Калин Терзийски: Разговор с Аспарух

Последна промяна на 04 февруари 2017 в 11:00 5316 0

"Срещи с известните", новата книга на Калин Терзийски, съдържа 13 срещи извън времето с именити личности от световната и българската история.

Или както той сам ги описва: "философски притчи за срещи с хора, които искам да срещна."

Личности, с които Терзийски винаги е искал да сподели идеи, опит и вдъхновение, защото мисълта на човека няма ограничения.

Публикуваме откъс от "Срещи с известните" на Калин Терзийски, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство "Лексикон":

Разговор с Аспарух

Аз съм само поглед, мисъл и фантазия и напоследък си говоря с прочути хора, с които винаги съм искал да поговоря, но не съм успял, защото са умрели. А аз не съм се досетил досега, че това не е никаква пречка.

Някои мъдри хора смятат, че думите само пречат на общуването. Дали това е така всъщност?

Добре знаем, че когато искат да опишат нещо по-сложно от глада си или от сърбежа от комарешко ухапване — хората се затрудняват ужасно. Сега се замислям: Че просто ли е да се опише глад или сърбеж?

Едно е ясно – тръгнат ли да описват с думи вътрешните си преживявания или външните събития-хората изпадат в ужасно затруднение. И по-умните от тях забелязват колко драматично не отговарят техните Словесни описания на Действителността.

Особено непоносим проблем с думите имат не други, а писателите.

Може би, защото са навътре в бизнеса с думите – те непрекъснато се сблъскват с кошмарната неподатливост на описание на Света и Живота — тези две немирни говеда.

Но писателите също така са забелязали, че независимо от това, че думите не са особено подходящи за описване на Света и Живота – те чудесно стават за създаване на други, съвсем различни Свят и Живот. В главите на тия, които четат или слушат.

Когато получил просветление и станал Буда, принц Сидхарта Гаутама замълчал. По всичко си личало, че е взел решение повече да не говори. Дори си мисля — в някаква романтична своя фантазия — че той не е взимал никакво решение, а просто преспокойно се е отпуснал. И без да взима каквото и да било решение, чисто и просто е спрял да говори. Не му се говорело.

Явно е осъзнавал неизказуемостта на това, което е преживял. Просветлението е неизказуемо. Никой не може да го опише с думи. И Буда си мълчал.

Наложило се пет-шест мотаещи се наоколо божества да се захванат да го молят — да вземе и да спаси поне тия, които все още стават за спасяване. Като им сподели с думи това, което се било случило с него. Да им разкаже за Просветлението.

Буда накрая се съгласил. Представям си го, как цъква много скептично с език и казва: Тц… значи да ви кажа… това е абсолютна тъпотия — това, с обясняването! Загубена работа! Нищо не мога да обясня, никой нищо няма да разбере и никаква полза няма да има!

Ама не не…все нещо малко може да им влезе в главите на хората… Все има такива, които не са съвсем загубени! — молели се божествата.

Хубаво! — засмял се Буда — но да не кажете, че не съм ви предупредил! С думи не става, хорица! Оп, пардон, вие сте божества, к`во говоря и аз! С думи е направо загубена работа! Но ще пробвам, де!

И Буда заговорил. И така - лека-полека — проповядвал от тоя ден (бил тъкмо на 35) до осемдесетата си година. Докато един ден не го нахранили с нещо вкусно в някакво селце, а от храната му станало зле и на вечерта умрял.

Когато си припомня тази притча — идват ми наум две неща: Първо — че Всеки миг в живота е Просветление! Специално, отбелязано със знак, обособено в отделно събитие Просветление няма! Защото всеки миг е Просветление. Просто никой не си прави труда да забележи това.

Само от време на време виждаме някой случаен, уморен чичко, с посивяла коса, със светлосиня посърнала ризка - как стои подпрян на някой уличен стълб; устата му е леко открехната, очите му са взряни в нещо невидимо…

…и той стои вцепенен - и ще ви кажа — той именно в тоя момент е прозрял, че Всеки Миг в Живота е Просветление! Или по-право казано: всеки миг носи просветление…

Та така. Другото, което ми идва на ум е, че сигурно Буда си е давал сметка в тоя момент, когато се е съгласил да започне да говори след Просветлението, че има хора, за които думите са професия. И те — поети, писатели и други лъжци — всеки ден неистово се опитват да облекат необличаемия живот в проклетите думи. И сигурно в тоя момент Буда е изпитал насмешливо състрадание към тая пасмина. Към поетите, писателите и другите лъжци.

И така. Аз съм поглед, мисъл и фантазия и се опитвам да поговоря със сенките на хора, които са ми интересни. Чак сега — на 45 - осъзнах, че мога да говоря с тях колкото си искам.

Осъзнах, че (както отбелязах по-горе) ако говорех приживе с тях, с телата им — едва ли щях да получа по-вярна информация от тая, която ще получа, като говоря с техните образи в главата ми.

Когато говориш с хората, можеш да разбереш повече от полуприкритите им, мимолетни гримаси; от треперенето на ръцете им; от облеклото им и от дъха, излизащ от устите им - отколкото от думите им. Хората хвърлят на другите хора само разни думи — клишета, подобно на някакви печатари, полумъртви от досада.

Оф, все забравям, че не е двайсети век и вече няма оловни печатарски клишета. Но нека има и малко памет за миналото — нали става?

Сега реших, че ми се ще да поговоря със субигикана Аспарух. Владетелят, който сегашните историци определят като създател на… хм, тук става доста сложно: На какво точно е създател Аспарух?

Определено не може да се каже „На съвременна България“, а също не е особено научно да се каже и „на Дунавска България“…

Все пак, може би — „На първото Българско царство“?!

Но тъй като той е бил просто водач на едно племе (или част от племе) на номади — той в никакъв случай не е създател на Царство. Още повече че Цар е славянската дума за Цезар. А Цезарят — от времето на тетрархията, въведена от Диоклециан - е вторият след Августa владетел на Империята; и за Аспарух - съвсем очевидно - не може да се каже, че е бил втори по власт в Империята.

По това време Империя е имало само една и неин базилеос (Август) е бил Константин, погрешно наречен Брадати (Погонат) — погрешно, защото това прозвище е било прикачено не на него, а на баща му. А Цезар (Цар) по това време не е имало. Евентуално…

Хм, мога да кажа, че Цезар е бил за известно време Тервел — синът на Аспарух. Известно е, че той е получил титлата, защото е помогнал на Юстиниан Ринотмет (Безносия) да си върне престола… Но това са разни такива неща, които също…

Ето - една малка нагледна илюстрация за това, до какви кълчища може да стигне тоя, който иска добросъвестно да опише с думи едно нещо. Явление, събитие — каквото щете. Просто може да полудее!

Виж — ако е недобросъвестен…

…ако не е добросъвестен, а е просто един обичаен, мизерен, тъп и алчен историк — нагаждач; ловък в хитрото си тъпоумие слуга на властта — тогава ще му е значително по-лесно! Ще опише всички събития и явления със сръчността на еквилибрист! Но тогава се случва именно това, което са забелязали всички по-умни писатели: с думите не се описва никаква действителност, а се създава друга — фалшива (или в добрия случай — фантастична) — в главите начетящите и слушащите.

Както и да е! Да плеснем с ръце и да се прегърнем!

Аз искам да разговарям с Исперих или Аспарух или както там са го наричали. Аз ще му викам Аспарух. Защото другите обръщения ми напомнят именно за тия тъпчовци — провинциални горделивци, доморасли ерудити, професори от селски катедри, умници и многознайковци — които никога не биха пропуснали случая да наричат някоя историческа личност с най-странното и непознато име. Което само те и избран кръг от посветени знаят. Та по тоя начин да се отличат от профаните и от неграмотната тълпа. Такива биха викали на Аспарух с удоволствие Испер или Яспар. За да покажат, че боравят с редки исторически знания така, както добросъвестен палач — с брадвата си.

Ох, как са ми смешни тия селски учени тикви… а колко съм си смешен и сам аз — задето са ми смешни те!

Човекът е смешна работа — кълна ви се в това! Само му дай да се мисли за нещо по-особено и да се надсмива над това и онова. Ех, ех, ех…

Отивам… Отивам да разговарям с Аспарух.