Лоран Бине (1972) е учител и университетски преподавател по френски език и литература. Удостоен е с наградата „Гонкур за дебют“ (2010) за „HHhH – Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“, а вторият му роман „Седмата функция на езика“ печели наградите „Интералие“ и „ФНАК“ (2015). И двете заглавия са публикувани на български от издателство „Парадокс“, с подкрепата на програма „Творческа Европа“.

Превод от френски Владимир Сунгарски

ЦИВИЛИЗАЦИИ

8. Леванта

Колкото и боязливи да бяха, остриганите изглеждаха заинтригувани. Кои бяха тези посетители? Прехласваха се по дрехите ни, пипаха ни ушите и се впускаха във всякакви предположения. Присъствието на жените ги хвърляше в голям смут, и особено това на Игенамота, само при вида на която те заслоняваха очите си с ръка, сякаш за да се предпазят от ослепителното слънце, и извръщаха глава всеки път, когато минеше край тях. Опитаха да ѝ наметнат раменете с една от грубите си плащеници, но тя ги отблъсна със смях. Единствените дрехи на кубинската принцеса бяха гривните, които бе получила от майка си и които носеше на китките и глезените си, а също и една златна огърлица, която Атауалпа ѝ беше подарил.

Междувременно остриганият с пръстена, който им беше предводителят и изглеждаше по-благоразумен, като видя, че тя донякъде разбира езика му, я отведе в една зала, където други остригани усърдно чегъртаха по разни квадрати от плат, изпъстрени с малки черни знаци. Понеже беше виждала такива и преди, тя разпозна листата, които говорят, пазени в кожени сандъчета, с които стаята беше изпълнена чак до тавана. Остриганият с пръстена разгъна едно от тези листа, върху което беше нарисувана карта, изглеждаща точно като онези, намерени на кораба на странниците. Веднага разбра, че той се опитва да разбере откъде идва тя. Сочеше ѝ едно място на картата, което наричаше „Португалия“. Вляво имаше само голямо празно пространство, ако изключим един малък остров, разположен много по-надолу.

Кизкиз взе десет души, за да разузнаят околностите, и се върна да докладва на Атауалпа: страната беше изцяло опустошена. Градът изглеждаше много голям и доста населен. Жителите бяха съсипани. Никой не беше обърнал внимание на новодошлите. Реката беше пълна с риба, а земята, стига да не се тресеше, изглеждаше гостоприемна. Кизкиз беше донесъл нещо като лама джудже, която бе намерил по пътя, и искаше да я покаже на императора си. Не бяха забелязали нито една птица в небето.

Гъсти облаци, дошли от север, сякаш се раздраха и плисналият дъжд угаси огньовете, които още горяха по хълмовете. Китанците се възползваха от гостоприемството на остриганите, за да се възстановят след умората от плаването. Видяха, че черната напитка, с която ги гощаваха домакините им, става червена, след като се налее в полупрозрачни чаши, и това чудо силно ги впечатли.

Когато Атауалпа сметна, че хората му са си починали достатъчно, реши да спази древния обичай и да изгорят остатъците от натоварената на остров Куба храна, които благоговейно бяха пазили в сандъци. Обичаят изискваше също така да изгорят и дрехите, които бяха носили, но безпрецедентното положение, в което се намираше бившият владетел на Чинчансую, слязъл на непознати брегове, за които нямаше представа с какви ресурси от алпака и памук разполагат (но вече натрупал доста неприятни впечатления от грубите одежди на тези хора, въпреки че живееха в дворец), го накара да отложи тази част от ритуала.

Свалиха сандъците от корабите. Атауалпа се качи отново на носилката си, за да присъства на церемонията, която по негово желание трябваше да се проведе на брега на реката, чиито води най-сетне се бяха върнали в коритото си. Обичайно показваният тържествен блясък бе смален заради малкото средства, с които разполагаха бегълците, но падналият владетел въпреки всичко желаеше да затвърди прерогативите на кралската си власт, ако и тя да не беше оспорвана от никого. По този повод беше заел наметалото си от прилепов пух на Игенамота, защото времето беше хладно. Кубинската принцеса стоеше до него, както и неговата сестра-съпруга Койа Асарпай, а малките Куси Римай и Киспе Сиса седяха в краката му. Тримата му пълководци, яхнали коне и с брадви в ръка, стояха изпънати и неподвижни. След танците, песните и барабаненето на тъпаните една жена, избрана сред жриците на Слънцето, подпали първия сандък. Във въздуха незабавно се разнесе мирис на печено месо, което веднага привлече обитателите на околностите. Те бяха мръсни и дрипави, а ококорените им, вперени в сандъците очи като че ли не забелязваха китанците. Никой не би дръзнал да прекъсне церемонията без изричната заповед на Атауалпа, който така и не я даде, но всички до един следяха внимателно действията на новопристигналите, които се приближаваха към сандъците в концентрични кръгове. Накрая един от тях, който не издържаше повече, пъхна ръце в жаравата и измъкна оттам наполовина оглозган кокал. Незабавно бе заловен от войниците от стражата, които бяха готови да му прережат гърлото, но Атауалпа даде знак да пощадят живота му. Това подейства като сигнал на останалите. Смаяните китанци не можеха да откъснат очи от това нечовешко зрелище. Сандъците бяха разбити и жителите на Леванта се караха за съдържанието им, като си ръмжаха един на друг. Бързаха да изядат всичко, до което се бяха докопали, като пазеха мизерната си плячка с ритници. Китанците, вероятно повече заради учудването си, отколкото поради състрадателност, ги оставиха да се наядат. След като оглозгаха и последното кокалче от морско свинче, местните сякаш се събудиха от злотворна треска. Вдигнаха наклепаните си с мас лица и най-сетне видяха чуждоземците. И сега бе техен ред да замръзнат.

По-късно тази сцена щеше да бъде увековечена от Тициан: Атауалпа, млад, красив, царствен в достойнството си, с папагал на рамо и с пума, която държи на каишка, заобиколен от жените си; Игенамота, облечена с наметало с тъмнозлатисти отблясъци, оставящо гръдта ѝ открита; Койа Асарпай, на чието лице е изписано отвращение; малката ѝ сестра Киспе Сиса, уплашена от вида на първите левантинци, които ѝ бе дадено да види; всички китанци, неподвижни в красивите си лъскави и шарени дрехи с геометрични мотиви; лъщящата козина на черния кон на Руминяви и на белите коне с развети гриви на Кизкиз и Чалко Чима. В средата се вижда как един левантинец с дръпнати устни гризе кокал, седнал по турски пред една ужасена жрица на Слънцето. Друг, по-любопитен, опипва ушите на невъзмутим инкски благородник. Трети пък е коленичил и отправя молитва с ръце, вдигнати към небето. И накрая всички останали, които почтително се кланят пред императора.

Разбира се, Тициан не беше присъствал на сцената, а и нещата не се случиха точно така.

Вярно е, че един от левантинците искаше да пипне ушите на един инкски благородник, но тогава Атауалпа, без да мръдне от носилката си, отправи знак на стражата си; мъжете удариха копията в щитовете си и всички левантинци се пръснаха като уплашени от гръмотевица викуни.

Вследствие на тази случка новината за пристигането на китанците се разпространи из околностите. Парцаливи левантинци се трупаха около палата на остриганите. За пореден път Кизкиз беше пратен на разузнаване. Той докладва, че намеренията им, макар и не открито враждебни, не изглеждат и особено приятелски. Тогава излизанията извън двореца бяха сведени до пълния минимум. В крайна сметка, китанците бяха добре настанени, подслонени зад тези каменни стени. Запасите от черната напитка бяха изобилни, а така или иначе китанците не знаеха къде другаде да отидат.