Автобиографията на легендата от Rainbow, Black Sabbath и Dio Рони Джеймс Дио излезе и на български език.

Рони Джеймс Дио започва да пише своята автобиография малко преди смъртта си през 2010 г., но така и не успява да я завърши. С тази нелека задача се нагърбват неговият близък приятел и влиятелен музикален журналист Мик Уол, автор на бестселъри, посветени на Metallica, AC/DC и на самите Black Sabbath, както и съпругата му – Уенди Дио. Книгата се появи на пазара в САЩ през юли 2021 г. и мигновено привлече вниманието на почитателите на великия музикант.

"Rainbow in the Dark. Aвтобиография" е издадена у нас от "Сиела", а преводът на български език е на Коста Сивов.

В своите мемоари Рони описва най-важните хора и събития, които са му помогнали да се изгради като музикант и като личност – близките приятели музиканти, баща му, който още като малък му казва да си избере музикален инструмент, за да се научи да свири и да стане добър човек, жената, която застава до него и го подкрепя в цялата му кариера, партньорството с невероятни таланти като Ричи Блекмор и Тони Айоми.

Певецът разказва открито и за някои от грешките, които е допуснал, за мафиотския произход на името Дио, за това как въвежда в хеви метъл културата култовия знак с рогата, за катастрофата, която едва не коства живота му още преди да е започнал да се изкачва по пътя към славата.

От „Rainbow in the Dark. Aвтобиография”  ще научите и как са били създадени някои от най-значимите песни и албуми в историята на рока и хеви метъла.

Публикуваме в аванс откъс от книгата, предоставен на OFFNews от издателство "Сиела":

ПРЕЛЮДИЯ

Петък, 20 юни 1986 г.

Ранна вечер е, а аз съм в гримьорната си зад кулисите в онзи свещен момент между саундчека и концерта, в който, ако извадиш достатъчно късмет и никой не те безпокои, можеш да си починеш и да помислиш. Това е почти невъзможно през останалата част от едно турне.

Вечерта, както е характерно за лятото в Ню Йорк, е много гореща. Никой не може да накара този град да забави своя ход, но жегата дава всичко от себе си. Дори клаксоните на автомобилите пищят някак си по-тихо, докато цялото „Седмо авеню“ е плувнало в пот.

Петък вечер е и хората искат да се забавляват в края на работната седмица. Предлагаме им бандата ми DIO. Хедлайнери сме в „Медисън Скуеър Гардън“, а всичките 20 000 места са разпродадени.

Онези отвън, полудели още повече от жегата, буквално се бият, за да влязат в залата. Това е един вид постижение за нас. DIO е група, която изнася концерти в големи зали още от издаването на първия ни албум Holy Diver, но това е „Гардън“ и едно съвсем ново преживяване.

Аз съм нюйоркчанин. Дори след като живях и работих толкова много години в Лос Анджелис, който обичам, винаги ще си остана нюйоркчанин. Мечтая да съм хедлайнер в „Медисън Скуеър Гардън“ от мига, в който разбрах за съществуването ѝ.

Седя си тук в тази прекрасна петъчна вечер, далеч от прахта и жегата, прогонвана от мощния климатик, и размишлявам колко далеч стигнах в музикалното си пътешествие и колко близо бях до този момент през цялото това време. Спомням си с трепет всички онези мразовити понеделнишки сутрини, в които шофирах по 400 км до Ню Йорк с цел да проникна в Брил Билдинг на Бродуей, където Карол Кинг и Джери Гофин написаха песента Will You Love Me Tomorrow. Надявах се на пробив, какъвто и да е пробив. По някое време през 1960 г. на преклонната по мое мнение седемнадесетгодишна възраст, ми беше позволено да запиша балада със заглавие An Angel Is Missing. Тя излезе с групата RONNIE DIO AND THE RED CAPS. Не стана хит, но това не ме спря тогава, не ме спира и сега.

Наречете ме стар романтик, но никога не съм пял за пари. Вярно е, че винаги съм би щастлив, или поне доволен, да ми се плаща за труда ми, но не това ме е карало да продължавам напред, да преодолявам моментите, в които съм смятал, че с мен е свършено, да създавам най-добрите си песни, да пея по най-добрия начин и да съм истински приятел с феновете си, а не просто поредната снимка в списание.

Поглеждам назад в миналото и изпитвам огромна радост, че ми беше необходим само четвърт век, за да стигна дотук. Каквото и да се случи от тук нататък в живота ми, вече мога да се похваля, че съм изнесъл концерт със собствената си група DIO като хедлайнер в „Медисън Скуеър Гардън“. Най-накрая постигнах целите си и благодаря на боговете, че сбъднаха мечтите ми, а не кошмарите.

Да участваш в една световноизвестна банда, е щастие, за което повечето музиканти могат само да се надяват. Да си част от две световноизвестни банди, е желание, граничещо с алчност. Но да постигнеш такъв успех трети път, особено с група, която носи собственото ти име... Е, мога да се нарека изключително голям късметлия.

Надявам се с прочитането на тази книга да намерите отговорите на въпросите, които отдавна желаете да ми зададете. Вероятно в края ѝ ще останете с добри, лоши или красиви чувства. Приемам всичките. Все пак това съм аз.

Ала искам да ви кажа нещо.

Вие ще сте ми свидетели, че дори утре да умра, няма да съжалявам, защото изживях живота си на максимум. Като тийнейджър почти всяка седмица ходех до „Гардън“, за да видя кое голямо име е написано на билборда, и се заричах: „Един ден ще изнеса концерт там“.

Уенди ми каза, че ни е предложено участие в зала „Медоулендс“ в Ню Джърси за два пъти повече пари, отколкото щяхме да получим за тази вечер, защото „Гардън“ беше синдикална зала, но аз ѝ отговорих:

– Трябва да изнеса концерт в „Медисън“. Това е мечтата ми.

През деня отидохме с лимузината пред залата, погледнахме на¬горе към билборда и там пишеше: „DIO, Медисън Скуеър Гардън, Ню Йорк“. Много се развълнувахме. Исках Уенди да направи снимка, но тя бе забравила фотоапарата. Нямаше значение. Никой не бе способен да улови важността на този момент за мен. Въпреки това още я обвинявам, че не го взе. Както сами виждате.

Да, време е да вървя. Чувам ги да скандират името ми.