Вече седмица как младите подбудители на революцията на духа окупираха най-сакралното интелектуално пространство в България – Ректората на Софийския университет. “За” и “против” по темата ни заляха като лавина. И естествено варират от „Осанна!“ до „Вън от храма на науката и образованието!“ Ние сме си общество на крайностите – с лекота се хвърляме силно да любим и мразим, така че ако има изненадани от реакциите то аз не съм между тях. Аз подкрепям студентите и духом и тялом. Защото изпитват държавата, защото не се примиряват с вулгарните и плоски обещания/обяснения на псевдополитици и политикани, защото мислят себе си извън границите на натрапената ни политическа и социално-битова реалност, защото се държат като истински студенти – търсещи, неспокойни, недоволни, любопитни, смели, откриващи.

Не разбирам онези, които обвиняват студентите, че протеста им бил политически, затова нямал място в университета, където мнозинството от колегите им искали да учат. Да учат какво? Да се учат на какво? Да се учат от кой? Вижте списъка с видни университетски авторитети сътрудничили на Държавна сигурност. Сега вижте отново състава на Конституционния съд. Сега на медийните шефове и рекламни специалисти и консултанти. Да откривате приликите?!? Все същото зло навред. И е съвсем нормално студенти да искат на това безобразие да се сложи край. Защото се осмеляват да искат свобода на мисълта. Същата онази свобода на мисълта, която караше дякон Игнатий да твърди, че ако се бием с турците само, за да се отървем от султана, то ние сме глупци.

Прекрасно е че студентите провиждат отвъд настоящата гротескна форма на реалност. И виждат нова, в която има ред, върховенство на закона, личен и обществен морал, прозрачност и ясни правила за самоуправлението ни. За прашасалото и малтретирано въображение и мислене на повечето българи това звучи утопично и идилично. Звучи като нещо за което биха и може би са протестирали на млади години именно като студенти, но сега считат, че не си струва усилието. Защото имат житейската мъдрост на опита. Опитността, която се е формирала под давление на уродливи шуробаджанашки договорки, рушвети, мълчаливо съгласие и страх, най-вече страх от държавата и онова задкулисно зло. Същата тази държава, която е наша по условие и е създадена да ни служи и обслужва. Нас, а не тях зад кулисите.

Затова е важно, че студентите протестират. В този протест виждам именно опит да конструират новата реалност, която техните майки и бащи не успяха да сътворят. Да, може да звучи наивно и поколенчески, но днес дебата е затова дали да има утре, а не дали да махнем този или онзи. Студентите усещат и се досещат инстинктивно, че оставката на кабинета Орешарски няма да промени нищо по същество. Правилата на играта ще останат същите и същите маскари ще продължат да мърсуват на наш гръб. Затова е важно от позицията на духа да се демонстрира нетърпимост към статуквото и системата. България няма нужда от стотици хиляди безработни висшисти, а от осъзнати граждани с позиции, които са готови да отстояват на всяка цена. Така че, моля ви, недоволни от провалените ви лекции студенти, направете усилие, ако ли не да подкрепите, поне да разберете Раннобудните си колеги!

Авторът е преподавател в Нов български университет

Още по темата

29/10/2013

България

L'etat c'est moi!

16/10/2013

Анализи

Кой пази пазачите?

04/10/2013

Анализи

Любомир Стефанов: Представително управление по български