Андраш живее ден за ден. Той е в сложни отношения с Агнеш от години, научният му труд по история на австрийската литература отдавна не го интересува, опитва се да напише безсмъртен роман, но не се сеща дори за първото изречение. С приятелите си води безкрайни дискусии за изкуството, спорта и живота, но разговорите не могат да преборят самотата им. Той ходи на театър или на демонстрации, колкото да угоди на Агнеш, и с настървение каталогизира примери за стара Унгария и нейните предишни бедствия.

В тази история има двама главни герои: Андраш и Будапеща, в която историята извира от всяка дупка. Истории за някогашно величие и бедствия се преплитат с тук-и-сега. Личните спомени стават част от великата история, а великата история част от личния опит. Факти и фантазии се преплитат: и над всичко е надвиснала вездесъщата унгарска меланхолия.

„Зоненберг“ е брилянтно разказана история за живота на няколко жители на Будапеща – и почит към изключителната столица на страната, която може да се похвали с водната топка, порно индустрията и серийните си убийци. Книгата е номинирана за Литературната награда на град Варшава.

Кшищоф Варга (1968) е един от най-популярните съвременни полски писатели и журналисти. От 1992 г. работи като литературен критик в отдела за култура на в. „Газета виборча“. Варга има издадени петнайсет романа и сборници с разкази, есета и репортажи, донесли му наколко номинации за престижната полска литературна награда НИКЕ. Книгите му са преведени на много европейски езици, включително италиански, унгарски, словашки, сръбски, украински, хърватски и френски. Три негови творби – „Гулаш от Турул“, „Надгробна мозайка“ и „Талаш“ са публикувани в България, всичките от издателство „Парадокс“.

Превод от полски: Диляна Денчева

През онова лято Агнеш беше потънала в черна дупка, отговаряше на съобщенията ми формално и почти сухо, отхвърляше предложенията ми за среща като обидена, но неизвестно за какво. Очаквано вече имаше периоди на непостоянство, в които ми отговаряше с половин уста и ми се зъбеше с досада, когато настойчиво се опитвах да се сближа с нея, защото добре знаеше, че няма да съм твърде нахален, няма да употребя шантаж, да изпадна в истерия и няма да предприема никаква безотговорна стъпка.Даваше си сметка, че ясните сигнали, които ми изпраща, са напълно достатъчни, за да се отдръпна за известно време, а тези сигнали бяха невероятно прости: „може“, „не се знае“, „ще видим“ и толкоз. Никакъв електронен епос, никакви страстни мейли, нито разгорещени есемеси, по-скоро хлад и дистанция в комуникацията.

Разбира се, тогава изпадах в паника, в онова ужасно състояние на несигурност, вътрешна разтрепераност, когато не се знае за какво всъщност става дума, дали си изоставен, изпратен в глуха линия или наказан, а ако е второто – за какво и какво има в обвинителния акт. Дали пък Агнеш не си е намерила някого другиго? Дали е решила да скъса тази, откъдето и да я погледнеш, нелепа връзка, приемайки, че стига толкова нервно търчане по минно поле или пък е приела, че е време да се кротне, да си оправи отношенията със съпруга и да започне отначало? „Да започнем отначало – представях си, че точно така казва на Золтан някоя вечер. – Да изтрием миналото, да забравим за лошото, да поставим пред себе си бял лист и да започнем да го изписваме още веднъж, аз и ти, сякаш едва сега сме се запознали и сме започнали съвместен живот“.

Отдавна бях психически подготвен за това, че Агнеш ще ме зареже, ще остана съвсем сам, ако не броим преходната компания на Атила и Жолт, и отчаяно ще се опитвам да спася живота си. Разбира се, фундаментът на този живот трябваше да бъде посвещението на колекцията от книги, оставена от баща ми и научната работа, прекъсвана от собственоръчното задоволяване на щенията ми, но пък в човека съществува и потребност да споделя живота си с някого, да ходи с него на кино, да закусва, да заспива с него и с него да се буди. Още повече, че както вече споменах, моите заспивания и събуждания до Агнеш бяха изключително редки, белязани от подсъзнателната истерия, че Золтан ще се върне от командировката по-рано, че вместо да се отдава на хедонистични и сексуално безразборни изстъпления в Дебрецен или Мисколц, ще нахлуе изведнъж в жилището в „Гожду Удвар“ и ще ни спипа в ситуация, компрометираща отвсякъде. Да, страхът е брат на желанието, така ще го дефинирам, и моят страх, свързан с възможността да бъда разкрит, непрекъснато помпаше моето желание; мъжът обаче, напомпан с паническо желание, за съжаление става жалък.

Тези паузи се случваха от години. Аз бях този, който неизменно трябваше да се нагажда към плановете на Агнеш, бивах отрязван от нея заради ваканционните им пътувания със Золтан или пък по още по-мъчителни причини, като странните емоционални сривове на жената, която беше моята съдба, когато ме оставяше като багаж на съхранение, а аз, потънал в мрак и прах, чаках да дойде отново да ме вземе. И, естествено, тези моменти бяха много по-страшни от невероятно дългите седмици, през които изчезваше с мъжа си от Будапеща, защото тогава поне знаех кога ще се върне, а освен това от тези почивки, разбира се, в зависимост от степента на фрустрация и копнеж, а фрустрацията винаги е рожба на неосъществения копнеж, независимо дали е професионална, любовна или личностна, ми изпращаше понякога съобщения, които поддържаха духа ми, макар че в действителност беше нужна огромна сила, за да повдигнеш моя чугунен дух.

Нашата връзка беше толкова отдавнашна, че за тези години повечето семейни двойки или щяха да се разведат или да си станат безразлични, а в леглото им щеше да се настани студенината или, което е още по-лошо – рутината. А в това време нашите чувства с Агнеш продължаваха да пламтят, кипят, клокочат като врящ пьоркьолт в котле, опарваха езиците и небцата ни, а в слабините и сфинктерите на дебелото черво гореше огън като след твърде голяма доза люта зелена чушка.

Когато Агнеш заминаваше или ме пращаше в девета глуха, при това понякога в хамлетова дилема и опитвайки се да ми стовари отговорността за тази своеобразна карантина, аз, ако не исках да потъна в пагубно самотническо пиянство в апартамента си на „Напхед“, където единствената ми компания щеше да е местещият мебели дух на баба ми по майчина линия, се отдавах на пиянство с приятели.

Моят живот, въпреки привидностите, беше уседнал, от години ходех на една и съща работа, от години дълбаех едни и същи проблеми на австрийската модернистична литература и четях едни и същи романи, от години се срещах с едни и същи хора, които представляваха нещо като мои собствени приемни отечества, когато ги нямаше моето истинско отечество и „матечество“ едновременно. Атила, Жолт, а понякога и Лаци бяха с мен неизменно, а аз бях с тях, независимо от това дали управляваше десницата или левицата, дали Унгария ставаше по-богата или по-бедна, дали нашият нещастен национален отбор падаше или инцидентно биеше, дали по улиците на Будапеща имаше демнострации или пък из града се разливаше гъста, лепкава и безформена апатия.

Често се замислях дали така ще се срещаме чак до смъртта си, дали като възрастни мъже ще седим и плямпаме по долните кръчми или пък, когато лекарите ни забранят дори да помирисваме алкохол, заедно ще киснем своите сбръчкани, пожълтели, повехнали тела в горещата вода на баня „Лукач“. Дали някой ден, застанали на прага на гостоприемния дом на смъртта, ще им разкрия истината за мен и Агнеш, когато това вече няма да има никакво значение и какво ли ще кажат те тогава. А може пък преди това някакви обстоятелства, не толкова лични, колкото политически, да ни разделят завинаги, защото както ясно виждам, днес хората не се разделят заради някакви философски, религиозни или интимни различия, а по чисто политически причини, когато се окаже, че единият плътно стои зад десницата, вторият зад левицата, третият зад либералите, а четвъртият е фашист.

Този път се уговорихме с Атила и Жолт в „Хумбак Мювек“ на булевард „Ержебет“, почти срещу обновения хотел „Ню Йорк“, в който преди двете световни войни най-великите писатели посръбвали алкохол, пишели хуморески и халтури за булевардните вестници, чертаели в главите си сюжетите на новите си романи и водели дебати на тема литература, спорт и секс, мимоходом давайки оценки на най-съблазнителните будапещенски куртизанки. Най-големите поети редели пъзели от неувяхващи строфи, най-големите есеисти шлифовали безсмъртни фрази, импресионистите скицирали на коляно идилични картини, а освен това всички пиели вино, палинка, кафе и въобще не знам дали са пили също и шприц, така, както ние с Атила и Жолт. Никак не е изключено, доверените сервитьори, виждайки да застават на прага познати писатели, поети, есеисти и художници, да са приготвяли за тях прецизно смесени шприцове в пропорции, по аптекарски точни, защото пиенето, впрочем не само на шприц, изиска часовникарска прецизност. За мен е извън съмнение, че будапещенската бохема както преди Първата световна война, така и преди Втората, е пиела по начин, направо маниакално прецизен и едва окончателният упадък първо на монархията, а после на хортизма, а пък после войната, а в резултат от нея и комунизмът, доведоха дотам, че се започна неподредено пиене, хаотично и безстилно, пренебрегващо всякакви традиции и всякакви принципи. Нямам предвид, че се е почнало да се пие неумерено, защото неумерено се е пиело и по-рано, всъщност неумерено се е пиело винаги, но се е започнало да се пие без стил. Защото стилът трябва да се запазва дори и в освинващото наливане, така ми се струва. Когато виждам клошари, които, вече почти в несвяст, с треперещи ръце пъхат в устата си пластмасова бутилка с бяло вино, се разстройвам от това, че пият, така да се каже, твърде релативистки, напълно лишени от културологичен фасон и контекст.