"Каталог на душите По" - нова книга от Мария Станкова (откъс)

OFFNews Последна промяна на 05 април 2017 в 09:44 2744 0

Мария Станкова е родена в Бургас. От 1979 до 1982 г. работи помощник-режисьор във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, а от 1982 до 1987 г. — като помощник-режисьор в Държавния музикален театър „Стефан Македонски“. Работила е като редактор във вестник „Литературен форум“ и списание „Заедно“.

През 1998 г. излиза първата ѝ книга — „Наръчник по саморъчни убийства“. През 1999 г. пиесата ѝ „За ръбовете на кръга“ печели трета награда на Конкурса за млада българска драматургия, организиран от фондация „Концепция за театър“ и специалната награда на името на Маргарит Минков за философско осмисляне на действителността.

През 2002 г. сценарият ѝ „Маймуни през зимата“ печели субсидия на НФЦ. Филмът (реж. Милена Андонова) печели наградата на Фестивала в Карлови Вари, „Златна роза“ на фестивала във Варна и е определен да представлява България в конкурса за наградите „Оскар“.

Новата ѝ книга "Каталог на душите По" излиза на пазара утре, 06.04.2017г.

Книгата разказва за съдбата... Това неконтролируемо същество. Съдбата живее свой живот, има собствено мнение, поведението ѝ е непредвидимо. Накъде ни води тя? Разбира се към естествения край на живота, който всъщност е едно ново начало. Съдбата е закодирана във всеки от нас. Живеем с нея, не я забелязваме, кроим планове, гневим се на неудачите и забравяме най-важното - носим в гените си съдбата на всички наши предци. Повтаряме най-тежките изпитания, прибавяме нови, понякога още по-тежки, страдаме, радваме се. А съдбата не е емоционална. Тя е справедлива. Тази книга е за справедливата Съдба. Една от тайните на Вселената. Тази книга е за греховете и изплащането им. Изплащаме винаги сега. Ще се изненадате, когато разберете, че повтаряте родовата съдба.

Публикуваме откъс от романа "Каталог на душите По" на Мария Станкова, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство "Лексикон":

Душите наши насъщни

– Държиш го в хладилника, преди ядене го оставяш за малко да се отвърне. Хлябът става мек като душица...

– Душата е твърда като камък. Дай ми от черния.

Жената пред мен е толкова категорична, сякаш познава душите като себе си. Едното ? око е насинено, другото – гримирано. Изглежда естествено. Дори някак ? отива. Взима черния хляб, казва да го запишат на сметката и си тръгва.

Накуцва. Малко е прекалено. Как ли се казва?

Аз пък кървя. Не е външно. Мисля си, че кървя вътрешно. Нещо дълбоко в мен прокапва, понякога потича с пълна сила... Само кръв може да е, но може и да е вода... С какво ли съм натъпкана? Чета непрекъснато за душата. Искам да зная къде е. Удобно ли ? е. В едни китайски трактати по медицина попаднах на много достоверно обяснение. Душата ХУН се помещавала в черния дроб. Имаме един дух. ШЕН. Много е важен. Намира се в сърцето, но ако добре се грижиш за него, премества се на тайното място – под сърцето и над бъбреците... Белите дробове са пълни с души. ПО. Душите ПО! ДУШИТЕ ПО!... Мисля си. Човек е невероятно издръжлив на гадости. Сигурно е от голямото количество души...Казвам се Безцветна. Всяка втора жена на земята е Безцветна. Душите са безсмъртни. Горките! Живеят във вечен ад. Местят се от тяло в тяло... болни тела, стари, дебели тела, чупливи, лениви, млади, но обречени... тела. Повечето твърдят, че телата стоят прави благодарение на костите в тях. Не го вярвам. Жива съм и стоя на краката си, защото душите ми ПО са ме напомпали с надежди, мераци, щения... Ако ми изпуснат въздуха, ще грохна. Просто ще се свлека като стара дреха, като усукан около глезена чорап, като умаляла кожа... Живеем, за да притежаваме. А очите на душите ПО са лъскави като езерна вода, като емайл, като стъклени топчета, като излъскани от носене панталони, като кристално огледало...

Колебания

Много е трудно началото. Искам да разкажа тази история без думи, само цветове, аромати и жестове. Като древен театър. Като нещо преди Бог, преди словото, преди съзнанието. Искам да пусна душите ПО, душата ХУН, духа ШЕН, да стигна до Тъмната Застава, да погледна времето в очите, да се изсмея в пространството и да дочакам връщането на смеха си. Обратно! Искам да вървя по пътя, който е безначален, и водач да ми бъде утробният спомен... Искам да бутам глиненото гърненце по елипсата, но е трудно. Много е трудно да се започне нещо, когато не си в началото.

В началото беше ТЯ. Смъртта. Амбициозна, всеотдайна, неуморна, пленителна, примамлива, привлекателна, притегателна, но сама. Няма очи, в които да се огледа, няма гласове и шепоти. Няма съжаление, нито примирение. Няма нищо! Тогава се появява Той! Светъл, съзидателен, сгряващ, сърдечен, съчувстващ, съпричастен... А, откъде се появяват ТЯ и ТОЙ, ще попита някой, който никога не се е замислял върху появата на нещата. От необходимостта за появяване, ще отговорим ние, защото невъзможно е да държиш узрелия плод в утробата. Той ще напусне ненужното място с цената на всичко. Дори с цената на смъртта. И ако някой не се е замислял върху причините за появата, нека се вгледа в раждането. Не е ли то една смърт?! Така... да се върнем на първата си мисъл: Тъмното нищо се смесва със светлото нищо и в здрача изгрява дъга. Толкова обикновена, че чак прекрасна. Има ли дъга, непременно се появяват очи, за да я видят. Източват се крака и щукват след дъгата. Протягат се ръце, готови на всичко за едно докосване само. Само едно докосване! И ето го света! Цветове, жестове, мимика, танц, ПО, ХУН, ШЕН, звукът ОМ и... живот. Живот! Живот! Оттогава досега – вечният, безпричинен живот.