Автор: Магдалина Генова

Докато вървях заедно с част от контрапротестиращите по “Аксаков” (поради странно полицейско решение), бях обзета от огромен гняв, заради арогантното отношение на полицаите, женичките, които нямаха идея защо трамбоват из София, онзи висящ милиард, позорът народните представители да бъдат охранявани от ударни бригади на Атака, възрастните хора – бабата на някой, когото със сигурност познавам, турчетата, израстнали в страх, лъжи и зависимост и млади девойки, облекли най-официалните си дрешки, питащи за или срещу правителството протестират, срещу едната разходка до мола.

Час и нещо по-късно ми е тежко, тъжно и унизено, че продължаваме да живеем в тази страшна пиеса. Страшно е много, и не знам дали спасение има. Днес избиха отново с огромна сила симптомите на болното ни общество и се чудя, дали това не е предсмъртна агония, или все пак можем, с много упорство и труд да обърнем нещата.

Днес видяхме:

- Хора, докарани под строй от райони, обхванати от обръчите на ДПС и местните феодали на БСП. Хора, които полицията допуска през кордона, само ако са в списъка на организатора. “Извикайте си организатора”, казва полицая, а ти се чудиш кой инструктира полицая и го запозна със спонтанните организатори. На импровизираната манифестация, по думите на Миков. Срам ме е.

- Хора, които трябва да са на работа в петък, но не са. Няколко хиляди. Дали са в отпуска, или това им е още един ден трудов стаж в полза на работодателя – някоя фирма от обръч, мутра, феодал. А ако са от администрацията? Кой ще попита къде работят и кой ги пуска, колко струва за бюджета тази разходка и кой ще я плаща?

- Хора, които не разбират, че не биха живели в такава бедност, ако милиардите не се източваха от тези, които ги возят, ако полицията не пазеше шепа делигитимирани политици за много пари, а работа ще има, когато има свобода. Защото и медиите са в ръцете на тези, които ги държат в зависимост, бедност и страх.

- Тъжната истина, пристигнала в София от забравени от нас места - изборите се решават от купени гласове, от зависими гласове, от уплашени гласове, от излъгани гласове. Не решаваме ние, гражданите, а тези, които държат гласовете.

- Бригади на Атака, които охраняват входовете на Народното Събрание. Ударни бригади, заедно с частни охранители вътре в символа на републиката и демокрацията. Мутри пазят по-големи мутри от мирния протест. Позор. Дори не знам дали това не е най-голямото дъно след всичко, което се случи през последните два месеца.

- Полицейщина, грубост, обиди и противозаконно задържане на лични карти на протестиращи от страна на полицейски служители. И когато ги попиташ това полицейска държава ли е – те ти казват, че да. Да? А защо никой не ни е казал, или пак сме изпуснали момента, в който някой официално е прерязал лентичката на диктатурата?

- Лъжи и манипулации от трибуната на парламента, с абсурдни твърдения, които не са предназначени за протестиращите, управляващите и опозицията, а за онази огромна маса хора, държани в тъмнина. Хората, които вярват, че този милиард ще отиде за тях, а едни лоши хора начело с президента на републиката искат да им вземат и последния залък. Които вярват, че токът наистина е намален, а просперитетът идва с помощи, а не инвестиции.

- Грозно противопоставяне на институциите, използване на полиция и жандармерия за частни цели, с фактура на името на данъкоплатците. Срамно, отново.

- Най-страшното – противоконституционно поведение от страна на управляващите партии, заплаха за гражданския и етническия мир, поредно противопоставяне на бедни срещу богати, провинция срещу столица, турци срещу българи, полиция срещу граждани. Защо? Заслужава ли си? Или просто нямате никакъв срам, страх и спирачки?

- Страшната злоба на мнозина противници на протестите и омразата, която те изпитват към тези, които работят, протестират, доброволстват и гледат деца. Най-страшно е, че в никой от тях няма дори зачатък на вяра в доброто, в това, че човек може след работа, вечер късно да ходи да протестира, да помага, да дарява. И след това да се върне да доработва. Защото в техния свят тези неща не съществуват. Светът на местаните и доганите, на обръчите, на Станишев и Моника, на радио-троловете и кибиците, в който всичко си има цена. В пари, в много пари и в още по-много пари. А безплатният труд е само срещу досие, заплаха или запис на флашка.

Грозно и тъжно, и страшно е точно в момента, в който безработицата расте дори в туристическия и земеделския сезон, икономиката е в колапс и сме на път да влезем отново в рецесия, а НОИ всеки момент ще издъхне, ние да сме навън, баби срещу внуци, възрастни без надежда срещу по-млади с идеи, момчетата от Джебел срещу момичетата от Надежда. Губим време и сили в безсмислен, измислен конфликт, който бетонира фундамента на злото. А можехме вече да поправяме България.

Нервната акула