„Любовниците на Юстиция“ на Юрий Андрухович е „параисторически роман в осем и половина епизода“, в който реалност и илюзия се сливат в смъртоносна прегръдка. Осмината герои, разхвърляни между XVII и XX в., са свързани помежду си от безбройните извършени престъпления, от демоните, които таят у себе си, от тежките присъди, които получават, от един пътуващ цирк и – разбира се – от любовта. В тази въртележка от битови и политически убийства, изнасилвания и грабежи, малтретирани деца, идеологическо предателство и предателство в името на идеята, взимат участие гневни военачалници, политически идеалисти, безскрупулни агенти на КГБ, дисиденти и бунтари. Невинаги справедливи, но всеки път ужасяващи. 

„Любовниците на Юстиция“ е шарена литературна мозайка, разположена насред галицийската действителност, в която с ирония и хумор се преплитат пикаресковият романен стил, детективски загадки и реални исторически събития. С виртуозни композиционни и стилистични похвати Андрухович описва осемте различни истории и ги събира в един завършен литературен продукт. Последната половинка остава за любопитството на читателя.

Вече почти четири десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на публиката саркастичната си, апокалиптична и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, когато в опустошената душа на социалистическия човек върлува подсъзнателният масов синдром на прехода. Големият пробив на Андрухович идва през 1991 г. с „Московиада. Роман на ужаса“ („Парадокс“, 2009 г.), който превръща автора си не само в институция в родната му Украйна, но и в лице на новата украинска литература пред света. На български е издаден и романът му „Дванайсетте обръча“ („Парадокс“, 2013 г.). Превод от украински: Албена Стаменова

ЛЮБОВНИЦИТЕ НА ЮСТИЦИЯ

Параисторически роман в осем и половина серии

ПЪРВИ РАЗДЕЛ

САМИЙЛО, ИЛИ ПРЕКРАСНИЯТ РАЗБОЙНИК

Самийло (или Самуел) Немѝрич, тази преждевременно отмряла и незаслужено забравена гранка в дървото на нашия национален бандитизъм, привлича вниманието преди всичко стилистично, а изключителната красота на престъпленията му се основава на абсолютната свобода. Дори за най-дръзките му убийства и грабежи може смело да се твърди, че са изпълнени със значително естетическо чувство и че всички те остават незабравимо впечатление за свободно и вдъхновено творчество.
Досега животът на този подилски(1) шляхтич (2), който прекарва най-блестящата част от земните си дни в Лвов през първото десетилетие на XVII в., почти не е описан от никой от нашите, по стечение на обстоятелствата вече разстреляни, историографи. Затова пък разказът на Владислав Лозински, на който се натъкваме в капиталния му труд „Prawem i lewem“ (или в превод на украински „Със сабя и перо“*), е изложен твърде тенденциозно: Самийло Немирич е нескрито неприятен на автора дори само с това, че не е католик и не е поляк. Освен това той произхожда от същите ония Немиричи, от които и бъдещият полковник на Низовата войска(3) Юркò Немирич – безжалостен герой от кампанията през 1648–49 г., поет, философ, еретик. (Немиричите като цяло доста охотно са преминавали към арианството, което в крайна сметка по онова време е присъщо не само на тях, а и на такива старинни родове като Потоцки, Вишневецки или Татомир.)

Колкото до стихотворението, написано уж за Самийло Немирич и от негово име, и публикувано в книгата „Екзотични птици и растения“ (4) , трябва да се признае, че авторът ни най-малко не си е поставил за цел да се задълбочава в миналото и да изведе някакъв нееднозначен и поучителен исторически тип. Същността на стихотворението представлява един твърде частен, откъснат от житейския контекст и хипертрофиран т.нар. „инцидент със сладките“, който, макар че наистина е зафиксиран в биографията на нашия герой, е достатъчно случаен и нехарактерен.

Сега дойде време да разкажем цялата истина за тази малкоизвестна на потомците изтъкната личност и така да отстраним още едно бяло петно в океана на националната история и освободителната борба.
Самийло Немирич се заселва в Краковското предградие на Лвов през 1610 г. Точната дата на раждането му остава неизвестна, но е известно със сигурност, че по време на преместването си е на малко повече от двайсет години. Той е чудесен фехтувач и ездач, облича се с вкус, като купува скъпи платове изключително и последователно от венециански и генуезки търговци, обича херес, малвазия, хубавата музика и мадейра. Домът му скоро се превръща в пристан за оригинални изгнаници от всички краища на Стария свят; това са предимно известни отрепки и извратени типове, циркови палячовци, серийни убийци, философи, окултисти, прославени алхимици, содомити, протестанти, огнепоклонници, лилипути и обирджии. Свободното му време минава в буйни пиршества, кощунствени песни и религиозни диспути. Почти всеки ден Немирич, придружен от шайката си, обикаля из най-известните градски винарни, където охотно и с удоволствие се шегува: стреля с мускета си по бутилки и пясъчни часовници, приковава с пирони брадите на посетителите към тезгяха, троши им ръцете и краката, изтръсква златните и сребърните монети от джобовете им, показва голия си задник, чупи прозорци и огледала, дави градския съветник Шепюрски в кана прясносварено кафе, а корумпирания съдия Голомбек – в клозета, избива очите на твърде дръзките, чупи им ребрата, пикае в бирата им, принуждава ги да ядат собствените си лайна, гръмко пее, танцува и прочие.

Съвременният читател с известно неразбиране и дори осъждане ще се отнесе към такива прояви на жизнена сила и здрава духовна енергия. Затова още сега трябва да кажем няколко думи за тогавашните обичаи.
Убийството или като цяло което и да е по-малокалибрено насилствено действие според действащата тогава Конституция от 1577 г. не се смятало за нещо твърде недопустимо и противоправно. Тогавашните юристи се отнасяли към разглежданите злодеяния по-скоро философски, отколкото юридически, с голяма доза хумор, ирония и християнско милосърдие към нарушителите. Сроковете на лишаване от свобода били учудващо кратки и предимно условни. Така за убийство на шляхтич от равен нему шляхтич (а шляхтичите по онова време представлявали едни добри три четвърти от цялото население на Рес Публиката(5)), се полагало година и три седмици да се прекара под арест в кулата на замъка, като при това се заплатят две хиляди жълтици в хазната. За същото убийство, но със задържане на убиеца „in ricenti“ („по гореща следа“* (6)), наказанието се удвоявало: две години и шест седмици кула и четири хиляди парично обезщетение. (Кой знае защо задържането „по гореща следа“ се смятало за утежняващо обстоятелство: един вид, не се оставяй да те хванат, глупако, а убивай разумно, за да не те разкрият.)

В крайна сметка нито един процес по нито едно убийство просто не можел да се състои, ако семейството на потърпевшия не можело да довлече пред съда мъртвото му тяло (това била специална юридическа процедура, наречена „представяне на трупа“). Затова основната тема за размисъл на всеки, който намислел да се отърве от ближния, била как своевременно и надеждно да се избави от тялото: да го потопи с камък на дъното на Полтва, да го изгори в кухненската пещ, да го закопае колкото се може по-надълбоко в най-тъмната гора, да го насече на ситни парченца и прочие. Впрочем в случая със съдията Голомбек, когото Немирич, както вече се каза, удавил в лайната, съдебното тяло така и не било намерено, затова делото било закрито поради отсъствие на състав на престъплението, а именно на съдебно тяло.

Лесно се убивало, безгрижно се измъчвало – скришом и „in ricenti“, пред очите на обществото, понеже дори ако все пак съдът се състоял и произнасяли присъда, осъденият не бил непременно задължен послушно да седи в кулата, а най-често си отивал вкъщи или с приятели на кръчма. Работата е там, че макар по онова време съдебната и изпълнителната власт да били вече отчасти разделени, изпълнителната, честно казано, нищо не можела да изпълни, понеже винаги катастрофално ѝ липсвали изпълнители, тоест пазители на правовия ред. Всеки подсъдим се явявал в съда с такава подбрана компания от приятели, роднини и слуги, въоръжени до зъби със саби, мечове, вериги, бухалки, боксове, алебарди и кинжали, че само отчаян фанатик на правосъдието или самоубиец би се осмелил да се опита насила да го отведе в затвора – такъв опит би имал печални последствия за правосъдието.

Така че, когато през юли 1612 г. добри познати срещат Немирич в замарстиновската кръчма на Макольондра в отлично разположение на духа, с чаша херес в ръка и на скута с дебела, само по турски пантофи, проститутка, на любезния си въпрос какво прави той тук, чуват не по-малко любезния отговор: „Хе-хе, излежавам си кулата, господа! Видях сметката на старшия Исакович и получих три седмици плюс година. И трябва да лежа, какво да се прави!“.

Превод от украински: Албена Стаменова

----

1.От Подѝлля (укр.), на български също и Подолие – историческа и географска област в югозападна Украйна. Днес най-големите градове в областта са Винниця и Хмелницки на изток и Камянец-Подилски и Тернопил на запад. През XVII в. Подилля е в състава на Жечпосполита. – Бел. прев.
2.Благородник, представител на шляхтата – благородническото съсловие. – Бел. прев.
* По-точно – „С правди и неправди“. – Бел. авт.
3.Низова запорожка войска – през XVI–XVIIІ в. на територията на днешна Украйна – казашка войска, която не е на служба при полския крал. Разположена в областта Запорожие с център Запорожката Сеч. Ръководи се от кошовѝ атаман. – Бел. прев.
4.Ю. Андрухович споменава своята стихосбирка от 2002 г., в която има стихотворение „Самийло Немирич, авантюрист“. Части от тази стихосбирка, както и самото стихотворение, са включени в издадената на български език поетическа книга на Ю. А. „Писма до Украйна“ („Парадокс“, София, 2020; превод от украински Албена Стаменова) – Бел. прев.
5.Има се предвид държавата Жечпосполита (на полски Rzeczpospolita Korony Polskiej i Wielkiego Księstwa Litewskiego, 1569–1795) – федеративна държава между Полското кралство (наричано обикновено от местните жители за краткост Короната) и Великото Литовско княжество (наричано обикновено от местните жители за краткост Литва или Великото княжество). Полското название Rzeczpospolita представлява буквален превод на латинското Res Publica – ‘общо дело’. – Бел. прев.
*6.По точно – незабавно, веднага, на местопрестъплението. – Бел. авт.