Защо е важно пренасянето на костите на цар Самуил?

Цар Самуил, един от най-важните владетели в средновековната българска история беше пренесен в България повече от хилядолетие след смъртта си.

Вече успяхме да започнем да спорим дали костите изобщо са неговите, защо ги вземаме точно сега, какво сме дали, защо сме го дали, дали саркофагът е достатъчно красив и кой какъв политически дивидент щял да извлече от цялата работа.

Един мой приятел го формулира много точно:

„Не мисля, че някой може да се сравнява с нас по отрицание, оплюване и омаскаряване на абсолютно всичко, добро или лошо.“

През последните дни започвам да си мисля, че вероятно е прав.

Най-популярното възражение е: „Ама откъде знаем, че това изобщо са костите на Самуил?“

Разбира се, никой сериозен човек не би трябвало да превръща една историческа идентификация в религиозна догма. Няма ДНК анализ, който да ни дава абсолютна сигурност, и ако съвременната наука може да направи допълнителни изследвания, това би било само от полза. Само че от липсата на ДНК доказателство изобщо не следва, че някой е намерил един скелет със счупена кост и е решил: „Ето го Самуил“.

Останките са открити при разкопките на проф. Николаос Муцопулос в базиликата „Св. Ахил“, започнали през 1965 г. на острова в Малкото Преспанско езеро, а идентификацията е изградена върху съвкупност от археологически, исторически и антропологични показатели: мястото на погребението в самия храм, характерът на гробното съоръжение, останалите погребения около него и особеностите на скелета, сред които стара, добре зараснала травма на лявата ръка, която се свързва с известното от изворите раняване на Самуил. Днешната официална гръцка позиция също не представя това като някаква българска претенция, а изрично посочва, че останките са идентифицирани като принадлежащи на българския цар Самуил. Поставили са и табела пред обекта, която почти всяка година подменят, защото някой я вандализира. Всеки отделен белег може да бъде обсъждан и оспорван, но тежестта на една историческа идентификация идва именно от съвкупността на данните. Така работи историческата наука, когато пред гроба няма табела „Тук лежи цар Самуил“. Да се държим така, сякаш идентификацията е някаква произволна патриотична измислица, просто не е сериозно.

Другото, което ме дразни значително повече, е лекотата, с която част от българския публичен разговор започна да говори за „откраднати“ и „заграбени“ от гръцки манастири реликви. Особено когато подобни квалификации идват от български богослови. Ако човек чете само някои от тези коментари, може да остане с впечатлението, че през Първата световна война някаква банда мародери е обикаляла из Македония и Беломорието и е товарела каквото ѝ хареса. Само че има документи и те описват съвсем различна картина.

Има организирана научна експедиция, в която участват някои от най-известните български учени на своето време, сред които В. Златарски, Й. Иванов, Б. Филов. Има предварителна организация, протоколи, разпределени научни задачи и последващи доклади. Самият Филов пише, че целта на пътуването му е да се запознае с археологическите паметници, да опише по-важните от тях и да прибере онези, които представляват особен интерес и които при военните обстоятелства са били изложени на реален риск да бъдат разграбени, унищожени или безвъзвратно изгубени. Той изрично говори за събиране и запазване на материали, ценни за науката и за българското минало. Това не е по-късно измислена патриотична легенда. Още преди началото на експедицията Филов пише за необходимостта по време на война да се вземат мерки за запазването на историческите и художествените паметници, а в документите около самата мисия се посочват и конкретни случаи на разрушаване, разграбване и изчезване на ценности. В предговора към публикуваните материали от експедицията например е отбелязано, че Филов се тревожи за изчезването на ценен кодекс от Охрид и за изнасянето на археологически находки от други военни формирования. Това е контекстът, в който трябва да се чете решението част от предметите да бъдат прибрани и съхранени.

Разбира се, това не решава автоматично всички последващи въпроси за собствеността. След войната има Ньойски договор, има гръцки претенции и има международноправен спор за статута на част от тези ценности. Но едно е да спорим какви задължения възникват след приключването на една война, а съвсем друго е със задна дата да превърнем организирана научна мисия в разказ за обикновена кражба.
Показателно е и друго: в сегашната официална позиция на гръцкото правителство не се казва, че 48-те предмета са били „откраднати“ или „заграбени“, а че са били „пренесени в София през 1917 г.“. Самият меморандум е за взаимно депозиране и съхранение на исторически ценности. Тоест те ще ги съхраняват, не ги придобиват. Има сериозна разлика.

Това, разбира се, не означава, че няма какво да питаме. Напротив, за мен най-естественият въпрос е съвсем конкретен: кои точно са тези 48 предмета? Обществото има право да види ясен и достъпен опис на реликвите и културните ценности, които България предоставя за съхранение в Гърция, защото само тогава може да се води смислен разговор за тяхната историческа и културна стойност. В момента голяма част от спора се води върху общото число „48“, без повечето хора изобщо да знаят какво стои зад него.

И въпреки всичко дотук говорим за по-малката част от историята, защото за мен истинското значение на случващото се е дипломатическо.
Години наред България има сериозен проблем да обясни на европейските си партньори същността на спора с Република Северна Македония. Съвременният междудържавен спор възниква след създаването на независимата македонска държава и постепенно се натоварва с въпроси за историята, езика, учебното съдържание, отношението към хората с българско самосъзнание и начина, по който официалните институции в Скопие представят българското присъствие в миналото. От българска страна многократно се заявява, че спорът не е за правото на днешните македонци да имат собствена държава и да се самоопределят както пожелаят, но в чужбина всичко това често се свежда до значително по-простата теза, че България просто не признава македонците и се опитва да им „вземе историята“.

Самуил е един от най-видимите примери защо подобно обяснение е прекалено удобно и прекалено плитко. Още през 2019 г. съвместната историческа комисия между България и Северна Македония постига съгласие цар Самуил да бъде разглеждан като забележителна личност от общата история „от времето на средновековната българска държава“, а предложенията на комисията впоследствие са приети от двете правителства.

Сега се случва нещо още по-силно като символ: този път не България обявява пред света, че Самуил е български цар, а Гърция предава на България останките, които самата гръцка държава официално определя като принадлежащи на „цар Самуил на България“. Това няма как автоматично да реши всички исторически спорове, но има огромно комуникационно значение, защото изважда темата от удобната рамка на двустранното българо-македонско противопоставяне.

Тук според мен се вижда същинският проблем на институционализирания исторически разказ в Република Северна Македония, който през десетилетията е изграждан чрез системно разграничаване от България и в немалко случаи чрез откровено антибългарски прочит на миналото.

Не става дума за правото на хората там да бъдат македонци – това право не подлежи на спор. Проблемът възниква, когато за да бъде защитена една съвременна идентичност, се налага личности, държави и процеси от много по-ранни исторически периоди да бъдат изваждани от контекста им, а неудобните свидетелства за българска принадлежност или българска държавност да бъдат представяни като плод на чужда пропаганда. И тук има един документ, който трудно може да бъде заобиколен. На 11 януари 1934 г. Политическият секретариат на Изпълнителния комитет на Коминтерна приема резолюция по македонския въпрос, в която вече официално се формулира съществуването на отделна „македонска нация“. Идеи за отделна македонска национална идентичност съществуват и по-рано и би било исторически неточно да твърдим, че някой в Москва изведнъж е „измислил македонците“. Но ако търсим момент, в който самостоятелната македонска национална идея получава ясно международно политическо признание и програмен характер в рамките на едно влиятелно международно движение, 1934 г. е трудно да бъде подмината. След 1944 г. вече югославската държава разполага с цялата институционална мощ на образование, историография, културна политика и езикова стандартизация, чрез които този разказ се превръща в официална държавна доктрина.

За мен тук се вижда и една по-дълга линия, която не започва с Коминтерна и не приключва със СССР. Руската имперска политика на Балканите има забележителна приемственост през различни режими – от монархическата империя, през съветския период, до днешния кремълски режим. Формите, идеологията и инструментите се променят, но стремежът към влияние чрез разделяне на общества, поддържане на зависими политически проекти и използване на противопоставяния, изградени върху историята, езика и националната принадлежност, се появява отново и отново. Точно затова всяко устойчиво сближаване между балкански държави, което намалява значението на тези разделителни линии, има значение далеч отвъд конкретния спор, който е било призвано да реши.

България и Гърция имат тежка, сложна и често конфликтна история на отношенията помежду си. Имало е войни, териториални спорове, насилие, бежански вълни и дълги периоди на взаимно недоверие. Тъкмо затова сегашното решение е важно: две държави, които имат достатъчно исторически причини отново да се върнат към старите обвинения, успяват вместо това да намерят формула, при която всяка от тях получава нещо с огромно символно значение, без да е необходимо другата да бъде унижена или да се откаже от собствената си историческа позиция.

И именно тук виждам най-сериозния дипломатически успех. Връщането на останките на Самуил не е удар срещу хората в Северна Македония и не трябва да бъде представяно по този начин. То е удар срещу необходимостта една институционализирана историческа конструкция непрекъснато да присвоява личности от миналото, да омаловажава връзките им с българската държавност и да обяснява всяко противоречащо свидетелство като част от някаква българска, гръцка или европейска конспирация. Колкото повече външни „врагове“ са необходими, за да бъде защитен един исторически разказ, толкова по-видими стават собствените му празнини.

И точно затова ми е трудно да разбера желанието ни в такъв момент първо да намерим нещо, което да оплюем. Едни се съмняват дали костите са негови, други обявяват българските учени от 1916 г. за крадци, трети се възмущават от саркофага, четвърти виждат единствено поредната политическа акция, а между всички тези спорове почти успяваме да пропуснем най-важното – че България постига дипломатически акт с огромна историческа и символна стойност, който едновременно затваря един стар спор с Гърция и поставя в много по-трудна позиция институционализирания антибългарски прочит на историята в Северна Македония.

Понякога историята ни дава моменти, които са по-големи от дребните ни спорове, личните ни политически пристрастия и неизчерпаемата ни способност да обезценяваме дори онова, което обективно заслужава внимание.

Следете новините ни в :