За геноцида над професионализма и професионалистите

Несъмнено е важно кой управлява и как управлява, каква са стратегията и програмата му. Ние често се увличаме в анализи и коментари за дейността на конкретната власт. Аз също разбирам дълга си на гражданин като необходимост да изкажа на глас мнението си за това, което се случва и как стоят нещата от действителността, макар това да не е никак печелившо.

А не е печелившо по няколко причини:

Първо, то отваря нови и нови фронтове с имащите власт на различни нива, а като човек, зависим от тях по различни начини, търпя несгоди – и са ме уволнявали, и са се опитвали да ме строяват в две редици, и са ме заплашвали с административни репресии, и са спирали научното ми развитие.

Второ, всяка следваща власт през тези вече повече от 26 години на Прехода е все по-малко демократична и по-малко толерираща различните мнения и критичните спрямо нея позиции, а нейните протежета, парашутисти, комисари и якобинци в институциите, с които се пресича пътят ми, с всяка следваща власт са все по-ограничени като интелект и по-арогантни като прилагане на делегираната им административна безконтролност.

Трето, тъй като нивото на знаене и можене на всяка следваща власт и нейните кадрови проекции в институциите спада, няма как критичността ми да не се засилва, а това дава повод на обвиняващите ме (особено у онези, които по административна линия са ми началници) да ме сочат с пръст, че съм краен, че критикувам не принципно, а по принцип, че не виждам нищо позитивно, че на мен не може да се угоди и никой не ми харесва.

И четвърто, стараейки са да отстоявам публично своите виждания и да давам, според възможностите се, професионални оценки, аз хабя огромна енергия и пилея твърде много време, а това са ресурси, които с възрастта, уви, са все по-ограничени и би трябвало да ги пестя, да се щадя, да ги посвещавам на книгите си в сигурността.

Така или иначе, това, което се случва в България не е безразлично за твърде незначителното малцинство от хора като мен, които се вълнуват, които преживяват, на които им стиска споделят пред обществото мнението си, за които мълчанието не е злато, а е злото – злото, което позволява да се случва това, което се случва и то да се случва по все по-лош и по-безперспективен начин.
Но отвъд споровете за конкретната власт, за конкретната политика, за конкретните действия и конкретните последици, почти винаги остава незасегнат по същество или недооценен по „достойнство“ един изключително важен проблем. Аз и друг път съм писал за него, защото лично мен той ме вълнува изключително много.

Става дума за катастрофалното спадане на нивото на професионализма в управлението на всички нива, във всички видове администрации, на всички основни процеси и във всички главни дейности. Даже това не е все по-слаб професионализъм, това е все по-силен непрофесионализъм.

В края на първия мандат на президента Първанов, твърдо решил да се разделя с него за втория мандат, аз му бях подготвил анализ, посветен на проблема за непрофесионализма в държавната администрация като стратегически риск за националната сигурност. И му бях привел фрапиращи случаи, като този за това как отговарящата за квалификацията на българските учители пише Очилище и Убичам.

Трябва да призная, че ако онова състояние през 2006 г. е било непрофесионализъм, то днес ние имаме абсурдна липса на всякакъв професионализъм, имаме любителство, дилетантство, аматьорщина, които нарастват със страшна сила и се превръщат в рак за нормалното функциониране на различните администрации – държавна, общински и частни, в образованието, здравеопазването и културата, навсякъде, вредом и повсеместно.

Днес в която и да е администрация, при мениджирането на който и да е процес, професионализмът е отстранен като критерий за подбор на управленските и изпълнителските кадри. Професионализмът не само е изрязан със скалпела на политизацията и посредствеността от критериите за подбор, той се е превърнал в абсолютен недостатък, в дефект, в пречка, в баласт, който ако бъде изхвърлен, има далеч по-голям шанс парашутът на кандидатстващия да се отвори и дирижабълът на уреждането му с длъжност да се издигне нагоре.

Непрофесионалисти са тези, които извършват подбора и назначенията и те като краставите магарета отдалеч се надушват с непрофесионалистите, разбират се от пръв поглед, „чаткат“, че са от една кръв, пасват си веднага и задълго.

Хората, които управляват процеси и дейности – по целия мислим спектър на тези начинания и усилия, са усвоили възможно най-лошите черти на днешното гнило и вълче постпреходно време.

Те знаят, че последното, по което ще бъдат оценявани от висшестоящите е дали управляват съответните процеси и дейности добре. Резултатът от оценката и преценката за тях по никакъв начин не е свързана с конкретните резултати от тяхното управление. Оценяват се по кланова съпартийност и по корупционна съпричастност, по това дали са част от съответния кръг, сплотен на принципа „един за всички и всички за един“ или поне в по-меката му форма „ти на мене, аз на тебе“. Затова и не им е необходим професионализъм. От тях професионализъм не се очаква, очакват се коренно различни неща и за да се отговори на тези очаквания колкото по-малко се мотае из краката ми професионализмът, толкова по-добре.

Затова накъдето и да се обърне човек, вижда почти едно и също. Вижда хора:

- които не познават същността на управляваните процеси;

- които не са възпитани и самокритични, а са озлобени и самовлюбени;

- които смятат, че единствената употреба на властта е злоупотребата с нея;

- които са убедени, че властта, с която разполагат им дава суверенното право да се държат като солдафони и фелдфебели, като господари и собственици на всеки под тях и на всичко под техен контрол;

- които не ценят своите кадри, не уважават способностите и труда им, мачкат ги, унижават ги, съсипват ги и буквално им изпиват кръвчицата;

- които са усвоили политкоректния демократичен и европейски новоговор, но пет пари не дават за демокрацията и европейските норми и стандарти;

- които не одобряват политиката (не само външната, но най-вече нея) на страната ни, но възможно най-користно се ползват от нея и това, което тя им предоставя (особено във финансово отношение);

- които имат звания и дипломи, но нямат знания и умения.

Разбира се, такива хора, разпространяващи се като метастази, най-напред посягат свирепо и с административна репресия върху професионалистите и специалистите, върху знаещите и можещите.

Те са обявили професионалиста за враг номер едно, за нещо като напаст, която трябва да бъде изкоренена и заличена веднъж и завинаги. Професионалистът със своя професионализъм е обида за тях, свидетелство за тяхната непригодност и доказателство за тяхната некадърност. Професионалистът е особена категория същество – той знае колко му е струвало да стане такъв и знае колко още много трябва да знае и може. Затова работи над себе си постоянно, няма време за интриги, за бездействие, за профукване на времето. И е петимен да се докаже – получи ли нов хоризонт, той не просто събира своите усилия в юмрук, той ги умножава, той се раздава. Професионалистът има своя етика, свое чувство за достойнство. Той знае какви усилия му е коствало да постигне такова ниво на знания и умения и затова много трудно може да каже на черното бяло, да се прегърби пред шефа, да си плюе на името и на себеуважението.

Професионалистът е жив укор в лицето на непрофесионалистите, дръзко предизвикателство пред тях и кошмарен дразнител за тях.
Не е никак силна и пресилена фразата, че през последните повече от 26 години се извършва системен и последователен геноцид над професионализма и професионалистите.

Този геноцид е част от ставащата вече направо зловеща и изпепеляваща и последната нормалност в страната ни матрица, която се налага върху нашето общество, върху неговата кохезия и солидарност, върху неговия стопяващ се здрав разум и разсъхващ се инстинкт за самосъхранение.

Нека не бъда разбран неправилно, но днешните управленци на всички нива на всички нива, във всички видове администрации, на всички основни процеси и във всички главни дейности (и това важи за всяка следваща управляваща партия с все по-голяма сила) са възприели най-лошото, което ни донесе Преходът към демокрация (а той безспорно заедно с хубавото, донесе и много лошо) и са отхвърлили всичко онова от соца, което по отношение на професионализма беше добро (а по време на соца заедно с лошото, имаше и хубави неща, човек не бива да си криви душата – просто соцът бе абсурдна, неефективна система и загуби безпощадно и невъзвратимо надпреварата със своя капиталистически опонент; тук за простота и без дълбоко съдържание употребявам соц-а и кап-а).

Какво по отношение на професионализма бе хубаво (да, относително, съвсем относително хубаво, но поне донякъде хубаво)? Ето някои от тях:

– съществуващата система от ценности – дори с всичките й дефекти, това беше дисциплинираща и контролираща дейността система от ценности, а днес изобщо няма такива ценности, управленците у нас, както се казва в Пернишко, са като изоглавени, за тях има все по-малко нещо свято, нещо ценно, готови са да преминат през трупа на всичко живо, само и само да злоупотребят с поверената им власт;

- съществуващата на теория и нерядко (макар далеч не винаги) и на практика възможност с професионализъм да се издигнеш нагоре в йерархията и без да си по-по-най-агресивно скандиращия партийните програми и лозунги кариерист;

- съществуващата хибридна йерархично-мрежова плетеница от обществени организации, които в определени случаи не само се допълваха в своето контролиране на практически всички сфери от обществения, професионалния и личния живот на хората, но и си противостояха, дето се казваше – имаше на кого да се оплачеш и ако един професионалист биваше спиран, спъван, онеправдаван, натикван в миша дупка, то той можеше да трие праговете на тези организации, да търси партийния, профсъюзния или комсомолския секретар и да намери своята малка правда (тук не говоря за онзи, който има смелостта да се опълчи срещу системата и да тръгне на война с него, тогава тя изобщо не си поплюваше);

- съществуващата система за образование, която даваше възможност на желаещите да получат с труд, упоритост, воля и амбиции едно доста високо ниво на компетентност, с което после да могат съответно доста успешно да си вадят хляба, да се доказват и да бъдат себе си в професионално отношение.

А днешните управленци от всякакъв сой и от всякакъв род, не само, както казах, усвоиха всичко лошо, което ни донесе Преходът, но и се освободиха от всичко хубаво, което беше коректив срещу дилетантството и арогантното, безпросветно незнание и абсурдното любителство от времето на соца.

И се получи това раково образувание, което изяжда последните сили и способности на страната ни и я превръща в септична яма за всичко, което е достатъчно арогантно и користолюбиво и необходимо некадърно и непрофесионално.

Вече писах веднъж по този повод следното, което ще приведа отново, защото то допълва съдържателно този мой текст:

През първото поколение на започналия през 1989 г. процес огромен брой хора трябваше да оцеляват, да се справят, да ловят падналия от небето шанс, да вървят напред или нагоре или поне да се удържат на едно място. В развихрилите се близки до джунглата, до безправието условия, те се видяха принудени да действат според средата, да приемат и прилагат похвати и хватки, поведения и мимикрии - за да сполучат или за да не погинат.

Така в своята начална еволюция, къртицата, натикана под земята, е трябвало да затваря очи, за да не попада пръст в тях, както и да се мъчи с крехките си ноктенца да рови, да копае, за да върви напред или поне за да не се задуши.

Но сега и днес у нас е на сцената второто поколение на започналия през 1989 г. процес - на духовните деца на първото поколение. Те вече имат новите сетива и способности да оцеляват и да се справят - имат ги не защото им се налага да ги прилагат, защото са принудени да прибягват до тях, а защото тези сетива и способности са влезли в гените им, в тяхното ДНК, те са им по рождение, те са част от начина на им на живот и при това духовните деца на първото поколение, тези от второто поколение имат само тези сетива и способности - или тези сетива и способности доминират катастрофично над всички други техни сетива и способности.

Аналогично и духовните деца на онази къртица вече не затварят очи - не ги затварят, защото ги нямат, те нямат очи - очи под земята не са им нужни, а също така не ровят, не копаят с крехки ноктенца, а имат бая ми ти страшни и мощни нокти -защото иначе няма как да вървят напред и да не се задушават.

Сред управляващите в различните процеси и дейности, навсякъде по вертикала и хоризонтала аз в потрес и стрес виждам именно хората от това второ поколение, виждам духовните деца на първото поколение управляващи – на онова поколение, което бе принудено да оцелява и затова се въоръжаваше с нови способности, с нова безпощадност, с нова агресивност, с нови нрави. Техните духовни деца, обаче, вече имат тези способности, тази безпощадност, тази агресивност, тези нрави в своето ДНК – те са такива и само такива.

И изпитвам почти неистов, силно разтревожен страх от мисълта – а какви ще бъдат следващите управленци на различните процеси и дейности, какви ще бъдат духовните деца на тези духовни деца? Какво идва след тоталния непрофесионализъм и абсолютното дилетанство? Не знам. Или по-скоро знам, но бих желал ако може да не знам. За жалост, обаче – знам.

Пиша това, защото във всички свои основни роли аз виждам колко вредни за страната са тоталният непрофесионализъм и абсолютното дилетантство, които са същността и съдържанието на всичко, което се случва в нашата държава.

--- Виждам го като човек, занимаващ се с наука – в България науката е презряна дейност, в очите на всяка следваща власт тя е все повече участ, орис и съдба на лузъри и аутсайдери, загубеняци и социопати. От науката няма нужда, а науката е тази, която произвежда знанията, лежащи в основата на професионализма.

--- Виждам го като университетски преподавател – в България е все по-непечелившо да подготвяш студентите по високите критерии на сериозните университети, къде-къде по-печелившо е да правиш от образованието бизнес, то да е черна кутия, на входа на която са парите на студентите, а на изхода – дипломите. От качествено образование у нас няма полза, а висшето образование и това, което споделя, преподава, дава, раздава знанията, лежащи в основата на професионализма.

--- Виждам го като човек, който във ваденето на своя хляб с честен труд и ежедневна и еженощна работа, зависи от различни управленци – на мен ми е все по-трудно да разбирам тези хора, защото сърцето ме боли колко малко разбират една немалка част от тях какво управляват, каква дейност мениджират, колко важно е да има институционална култура, да има уважение към творческата дейност, да се цени професионализмът, знаенето, моженето; чувствам се изморен и демотивиран да виждам повсеместно, където ми е хвърлен пъпът – наука, образование, проекти, начинания – как нахлуват в живота ми случайни хора, облечени съвсем случайно с власт над мен, над нас, и започват да ме, да ни командорят – да решават съдбата ми, да решават съдбите ни все по-слабо подготвени хора, за които мястото, което заемат е само временен базов лагер за катерене нагоре и нагоре, по гърбовете и през труповете на все същите онези знаещи и можещи, на нашето смаляващо се и топящо се племе наивници, които смятат, че българският професионалист не е по-лош от европейския, от западния, от чуждия и дори може да бъде по-добър от тях, ако не го малтретират административно и не му пречупват крилете властващите над него непрофесионалисти.

--- Виждам го като гражданин с гражданска позиция – заради повсеместния разгул на непрофесионализма, България губи – губи в сравнение с другите демократични държави, губи в своите очи и в очите на разумните хора, губи енергия и бъдеще, губи смисъл и шанс да бъде нормална европейска страна.

--- Виждам го и като родител – репресията у нас над професионализма, ненужността на златната, образована българска младеж, на нашите деца, едрата шарка на калинките, псориазисът на шуробаджаначеството, непотизма, уреждачеството и нагаждачеството, крастата на дилетантството – всичкото това прогонва тази златна българска младеж навън, в чужбина, оставяйки на нас, техните родители единствената радост - да гледаме по скайпа с напълнени със сълзи очи, тях и техните деца, сиреч собствените ни внуци…
Ето затова и ето защо ми се искаше с тези свои разсъждения да отида отвъд деянията на която и да е конкретна власт, на които и да са конкретни управленци и да потърся точната диагноза за ставащото, за болестта, на които всяка конкретна власт и всички конкретни управленци са преди всичко и най-вече симптоми и синдроми.

И ако не цялото, то поне голяма част от съдържанието на тази диагноза е непрофесионализмът, който беше преди време риск за националната ни сигурност, постепенно се превърна в опасност за нашата държава, а сега вече е заплаха, пряка и непосредствена заплаха за самото й съществуване.

Статията на проф. д-р Николай Слатински е публикувана на личния му сайт Стратегия Синергия Сигурност.

Още по темата

15/11/2016 Анализи и Коментари

Слатински: Висшата политика е много по-сложна от висшия пилотаж

24/06/2016 Анализи и Коментари

Николай Слатински: Кризата в Европа крие възможност за мобилизиране

19/05/2016 Политика

Николай Слатински: Вчера РБ окончателно умря

Следете новините ни в GoogleNews