Петър Славов – младши ще представи първия си самостоятелен албум „Little Stories“ единствено в рамките на Пловдив Джаз Фест. Българският контрабасист, джаз музикант и композитор, обявен от Куинси Джоунс за „невероятен талант“, е свирил на едни от най-престижните сцени в над 40 държави. Носител е на много награди, включително и номинация за Грами. Освен с джаз легендата Джоунс, Петър Славов е работил с Джо Ловано, Алфредо Родригез, Чучо Валдес и много други.

Син е на емблематичния барабанист и джаз музикант Петър Славов, чието простичко обяснение за четиридесетгодишната му кариера и музикалната му гениалност звучеше така: „Музиката е около мен и вътре в мен изцяло“.

Петър Славов – младши е доказателство, че талантът се мултиплицира в поколенията, а истинското изкуство не познава човешки и земни граници.

Колко важна е свободата за Вас? Тя ли е движещата сила в изборите, които правите?

Свободата е изключително важна за мен – и в личния, и в професионалния ми живот, в изборите ми къде да живея и с какво да се занимавам. Но свободата е и доста разтегливо понятие. В музиката, с която се занимавам, тоталната свобода не е съвсем хубаво нещо. Подобно на математиката – първо трябва да спазваш едни правила и едва, когато ги овладееш, можеш да ги нарушаваш донякъде. Иначе се получава самоцелно нещо, което никой не иска да слуша.
Това важи и за обществото ни – свободата е ценна, тогава, когато почива на някакви правила и устои, но не и онази тотална свобода, която би могла да нарани и ограничи другите индивиди. Така е и в музиката – ако имаме тотална свобода, каква би била разликата между това, което аз правя и едно дете, което рита инструмента и пак издава звук.
Свободата е изключително важна, стига да не е криворазбрана.

Както криворазбрано наричаме всяка импровизация джаз?

Не всяка музика, в която се импровизира е джаз. Например в българската народна музика се импровизира и тя не е джаз, но това не я прави по-малко ценна. Много неща, които се наричат джаз, не са джаз. Джазът е като свободата – за да си свободен, трябва да си минал през път на познание, на практика и да познаваш историята на музиката. Тази музика има определена история, корени и език. Много често развалено говорене на джаз се приема за джаз.
А джазът на по-генерално ниво се възприема за по-висша форма на правене на музика, което обяснява защо някои опити, които не са джаз се опаковани като джаз.

Научи ли публиката езика на джаза или все още е на ниво популярност, както при класиката?

От една страна, публиката трябва да е на определено ниво, за да слуша джаз и класика. От друга страна, аз съм против те да се възвисяват като елитарни изкуства, защото смятам, че когато някой е достатъчно добър, той може да достигне до публиката, каквато и музика да прави, защото има присъствие и енергия, която публиката усеща.
Публиката в САЩ е много отворена, непредубедена, отзивчива, ентусиазирана и без комплекси. Елитарната публика, от друга страна, идва с много предразсъдъци. Когато една музика я поставиш в музей и я лишиш от всякаква свобода, тя започва да умира. Между публиката и музикантите винаги трябва да има диалог и обмяна на енергия.

Има ли баланс между това артистът да следва своята публика и да я извисява?

В хубавите джаз клубове по света се получава най-добрия баланс между пиедестала, на който е музиката, и непосредствеността. Най-големият фактор е публиката - ако тя е хубава, всяко място се превръща в добро за музиката.
Важна е мотивацията на един артист. Например, ако правиш чалга, твоята мотивация е сто процента комерс и това е много отвратително. Мотивацията на световни изпълнители като Стиви Уондър, например, е първо да направят хубава музика, а едва след това гледат комерсиалното. Отвращава ме стопроцентовата комерсиалност, изведена на преден план.

Ще оцелее ли джазът в тези нови времена?

Надявам се, че джазът ще оцелее. Новите технологии и платформи за безплатната музика на практика убиха хубавата музика. Те са удобни за консуматора, а трябва този, който прави музиката да е най-важен във веригата.
Те водят до чувство за безизходица, защото ни ограбват посред бял ден, а обществото се радва. Музикантът произвежда нещо, за което е дал много пари, нерви, време, а някой казва, че то му се полага безплатно. Напоследък все повече млади хора се замислят дали изобщо да учат музика, дали това не е една умираща професия.

Вие сте имали подкрепящо семейство и резултатите са налице, но какъв е съветът Ви за младите хора, които трябва да направят своя избор и не получават такава подкрепа?

Музиката е голяма благодат. Ако си добър и отдаден на музиката, тя е светлината в живота ти, която може да те преведе през всякакви трагедии.
Но този хаос не вещае нищо добро. Сега всеки, който е обвързан с музика и не прави музика, печели по-добре от музикантите, които произвеждат музиката. Преди се отделяха ресурси и се инвестираше. Сега ги няма лейбълите, които да инвестират в млади таланти. За мен това е много важна тема, защото идеалистично музикантът не бива да мисли за пари, но никой няма да ти даде нещо безплатно само защото си музикант.

Имат ли някаква възвръщаемост дългите години труд, усилия, лишения?

Усещането за възвръщаемост е на сцената, когато музиката се получава добре, когато обменяш добра енергия с публиката и други музиканти. Музиканти като мен печелят добре, но проблемът е за младите, които искат да създават музика. Новият модел не е по-добър за тях, той се приема добре само от хора, които вече са натрупали своя капитал и не са толкова уязвими. Много от известните музиканти, вместо да заемат конкретна позиция, предпочитат да се адаптират. За мен това е грозно. Разходите за един албум са безумни, а възвръщаемостта е съмнителна. Смятам, че като първа стъпка, законодателството трябва да настигне технологиите.

Как се отразява този хаос на колегите Ви от ранга на Куинси Джоунс?

Куинси Джоунс е много добър в това винаги да бъде актуален. Той има изключително млад дух и намира във всичко нещо позитивно и хубаво. От позицията на постигнатите си успехи, неговото мнение безкрайно много се уважава.

А той казва за Вас, че сте изключително талантлив

Това негово мнение, уважавам най-много. (смее се) Чувството да работиш с Куинси Джоунс е невероятно. Всяка негова дума има голяма тежест. Той е много директен, изключително комуникативен и не се изживява като звезда, а се държи с всички като с равни. Но той по сърце си остава джаз музикант, а джаз музикантите са такива. Най-интересните му истории и най-милите му спомени са с Майлс Дейвис и Франк Синатра. За него те са на най-висок пиедестал. Голям почитател е на „Мистерията на българските гласове“.

Преди дни се разделихме с Милчо Левиев. Той казва за баща Ви, че е живецът в групата? А за Вас Милчо Левиев какъв беше?

Той беше по-близък с родителите ми аз бях част от неговите майсторски класове и имахме няколко участия заедно. Изключителен талант. Смъртта му е голяма загуба за българската музика.

Кое е по-трудно за Вас – идването или заминаването от България?

Аз винаги с радост си идвам в България, но еуфорията, или както психолозите я наричат „медения месец“, минава за около седмица. След това започвам да виждам проблемите на хората и започвам да унивам. Когато заминах, в България все още имаше много надежда и усещането, че се върви в правилна посока беше осезаемо. След това обаче навлезе цинизмът, който често се извинява с лошото положение в България. Но аз не съм съгласен, че трудностите и бедността могат да бъдат извинение. В страни с много по-бедни хора има такава доброта, каквато не съм срещал никъде другаде. Там и най-бедният човек е готов да сподели абсолютно всичко свое с теб.

Кое ни направи толкова цинични?

Нищо друго не пречупва духа на един човек, както загубата на надежда. А за потъпкването на надеждата е виновно цялото общество, защото имахме време, в което имаше някакъв избор. Но хората тогава не се интересуваха особено или правиха грешни избори. Баща ми казваше, че политиците не са внесени отнякъде, а са избрани от нашия народ и носят нашите качества.
Ако се върне надеждата, нещата биха тръгнали пак. Но във все по-токсичната атмосфера, за която и интернет много спомага, това е още по-трудна задача от преди.

И все пак има светлина на оптимизъм – предстои Пловдив Джаз Фест, на който ще представите своя първи самостоятелен албум

Разбира се! За мен, който съм свирил на толкова много фестивали, в България да се провежда фестивал на такова световно ниво, е изключителна радост, която дори не мога да опиша. Пловдив Джаз Фест не е просто някакъв фестивал, той е известен на много големи музиканти от цял свят, защото те са свирили на него.

Защо албумът носи името „Малки истории“ и защо излиза чак сега?

Албумът излиза чак сега, защото чак сега реших, че съм готов за това голямо усилие. Както споменах, лейбъли вече са трудни за намиране. Всички онези неща, които преди са ги вършили различни безбройни офиси, сега трябва един човек да прави сам – реклама, печат, уреждане на авторски права и правни въпроси, плащания и пр. Най-вече, разбира се, да напишеш музиката и да я изсвириш добре. Реших, че съм готов за този огромен труд, че имам времето, което да му посветя и си казах: сега или никога.

Аз пиша музика много отдавна и материалът никога не е бил проблем. Нямах колебания какво да сложа, а по-скоро какво да не сложа в албума. Мисля, че се получи добре. На мен ми хареса, а аз съм доста самокритичен.
Колкото до „Малки истории“ – хората са много по-завладени от музиката, когато на живо им разкажеш за парчето – какво означава заглавието, какво те е вдъхновило. Това насочва и помага да се разбере по-добре музиката и да се възприеме на едно по-дълбоко ниво.

Ние музикантите обикновено пишем музиката първо, а след това заглавието. Но понякога става и обратното – самото заглавие е вдъхновено от нещо. Поставянето на задачи и дори ограничения пред себе си помага на процеса на работа и те кара да работиш по-ефикасно. Много хора, независимо едни от други, ми казаха, че тези разкази, които съпътстват парчетата, им помагат да слушат по-добре. И аз реших да напиша историята на всяка композиция.

Коя е най-тъжната история, която са разказвали ръцете Ви?

Няколко от тези композиции написах, след като баща ми почина, което беше голям удар за мен. Той беше чудесен човек и бяхме много близки. Винаги беше моя подкрепа, радост и вдъхновение. Дори в най-тежки за мен моменти знаеше как да ме подкрепи и помогне.

Композицията „Bye“ е за последния път, в който го видях. Трябваше да замина на европейско турне, но самолетите не можеха да излетят от София, заради мъгла. Реших да стигна с автобус до Атина. Баща ми ме изпрати до автогарата, и както всеки път, всички изпращачи си тръгнаха, а той стои до последно. И това е последният път, в който го видях – как стои сам на автогарата и ми маха.

Има една друга композиция, която разказва за това, че когато почине някой, когото обичаш, ти започваш да живееш друг свят, който само изглежда като предишния. Не исках да става много тъжен албум, затова съм подбрал само няколко подобни композиции и се надявам да не са много тежки.

Баща Ви щеше ли да хареса албума?

Да. Той беше голям фен на всичко, което правех. А когато той почина, аз не бях толкова добър, колкото сега. Много ми липсва комуникацията с него, защото той много компетентно умееше да следи моя прогрес като музикант. Аз споделях с него всичко и това ужасно ми липсва. Понякога сънувам, че му разказвам.
Посвещавам албума на баща си, защото в голяма степен той е плод на неговия живот и усилия и на деликатните му насоки към мен.

Петър Славов ще разкажи своите „Малки истории“ на 02 ноември от 20:00 ч. в Дом на културата „Борис Христов“, гр. Пловдив. Билети тук.