Доц. Околийски: Пропуска се възможността украински медици да бъдат привлечени в здравната ни система

„Само 32% от бежанците имат личен лекар, защото личните лекари са малко. Хора с тежка инвалидност пренасочваме към други страни, където има организирана система, която да посрещне техните нужди“.

Данните бяха съобщени от Юлияна Колюкина от неправителствената организация „Подкрепа за Украйна“, по време на официалното представяне на доклада от Съвместната мисия за оценка на нуждите на българската здравна система в контекста на войната в Украйна. Инициативата е на Световната здравна организация (СЗО) и Министерството на здравеопазването преди месец. При представянето на изводите от този доклад бяха очертани и други проблеми на бежанската общност от Украйна - труден достъп до здравна грижа, работа, детски градини и училища, психологическа помощ. За ограничените възможности за медицинска помощ държавата има тривиално обяснение - хроничен недостиг на специалисти. Същевременно по данни от доклада 14% от временно пребиваващите украински бежанци са с медицинско образование. Системата обаче не може да ги привлече, защото процедурата за добиване на право да упражняват професията си у нас е тромава. На практика държавата не успява да се възползва от този ресурс, а в обществото на украинците се създава имидж на хора, дошли да се възползват само от "хубавините" на системата ни. "Липсва системният отговор на държавата", казва ръководителят на регионалния офис на СЗО у нас доц. Михаил Околийски. С него разговаряме за пропуските в интеграцията на украинските бежанци у нас, проблемите, с които те се сблъскват, и усилията, които агенциите на ООН и неправителствените организации полагат, за да направят престоя им в България поносим.  

Доц. Околийски, какви са актуалните данни за пребиваващите украински бежанци у нас? Колко от тях са деца?

Към 31 март 2023 г. броят на украинските граждани, които се регистрираха за временна закрила, е 30 791, но това далеч не са всички пребиваващи в момента. Само част от тях са поискали подобен тип регистрация. Общият брой е около 60 000. От тях майките с деца са около 70-80%.

Кой е най-сериозният проблем на тези хора: здравни грижи, устройване на работа, ангажираност на децата в градина и училище? Къде сме най-слаби като реакция?

Според мен не може да се говори за един основен проблем, валиден за всички региони на страната. Зависи от степента на успех на кооперацията с местните власти. В Пловдив например, благодарение на усилията на украинската общност, вкл. проектът „Втори дом“, много голяма част от хората имат договор с общопрактикуващ лекар, което им отваря пътя към здравната система, осигурява адекватното имунизиране срещу ваксинопредотвратими заболявания. В общи линии всички деца там са намерили достъп до детски градини и училища.

Същото не може да се каже за Варненския регион. Там има много украински бежанци, а само двама общопрактикуващи лекари са „отворени“ за това да вписват в листите си тези пациенти. По тази причина достъпът до здравна грижа е затруднен, а децата там са много и не могат да посещават детските градини. По отношение на училищата голяма част от децата посещават онлайн занятия от Украйна, част от тях ходят на българско училище, защото искат да научат български, да получат повече знания. Това се случва в София. Аз го видях в украинския кошер. Там има такива учебни занятия – български и украински (онлайн).

Тъй като не всички деца могат да посещават детска градина, това създава затруднения за майките им да имат системна работа и да осигуряват средства за наем и изхранване. Но това, което липсва най-вече, е добрата институционална колаборация в държавата. Преди имаше около 12 работни групи по отделните теми – здравеопазване, образование, социални дейности, хронично болни и пр., но след това тези групи бяха заместени от междуведомствен координационен механизъм, който се е събирал един или два пъти и на практика не осигурява проактивна подкрепа за потребностите на тези хора.

Това, което се опитва да направи работната група между агенциите на ООН в България заедно с някои неправителствени и правителствени организации, е да осигурява там, където е нужно, достъп до здравеопазване, до лекарства, до различни услуги и това в голяма степен се работи активно – от страна на Върховния комисариат за бежанците на ООН, СЗО, Уницеф, Международната организация по миграция, украинските неправителствени организации, Националния център по обществено здраве и анализи (НЦОЗА). Там успяваме да осигурим сериозна подкрепа. Но това, което си дадохме сметка още по време на пандемията, е че не можем да заместим държавата. Тя трябва да осигури ресурса и подкрепата, която да стигне до всички региони на страната.

Всъщност това, от което страдат българските пациенти, се пренася и върху украинските бежанци. За хронично болните например каква грижа се осигурява?

Така е. По повод първата част от въпроса Ви – българите (и това е видно от доклада, който публикувахме миналата година с помощта на офиса на СЗО в Барселона за здравното финансиране) доплащат 44,5% от здравните разходи за лечението си. Украинските бежанци с временна защита получават същите права като българите, съответно и те трябва да доплащат толкова. Това е много голям разход. Този доклад показва, че най-голямото бреме е за по-бедните семейства. Тогава се стига до катастрофални разходи за здравеопазване.

По този показател България прилича на най-неразвитите страни в европейския регион, не в ЕС. Ние сме съпоставими със страните от Средна и Централна Азия. Което показва, че при даден здравен проблем, заради доплащането, се стига до „катастрофа“ за семейството, особено ако е от по-бедните. Украинците, вследствие на тази пълномащабна война, дори да са имали някакви спестявания, вече са ги изчерпали, защото не могат да работят пълноценно тук.

Наблюдението на хронично болните бежанци е доста трудно, но е възможно. Защото тези от тях, които имат личен лекар, могат да получат подобна грижа, достъп до ТЕЛК, но това е трудно и заради езика. Много често сами трябва да си осигурят преводач, трудно намират информация, макар че има уебсайт. В голяма степен информацията се предава от уста на уста в общността, защото тя много си помага.

Ширещото се мнение според хибридните тези, че те са богати хора, не отговаря на истината. Напротив, те са доста бедни, с много трудност да заплащат каквото и да било, и по тази причина им е много трудно да доплащат за здравни грижи, операции и интервенции в болниците. И тук СЗО помага чрез договорите, които има с доставчици на здравни услуги.

Като казахте „хибридни тези“ – една от тях беше, че с идването на украинските бежанци, у нас ще избухнат огнища от ваксинопредотвратими заболявания, защото са с друг имунизационен календар. Как става уеднаквяване на ваксинациите, до каква степен бежанките са склонни да имунизират децата си?

Това е много важен въпрос. В началото, поради ниското доверие към здравната система на Украйна, много голяма част от семействата имаха скепсис по отношение на имунизациите и съответно, идвайки тук, част от децата нямаха необходимата защита с ваксини. СЗО още в първия момент след началото на войната изпрати своите препоръки към Министерството на здравеопазването и към РЗИ за това как да се синхронизира украинският с българския календар.

Един от успехите на екипа на доц. Ангел Кунчев бе, че това много бързо се случи във всички региони на страната и заради необходимостта от посещаване на детска градина или училище хората направиха необходимите ваксинации.
По отношение на заразните заболявания имаше такива страхове и тези, но нищо от това не се случи. Говореше се даже за детски паралич. Но се видя, че тези хора не са по-опасни от нас самите. Това беше част от истерията, която се създаваше за непоносимост и лошо отношение към украинците с фалшиви теории, че мотивите им да идват България са от икономическо естество, но се видя, че те нямат никаква финансова подкрепа в България.

По въпросите за здравето и социално-образователните нужди ние като офис на СЗО успяхме да включим в работния си план за годината компонента за комуникация на риска и въвличане на цялото ни общество. Това е изключително важно, за да работим системно по атакуването на фалшиви твърдения. Още по време на пандемията от COVID-19 създадохме подобна стратегия за комуникация на риска, която работеше много добре. Партнирахме си най-вече с Уницеф, за да атакуваме проактивно фалшивите новини, неверните твърдения, дезинформацията. Още през март 2020 дадохме много настойчиви препоръки на здравното министерство също да създаде подобна стратегия. Не го направиха и резултатите са налице - най-ниското ваксинално покритие в Европейския съюз. Сега по същия начин твърдим, че трябва да има системен отговор от държавата по тези твърдения, обвинения на различни вкл. политически партии и лидери, които намират начин да критикуват и да поставят в лоша светлина тези хора.

Една от много важните теми, която правителството и държавата пропускат, е възможността здравни професионалисти от Украйна да бъдат въвлечени в здравната ни система. Имали сме много опити за убеждаване, че е необходимо да има улеснен ред за признаването на дипломите и достъпа на тези хора до здравната система. От Министерството на здравеопазването твърдят, че всичко е о’кей, защото процедурата е ясна – първо, трябва да се научи български и след това да се приравнят изпитите, които трябва да се синхронизират. Това, в момент на криза и на подобна извънредна ситуация, не работи.

В момента например има 6 човека във Варна, които са на финална фаза да си приравнят изпитите, но това е толкова скъпо, че те на практика не могат да го платят. Те трябва да плащат по 500 лв. на изпит, а изпитите са доста. Няма кой да плати тези суми. Ние също не можем, защото не е в нашия мандат. А има десетки, стотици медицински сестри, акушерки, лекари, които имат този профил. В страни като Чехия, Полша, Словакия под различна форма – например като здравни медиатори - работят с общността на украинските бежанци.

Тази възможност в сектора да влезе свежа професионална енергия не се осъзнава и не се подкрепя към момента. Резултатът е, че лошият резултат на здравната ни система – първи по смъртност и заболеваемост - не се адресира и тази възможност остава изпусната. Преосмислянето в тези страни е сериозно. Хората, базирано на доказателства, се опитват да пренастроят системите си. В Ирландия например се създават центрове за първична здравна помощ, за хора с хронични заболявания, за възрастни. Тези центрове намаляват натиска върху лечебната медицина.

В Киргизстан също имат много големи инвестиции в сферата на първичната здравна помощ. В Обединеното кралство акушерки и медицински сестри биват много лесно обучени в адаптиране към здравната им система, така че да започнат веднага работа. Всеки трябва да започне да мисли в посока адаптивност към тези реалности. В България, заради политическата криза, няма никаква дългосрочна, даже средносрочна, перспектива на планиране. Ние рискуваме отново да не приемем Националната здравна стратегия, която би могла да очертае тези трендове и да даде пътна карта какво да се прави най-бързо. Отделно от това Планът за възстановяване и устойчивост също буксува. Има около 1 млрд. лв. за здравеопазване, не се усвояват от различните сектори на общественото здраве, вкл. и психичното. Това е голям риск за здравната система.

Как включването на бежанците в Националната здравна стратегия може да помогне?

В настоящия вариант на здравната стратегия няма нито дума за бежанците и мигрантите, за техните нужди, какво да се прави с тях и затова една от препоръките на доклада е за капацитета на държавата да се справя с нуждите на мигрантите, което предполагаше включването на такъв текст в стратегията. Има консенсус по това да бъде назначен експерт в здравното министерство, който да отговаря по темите на миграцията. Ние от СЗО ще го подкрепим.

Говорим за достъп до здравни грижи на украинските деца. Споменахте за двама лични лекари във Варна, които ги записват в листата си. Кризата с личните лекари у нас по принцип е сериозна. Но какви са там проблемите само с недостиг на специалисти ли са свързани?

Не само с недостиг, а и с трудната процедура. Аз разбирам общопрактикуващите лекари, които трудно приемат бежанци, защото след като ги запишат се сблъскват с езиковата бариера. Друг проблем е, че като ги запишат в листата си, а те биват изпратени другаде и не подадат съответната декларация да бъдат отписани, за лекарите е много трудно административно да се справят с този проблем. Губи се много време и нерви. Това също все още не е решено.

Ние доплащаме за лекарства. Този проблем как се решава при бежанците?

Половината или повече от половината от сумата трябва да бъде заплатена от джоба им. Проблемът е особено сериозен при хронично болните, които са постоянно на лекарства и това е голям разход. По тази причина една от дейностите на офиса ни е да покриваме тези медикаменти през договори с БЧК. Имаме вече трети такъв договор. Продължаваме за плащаме за медикаменти на територията на цялата страна.

Оценка на свършеното от държавата?

Ние нямаме мандат за даване на оценки. Работим много активно от началото на войната в партньорство с другите ООН организации и неправителствения сектор. Освен достъп до медицинска помощ и лекарства, много важен компонент са психологическата помощ и психо-социалната подкрепа. Правим това с директно финансиране.

Обучихме всички, които работят на първа линия с украинци – доброволци, лекари, психолози. Обучавахме ги как да се интервенират проблеми с адаптацията, паник атаки, проблеми с алкохола и пр. Имаше препоръки към държавата какви психологични и психиатрични услуги да създаде, но това не се случи. Достъпът до психосоциална рехабилитация е практически невъзможен, защото пътят, който трябва да се извърви е сложен и бежанците не са мотивирани да го правят. По тази причина, и аз го видях с очите си, те са изолирани, включително и младите хора. Затова е важно да ги подкрепяме.

Има примери за много добри практики с общините, с регионалните власти. Това според мен трябва да се използва и в бъдеще да се дават истински правомощия и финансиране на общините, за да могат да предлагат тези услуги. Това го видяхме в Пловдив - много добра колаборация с Община, кмет, БЧК, здравни власти, общопрактикуващи лекари, социална и образователна система. Там на практика няма проблем. Това трябва да е модел за цялата страна.

На кого разчитате в работата си с този контингент?

Към момента разчитаме предимно на междусекторното партньорство с ООН организациите и неправителствените организации на украинците. Иска ми се да има много повече държавни представители както при планирането и разговорите по тези теми, така и при осъществяването на услугите. Това според мен зависи от волята и мотивацията на правителството.

Оттук нататък какви проекти, свързани с тази общност, имате?

Имаме много амбициозни проекти през тази година. Част от тях вече са факт. Продължава партньорството ни с БЧК, които са ни партньор вече в два проекта. Имаме проект насочен към лекарите. Работим с тях за ваксинациите, предоставянето на услуги в първичната помощ, включително при пациенти с хронични заболявания. Иска ми се да ползваме добрите модели от чуждестранния опит, например на Полша, където са създадени условия за обгрижване на по-възрастните бежанци.

Имаме договор с украинската организация „Помощ за Украйна“, която предоставя директни услуги в нейни центрове в София, Варна, Бургас, Пловдив. С нея и други организации работим много по имиджа на украинската общност, обмена между българско и украинско население, за да се видят ползите от присъствието им и да не се мисли за тях като за бреме. Планираме да подкрепим конкретни проекти за предоставяне на медицинска помощ във Варна и Несебър. Ще имаме голям проект с „Анимус“ за предотвратяване на насилието основано на пола; рисков трафик на украински жени; склоняването им към сексуални действия, за да изхранват децата си, което е голям риск.

Планираме голям проект с НЦОЗА и Министерството на здравеопазването по предотвратяване на бърнаута (професионалното прегаряне) сред медицинските специалисти и всички работещи на първа линия с украински бежанци, защото е голям проблем. Хората, които работят с тях, са в риск много бързо да се демотивират и има много висок процент отказали се. Отказват се, защото не виждат бърз положителен резултат от усилията си и проблемите са толкова много, че трябва да се преработват системно от екипа, да се разберат границите докъде човек може да помага.

Друго, което искаме и планираме, е по-ефективно партньорство с Министерството на здравеопазването. Имаме планове за съвместни дейности и ще ги осъществим до края на годината. Ще подкрепим и Националния център по заразни и паразитни болести като направим второ дарение на техника, която ще се използва както от украински, така и от български граждани.

Доц. Михаил Околийски управлява офиса на СЗО в България от 2014 година. Завършил е Социална терапия в Хумболтовия университет в Берлин, Германия и има докторска степен по психотерапия от същия университет. Работил е в Немска СПИН помощ, а след това ръководи направление „Психично здраве” в Националния център по обществено здраве и анализи, Министерство на здравеопазването в София. Той е член на Изпълнителния комитет на ENMESH (Европейска мрежа за оценка на услугите за психично здраве) и участва в международни епидемиологични изследвания на често срещаните психични разстройства. Създател е на системно здравно образование за различни възрастови групи в училищата. Автор е на над 100 публикации в български и международни научни издания с импакт фактор. Преподава „Сексология и репродуктивно здраве“ в Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград на акушерки, социални работници и медицински сестри.

Следете новините ни в GoogleNews