Позивна ''Монахиня''. Международна майсторка на спорта воюва като снайперистка в Бахмут

Евгений Кузменко, Censor.net 10 март 2023 в 12:50 7338 5

Снимка Censor.net

Монахинята

Когато преди седмица журналистът от Цензоръ.нет Евгений Кузменко я попитал как е, тя му отговорила „Днес бях заета с моята Кукличка“. Помислил си, че си е писала с дъщеря си. Или внучката. И тогава по месинджъра дошла снимка. Оказало се, че Кукличката е украинската снайперска пушка XADO – събеседничката на Кузменко е международният майстор на спорта и треньор по стрелба, известна днес само с позивната си Монахинята, която воюва в момента в най-горещата точка на фронта в Украйна Бахмут. Цензоръ.нет публикува Интервю с Монахинята.

- Колко време се занимавате с тази ваша "Кукличка"?

- От 1 на обяд до 6.

- А преди това какво оръжие сте използвали?

- „Калаш“ (Калашников, б. р.). Сега банално дежуря, като пехота в окопите, две денонощия. Водим пълно наблюдение, осъществяваме комуникация-предаване по радиото: откъде се стреля, какво използва врагът; ако е през нощта - откъде се промъква, какво да предприемем, коригиране на минохвъргачката ако трябва - затваряне на системата за миниране... Изобщо - пълна бойна готовност с картечница в ръка. Ако някой се качи или започне нападение, вдигаме тревога и го отблъскваме веднага. Автомати, картечници, РПГ - всичко вдигаме. Засега всичко е спокойно - чакаме, наблюдаваме, докладваме.

- На тая вашата „Кукличка“, можете ли да ѝ дадете работната характеристика?

- Ако трябва честно – тежичка е. Когато пълзиш, понякога се налага да я влачиш след себе си.

- Колко тежи?

- 16,5 кг без прицела.

- Майчице мила! А с прицела, а и с целия останал товара? Как ще работите сега с нея?

- Работата е там, че аз вече си имам мое купено оръжие. И не това, което е в план още, то е платено, имам и разрешение. И термовизионен прицел, и той е налице. Всичко е подбрано точно за мен, за да ми е удобно, за да има резултат. Но поради бюрократични забавяния никак не мога да си взема това оръжие от Киев.

- За какъв модел говорим?

- Засега не мога да го кажа. Но е по-лек, по-снайперски, подбран за моите цели и възможности.

- Как снайперистите като цяло се отнасят към оръжията си?

- В идеалния случай трябва да имате пълно единение с оръжието. Както добрият шофьор, вие трябва да сте продължението на волана. А за снайпериста това трябва да е още по-развито: трябва да усещате пушката си като собствената си ръка, дори повече. И не го казвам, защото сега съм снайперист. Просто стрелям от 12-годишна и знам, че ако нямаш това единение с оръжието, няма смисъл да работиш.

- Когато хората чуят за жени снайперисти, често имат стереотипна реакция: аха, сигурно някоя от биатлонистките. Вие имате друга история, въпреки че и вие сте дошли в армията от спорта - чистата стрелба. Разкажете ни как взехте решението да отидете на война и как попаднахте във вашата част.

- Взех решението още през 2015 г., но не бях много упорита в това си намерение. Просто ей така не вземат никого, щото е имал спортна кариера. Ето, аз съм треньор по стрелба, международен майстор на спорта, европейски шампион. Но на война това няма значение. И аз не съм от подлежащите на мобилизация. И тогава от раз ми отказаха - но аз не настоявах много.

Имаше опити да бъда инструктор. Но и там не настойчиво. Тогава войната беше, някак си, заседнала. Но въпреки, че вече имах задграничен паспорт, веднага казах на мъжа ми че ако тръгна някъде, това ще е само към фронта. Не знам защо реших така.

Вбесяваше ме това лицемерие, лъжите. Исках да му се противопоставя. Че на нищо не приличаше!

- И съпругът ви не се ли опита да ви възрази? Не каза ли "къде, бе, я вкъщи"?

- Естествено, че каза. Защото имаме нормални отношения - и всичко е наред в нашето семейство. Той беше силно против. Абсолютно не искаше да ме пуска. Но познава характера ми - и разбра, че е безполезно. По-добре не пречи.

- Как беше преди една година? Отидохте във военното окръжие?

- Да, отидох във военното управление. В края на март, защото в първите дни на войната ме хвана коронавирус. Във военкомата казаха: да, ще ви вземем, може да ни потрябвате. Кога? - Когато дойдат.

- Къде живеете с мъжа си?

- В Полтавския край. С две думи, разбрах, че няма да стане просто така да отида във военното управление и там да ме обучават. Защото стрелковият ми опитът е едно. А трябва да се пренесе на „военни релси“.

Бях чувала, че вземат нашите и ги учат там на нещо си. Седели две седмици в някакви сгради, почиствали и разглобявали автомати и толкова.

След това още няколко пъти ходих и във военното управление, и в нашата териториална отбрана. Но те си седяха там, не правеха нищо - просто си чакаха. Един вид, като дойдат, тогава ще правим нещо.

А пък аз вече си седя в гората и място си бях намерила да партизанствам, такова, че да мога да стигам до него с колата. Такова, че като се стопи всичко през пролетта, никой да не стигне там. Аз няма да изляза, ама и те няма да влязат. Сега, разбира се, това звучи смешно.

- Тоест щяхте да сте там в гората. А мъж ви? Къде беше той във вашия план?

- Заедно щяхме да сме, сигурно. Всъщност исках той да замине (в чужбина, б. р.). При нас беше обратното - все едно аз бях таткото, а татко беше майката. Исках да изпратя съпруга си и децата си на безопасно място.

- Какво стана след това?

- Започнах да се опитвам да пробия някъде. Изместих се в Полтава. Там започна моето обучение. Разказвах, споделях опита си. И ходих на инструктажи за други дейности - сапьорско дело, бойна тактика. Ходихме дори на стрелби... Общо взето 4-5 месеца живях там в административната сграда на етажа, на матрак от дивана. И през това време преминах през основното обучение, което се дава на тези, които искат да бъдат готови за война.

И през целия този период в Полтава ходех по всички структури, които можеха да ме вземат някъде. И когато беше обявен наборът за „Азов Киев“, подадох и там молба и ме извикаха в Киев за интервю. Пристигнах, донесох документите, показах всичко, разказах - и те решиха да ме вземат. Това се случи на 19 септември.

- Тоест от началото на есента сте на фронта. Кажете ми, вие ли сте единствената жена във вашата част?

- Не, но жените тук са малко: едната е лекар, другата се занимава с автомобили (не знам каква е длъжността й). Много малко контактувам с тях, защото сме далеч.

- Базирана сте някъде в района на Бахмут. Как се чувствате в мъжки колектив? Не се ли налага да сте мъж повече от самите мъже?

- И лошо, и добро. Разбира се, навсякъде има мъже, които са против жените в армията.

- Спомням си известния филм "Войник Джейн".

- Само такъв трябва да е човек, за да може да се задържи тук.

- За какво се настройвате? В какво определено не трябва да отстъпвате на мъжете?

- В никакъв случай не трябва да проявявате психологическа слабост.

- А в какво може да се изрази тази слабост?

- Да ревете. Да се предадете морално, да кажете – това е, не издържам повече, пуснете ме вкъщи. Нещо в тоя дух. Но досега не са ми идвали такива мисли. Моята цел е да продължа да се бия, да се боря, да ходя в окопите, да дежуря - да правя всичко, само да съм полезна.

- Но понякога на човек му се иска да заплаче?

- Понякога да, разбира се. От безизходица. Когато искаш да направиш повече добро, а се окаже, че не можеш – заради някаква глупост.

- Заради какви глупости? Дайте пример.

- Ми даже сега с тази ситуация, дето не мога да си взема винтовката. По цели нощи щях д а работя.

- А защо не можете да я вземете? Какъв е проблемът?

- Не мога да отида в Киев. Бюрократична тромавост, не можете просто да си тръгнете от тук

- Не е ли възможно приятели и познати да ви донесат оръжието?

- Не може, това е оръжие. В разрешителните пишеше, че само аз мога да го получа. Трябва да ми видят очите.

- Как събрахте пари за пушката и прицела?

- Обърнах се към познати доброволци. Преди войната бях доброволец, помагах на бездомни животни. И имам много връзки с доброволци. И когато разбраха, че заминавам, веднага казаха: ще съдействаме, само кажете.

- А колко струва по принцип това оръжие, което още не можете да вземете?

- Само едно "гола пушка" - около 150 хиляди гривни (7500 лева, б. р.), да кажем.

- А колко по-леко е това оръжие от пушката XADO?

- XADO тежи 16,5, а тази пушка тежи 7. С прицел може и 9 да станат.

- Като за мен – бая разлика. Кажете ми, а защо имате такава позивна - Монахинята?

- (усмихва се) Смея се, когато ме питат за това. Отговорът е: защото не се гримирам, не се бръсна, не псувам, не пия, не пуша и не правя секс.

- Тоест досега, Монахинята, вие все още не сте се занимавали със снайперска работа по същество не сте се занимавала. Ето, като дойде оръжието, скоро се надявате да започнете. Разкажете на нашите читатели какво най-вече прави снайперистът? От филмите хората са си изградили стереотип само лежи и чака. Или седи и чака. Така ли е?

- По принцип, да, но вече разбрах, че снайперистите могат да имат много различни задачи. С една дума не може да се опише. Но най-вече - скрито наблюдение.

- Какво друго?

- Ловът, много ясно. Но за този лов трябва да подготвите много повече неща, отколкото само за наблюдение.

- Какво обикновено включва екипировката на един снайперист? Колко тегло трябва да носите със себе си?

- Ако изхождаме от това, че няма да работя с точно тази пушка, то около 25 килограма. Това е максимумът.

- Какво е включено в тоя товар? Винтовката…

- Боен комплект. Второ оръжие. Трябва да има и автомат. Патрони за двете оръжия. Бинокъл, термовизор, далекомер, пауърбанк (външна батерия), зависи за колко време излизаш. Ядене. Вода

- А за какво ще зареждате с пауърбанк?

- За презареждане на термокамерата и евентуално на таблета. В идеалния случай всеки снайперист трябва да има карта и таблет за ориентация.

- Осигурено ли ви е вече всичко това?

- Да, доброволците. Сега имам и грейка. Имам всичко, освен таблет. Предварително бях готова за това, че ще си осигурявам всичко. Не исках да чакам или да моля никого.

- Вие сте доброволец. Имате ли представа кога ще бъде вашата ротация?

- Не. Напротив – не искам никакви ротации. Искам да съм тук по-дълго и да съм полезна.

- Надявам се всичко да се нареди при вас. Монахиня, за нас дилетантите снайперистите обикновено се изобразяват скрити някъде в храстите, планините или на дърво. Правилно ли са изобразени?

- (Смее се) На дърво – това е най-опасното място. Защото най-много се стреля по дърветата. Ако позициите са някъде далеч.

- Добре, да вземем местност в района на Бахмут. Какво ще бъде основното прикритие за снайпериста в тоя край?

- Това са степи и оврази - ниски, но резки. Купища отпадъци. Равно поле, а след това било от относително ниски стръмни хълмове. Като излято отдавна. Имаше някаква кариера, но сега се превърнала в естествен пейзаж. Нещо такова.

- В очакване на оръжието как вървят тренировките ви сега?

- Тренирам повече физика, физио - кардио, клекове, лицеви опори, бягане и скокове с автомат. Вече няма чисто снайперски тренировки, защото е безсмислено. Трябва да се упражнявам с моето. Когато дойде личното ми оръжие, тогава ще има и снайперистка подготовка. Но с чуждо оръжие – не. По-добре е да сложите някакъв товар.

- Казват, че противниците не вземат снайперисти в плен. Вярно ли е или не?

- За това също мога да съдя само по слухове. Никой изобщо не харесва снайперисти. И своите не ги обичат.

- Защо?

- Снайперистът стрелне и си тръгне, а тях след това ги засипват на позиците. Снайперистът действа отделно, прави каквото си иска.

- Излиза, че единственото, което им остава на снайперистите, е да общуват помежду си?

- Може би да, но на мен не ми пука. Обичам да съм сама. Спокойно се отнасям към много тесния кръг на общуване. Мога дълго време изобщо с никого да не общувам. Освен с ортака ми, не можете да сте напълно сами. Но колкото по-малък е социалният ми кръг, толкова по-удобно ми е.

- А кого обучавахте като треньор? Деца?

- Да, началните групи. Работех със съпруга ми: тренирах деца в началната група, а след това най-добрите се преместваха при него в групата за старшите спортни постижения.

- Тоест съпругът ви е колега?

- Той ми е бивш треньор. Като дете ходех да тренирам при него - и след това се оженихме.

- А децата, които тренирахте? Опитват ли се някак си да се свържат с вас? Знаят ли, че сте на фронта?

- Да, тези, които все още стрелят и са с договори в Украйна, поддържаме връзка. Вече са на по 35 години. Ние с мъжа ми се занимавахме с всичко това в Кривой Рог. А сега се преместихме в района на Полтава. И не сме пряко свързани

- Има ли сред тях такива, които вече са на фронта?

- Да Има. Общувам с тях, те са по същия, снайперския занаят.

- Излиза, че сте подготвили и цяла плеяда снайперисти?

- Ами аз ги обучавах, когато бяха още малки. После те сами. Двама са снайперисти, третият е просто старшина на ротата. Вече с две ранявания, сега лежи в болницата.

- Монахиньо, от името на читателите, тогава ти пожелавам най-накрая да вземеш оръжието си и да реализирате таланта си в тази война. За да се почувствате носеща максимална полза. Като пълноценна бойна единица.

- Благодаря ви! Това е най-важното.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

645

5

wakeup

10.03 2023 в 16:28

Впечатляващ е обема на бойното оборудване което е на разположение на снайперистите В остър дисонанс с това на рашистките изроди

-529

4

6екеr4о

10.03 2023 в 15:58

Респект! Тази жена има пронизващ/запомнящ се поглед, може би преждевременно състарен, личи си стряскащ професионализъм...
Много впечатляващо е за мен как, очевидно, си е изградила солидна броня, физическа, емоционална и психическа, предпазваща я пренатоварванията от смъртоносната ѝ професия.
Искрено се надявам тая гадната война по-скоро да свърши и тази смела жена да продължат уверено професионалния си път на учител и треньор...

10297

3

AntiZ

10.03 2023 в 14:10

Както не веднъж съм казвал, преговори с руснак могат да се водят само когато го гледаш през окуляра на снайпер! По друг начин не става.

22547

2

dolivo

10.03 2023 в 14:07

евала! тая е на 40-45 поне, и цепи мрака на азиатския Мордор

2550

1

alfakentavur

10.03 2023 в 14:07

Слава на Героините!