не са изсъхнали в мисълта ми и едно „Седнало е Джоре дос“ литна над квартала. Ветровито беше, да му се не види, и вятърът донесе гръмотевиците от гърлището на моята Анда до блоковете ни. Хората пред блока седнали на масата – лично Андо скова тая пейка, за да има къде да бие на белот нашия комшия Калин – свестен мъж, но не се дава на белот и Андо пламна, та скова маса и две пейки.

Сега хората на тия пейки се изправиха. Джоре дос идва ли, идва, страхотно идва и като спря, народът пляска, вряска и свирка, още повече бие длани една в друга, а мъжът ми все едно някой го обковава в злато. Нахилил се, наперил се, с чело подпира осмия етаж на блока. Изведнъж почна друга песен - „Дали да го дам, дали му дам“, земя и небо почнаха да се въртят. Въздухът подскочи, песента весела, хубава и на мене, както нямах пари за парното и за водата, се усетих, че имам пари за десет парна и за двайсет и девет води. Подхванах да си напявам „Дали да му дам“, но моята Анда млъкна - и дотук.

Излизам на балкана, гледам я – прибира се от Скалата, народът се наредил покрай нея, стискат й ръката, а моята - нахилила се на тиква. Какво й казват - не зная, какво им отвръща - още повече не зная. Съседът засмян. И блести в мислите ми едно изречение – „Браво Анде. Браво. За пет минути ни направи по-големи от парното, момиче“. Вярно, ожених се за най-голямата лошотия в Перник, а то значи за най голямата лошотия в югоизточна Европа, ама, виж – имало защо.

- Анде – разправя й мъжът ми. - Да ти направя забележка, щерко. Избери някоя по-дълга песен, че да мога, докато пееш, да бия Калин на белот. Тогава той не внимава.

За вас лъжа, за нас в Перник истина, моя Анда за двайсет дни от това пеене отслабна. Гледам я – и не мога да я позная. Онова стройно девойче, оная ми ти мацка грациозна, хем висока, хем с коса като кафето в чашата ти, а в очите - най-горчивото, най-силното кафе, дето само аз мога да сваря. Това ми го признава комшийката Елмира, която е козметичка и най-големият познавач на кафето в махалата.

- Стига толкоз си пяла, Анде, че ще се стопиш съвсем – посъветвах я с добро аз, но тя не ме слуша – откъде накъде, нали е дъщеря на Андо, а в техните глави Господ навил по една пружина и докато не се развие, ни чуват, ни виждат, ни отчитат.

Анда поема сутрин към скалата, слънцето излиза да я слуша, вятър я гали и ляга - шал около врата й. Крачи Анда нагоре към скалата, нашите блокове – всичките пет очукани и смазани от градушки, окадени с дим от ТЕЦ-а, седят и чакат. Така и не ги санираха. Който е с дълбок джоб, сам си налепи изолация срещу лютия сняг по тия места, но повечето джобове са плитки и нищо не санирахме срещу студа.

С времето забелязах на петия етаж, пред вратата на нашия апартамент, цветя оставени – карамфил, дето е лев на пазара – окей, но наведнъж три рози! Няма да ги хвърляме – синовете ми може да ги подарят на някое вятърничаво момиче от блока, но аз се обръщам към Анда:

– Ти този тип – още не зная кой е - ще го разориш. Зима идва, а той дава пари за цветя!

- Нека дава – отсече мъжът ми Андо. – Аз как давах.

Давал друг път. Купил ми е всичко на всичко два букета – веднъж на сватбата и втори път, като се роди Анда, първото ни дете. Но не ща да му припомням, защото не искам да се уча да летя от петия етаж надолу. Всъщност не се знае кой-кого - може на него да му се наложи да лети.

- Вместо да изпия парите, аз купих цветя на майка ви – изтъкна се Андо. – Затова сте такива хубави сега и затова Анда като пее, влакът спира на гара Перник и не помръдва, докато не свърши песента.

Да бе, то ако с два букета стават хубави деца, аз щях да стана цветарка, мисля си го на ум. А ти, дивак такъв, нали знаеш защо те вземах – защото беше най големият гадняр в Кървавото. Сега и да си тръгнеш, както казваше баба ми Лазка, само добро ще ми направиш. Ще ти дам фенерче - да ти е по-лесно да намериш пътя за гарата.

- Майка ти е голяма работа – изведнъж изтърсва Андо. – Без нея да съм се пропил хиляда пъти и сега тополата на гроба ми щеше да е висока 20 метра. Аз специално търсих да си намеря Рада. Защо се казва „Вечеряй, Радо“, а не „Вечеряй, Милено“? Народът го е измислил - вземи си Рада да прави кафе и да ти напълни къщата с деца – хем хубави, хем едното се казва Анда и като запее, Кървавото мълчи – на това място аз се надявам да скочи и да ми донесе чаша вода, а той: - Радо, почерпи ме един качамак тая вечер.

Не заслужаваш, мисля си аз. Злобар такъв. Да знаеш, като тръгнеш да ме напускаш, ще кажа „Благодаря, Господи!“ и обувки ще ти купя да крачиш по-бърже – това си го мисля, защото никак не ми се вари качамак тая вечер. В същото време ми идва на ума - ако си тръгне, колко криво ще е на Кървавото в понеделник. То без дивак тук човек не може да живее, деца не може да дисциплинира, кой ще го закара сутрин за влака в шест без двайсет? Без дивак в Перник жена не може да изкара два часа.

По едно време се усещам – омотала съм се в примката, Започвам този дивия да го уважавам. Какво ти уважение - той капка не заслужава. Както казваше баба ми Лазка, не ми хвали любовта. Махни ми я от главата. Особено тая, дето е напълнила къщата с непоносими тийнейджъри и неплатени сметки за пано, ток и вода.

Една лоша подробност - разкрих кой глупак оставя цветята на петия етаж пред нашия апартамент. Калоян. Аз познавам майка му – Милена Кавгата. Мъжът й е тих като гъсеница, но на Калоян му викат „малката Кавга“. Известни ни са магариите му. Завършва „Манджата“, тоест гимназията за хранително вкусови технологии. Виж ми окото – яйце не може да опържи. И той, пикльото, цветя ще оставя пред нашата врата.

- Слушай какво – казвам аз на Анда. - Ти отслабна и стана хубава, но това може да е много лошо, момиче. Да ти кажа една мъдрост от баба ти Лазка, моята баба.

Дъщеря ми ме гледа с ония кафени очи, на главата й - най-хубавата коса с цвят на гъсто кафе, и подхвърля:

- Имам работа.

- Работата ти се казва Калоян малката Кавга – посякох я аз.

- Да, Калоян се казва.

- Баба ти Лазка разправяше – „Всяка голяма любов завършва с голяма жал.“ Щом е мъж, ще те напусне и ти ще се топиш като свинска мас в тиган от мъка. Но ти не си свинска мас, момиче. Ти отслабна с пеене и им показа какви сме ние, от Андовия род. Стомана сме. Затова вземи ония човек, дето е най-гаден, най-противен и злобен. И като те напусне, ти ще се прекръстиш – „Благодаря ти, Боже. Отърва ме от тоя чешит и гадняр“.

- Да, бе – опонира ми щерката и си гледа в телефона.

Малката Кавга й праща през две минути съобщения - нагъл като майка си. – Ти баща ми много си го мразила. Избрала го, защото е бил най-големият гадняр.

Тъкмо да потвърдя, че е точно така и тя се изхвърли:

- Ти без баща ми не можеш да си обършеш носа.

- Млък! Млък! – пресякох я аз, но тя вече бе отворила вратата да излиза. – Внимавай! Калоян те заблуждава. Не хлътвай!

- Да, бе – изрепчи се тя. - Чао, мамо.

Глупава, надълбоко и нашироко глупава, викам си на ума. От друга страна пак си викам на ума – вярно, че Калоян е син на Милена Кавгата. Но погледни какво момче е. С кестенява коса - като есента.