Алекс Майкълидис счупи рекордите по продажби през 2019 г. с дебютния си трилър „Останалото е мълчание“, а на 20 юли у нас излиза и втората му книга, „Девиците“. Сюжетът обещава, че книгата ще бъде също толкова успешна и завладяваща като предишната.

Действието се развива в Университета в Кеймбридж, където една студентка е намерена мъртва. Мариана Андрос - бивш възпитаник на университета и психотерапевт, се завръща в кампуса, за да открие виновника. Тя е убедена, че въпреки алибито си, харизматичният професор Едуард Фоска е убиецът. Но защо професорът би набелязал един от своите студенти? И защо е толкова обсебен от Елевзинските мистерии – ритуали в чест на Персефона - Девицата, и пътуването й до подземния свят?
Броят на жертвите расте, а опитите на Мариана да докаже, че Фоска е виновен се превръщат в мания и заплашват да разрушат всичко ценно за нея. Но тя е решена да спре убиеца... дори това да й коства живота.

Каква е разликата между писането на сценарий и писането на роман? И как реагирахте на успеха на „Останалото е мълчание“?

Алекс Майкълидис: Забавно е, бих казал. Винаги съм имал идея да напиша психологически трилър, но го отлагах и ето, че дойде подходящият момент. Но честно казано, изобщо не очаквах такъв успех.

Как и кога Ви хрумна идеята за сюжета на „Девиците“?

Първото нещо, което ми хрумна, беше местоположението. Исках да пиша за Университета в Кеймбридж още от студентството ми там. Кеймбридж е като един отделен свят и малцина го познават добре. И така, имах някакъв образ в съзнанието си на една жена - Мариана, която е загубила съпруга си и преглежда вещите му. Така се роди първата глава и всичко останало изградих от там.
След като излезе „Останалото е мълчание“ пътувах страшно много, популяризирайки книгата и когато пандемията настъпи, цял куп планирани пътувания се отмениха. Бях затворен сам в апартамента си през по-голямата част от годината и това ми помогна да завърша романа. Просто бях принуден да се концентрирам върху него.

Мислите ли, че изолацията е повлияла върху идеята Ви за романа?

Мисля, че го задълбочи и обогати. Това е роман за жена, която е преследвана от миналото си и се чувства тъжна и самотна, копнееща за хора, които вече ги няма. Така се чувствах и аз през последната година и половина общо взето.

Мариана е групов терапевт, а учениците на Едуард Фоска формират тайно общество. Какво е значението им в романа?

Докато пишех си мислех много за потайния характер на групите, особено в Кеймбридж. Аз самият съм учил групова терапия, в това специализирах. Обожавам да се връщам и към класическите мистерии от автори като Агата Кристи. В основата им винаги е някое изолирано място, например къща, влак, частен остров. Кембридж е подобно място.

Разрешавате мистериите на убийствата докато ги пишете или винаги знаете как ще завършат книгите Ви още преди да започнете?

С вида романи, които пиша, трябва да знам къде отивам до известна степен, за да мога да насочвам читателя в различни посоки. Финалът е много важен за мен. Изисква се много планиране и настройка, за да се получи добре. С „Девиците“ знаех какъв искам да бъде краят, но не знаех как да стигна дотам. Преди пандемията имах възможността да посетя Кеймбридж отново. Осъзнах, че трябва да се опитам да бъда Мариана. Трябваше да премина през историята и да се опитам да я разплета. Взех малката си тетрадка и обикалях кампуса, точно както прави тя. Докато го правех, осъзнах, че ставам все по-самотен и обзет от спомени, точно както се чувства героинята.

Писането на романа помогна ли Ви да се отърсите от неприятните чувства и спомени?

Писането е малко като терапия. Вложих толкова много от себе си в романа и се почувствах напълно освободен след като завърших „Девиците“. Почувствах, че наистина мога да оставя всичко зад себе си.

Понякога плаши ли Ви сюжетът, който изграждате, особено мистерията и елементите около убийствата?

Е, в тази книга има части, които могат да ме уплашат. Но се опитвам да не се дистанцирам от случващото се, а да се потопя максимално в сюжета и мислите на героите. Когато пиша, не пия - обикновено пиенето е начин да изключиш съзнанието си вечер. Но откривам, че си лягам с мисълта за книгата, мисля за нея и в съня си и се събуждам с нови идеи. Книгата просто превзема живота ми. И накрая вече наистина трябва да си взема почивка. Тогава малко текила е наистина от голяма помощ.

С излизането на „Девиците“ чувствате ли, че сте се научили какво прави една книга успешна или какво трябва да съдържа сюжетът, за да впечатли читателя?

За „Останалото е мълчание“ получих много отзиви от хора, които казаха, че никога преди не са чели трилъри, но харесват книгата. Аз лично харесвам романи, които са богати и задълбочени, и се заех да пренеса всичко това в структурата на трилър. Това е вероятно отговорът на въпроса защо хората го харесаха. Беше толкова неочаквано да постигна този успех. Това беше най-радостното преживяване в живота ми и в същото време ми отне много време, за да се възстановя от шока около популярността. Мисля, че това, което постигнах с „Девиците“, е да напиша обрат, който е много по-емоционален, отколкото в „Останалото е мълчание“. Не може човек да угоди на всички, така че съм развълнуван и нетърпелив да разбера какво мислят читателите.