Училищата в капана на местната власт

Последна промяна на 20 октомври 2015 в 18:18 3019 0

Маргарита Илчева
Маргарита Илчева

През Възраждането именно местната общност и то при липсата на държава култивира почти сакралната ценност на знанието и напредъка на „учените хора“. Мотивирани и отговорни, първенците на селището са работели усърдно, за да назначат даскала, като справедливо определят заплатата му и се ангажират с осигуряването и в името на децата си. Тогавашното настоятелство се е грижело за всичко в образователния процес. Българите са били единни и целенасочени, учебната година е завършвала с изпит – празник за учениците, родителите, присъствали са дори представители на конака.

В началото на 21-ви век у нас затихва дискусията за смисъла на знанието. Продават се всякакви дипломи. Авторитетът на учителя е чудесна архаична дума, а заплащането може да създаде гърмяща от ирония публична тишина, в която младите преподаватели бързо оглушават и...напускат. В тази училищна реалност родителите не винаги помагат, децата в по-големите градове са разкъсвани между умните комуникации и трудно доловимото, но нарастващо вътрешно желание за доброто старо бъбрене. И в час, естествено.

В общата силна централизация на изпълнителната власт в България, общинските училища отдавна са огледало на поне две картини- на спецификата на социален живот в съответното селище и на цялостния социален климат в страната. Общинските училища са най-многобройните в страната. Предполага се, че именно общините и съответните отдели в тях носят отговорността за всичко в училището – от ремонтите и сградния фонд с необходимите помещения за нормален учебен процес до качеството на преподаването. Да, ама не, както казваше един жураналист- доайен. Цялата тежест на тези проблеми е стоварена върху директорите, въпреки че точно те, директорите на общинските училища както и директорите на държавните школа се назначават от Министъра на образованието след конкурс. В комисиите, които оценяват кандидатите, са хора, работещи в МОН и Регионалните инспекторати по места. Но РИО са отново регионални институции, представляващи министерството. Според новоприетия закон за предучилищното и училищно образование ще има атестация на учители и директори, както и училищни съвети, които теоретично имат по-демократична роля за управлението на институцията училище и качеството на образователния процес.

Но:

1. Как ще се включва местната власт в малките населени места, за да участва демократично и с истинска загриженост в решаването на проблемите в малко на брой и конкуретни училища?

2. Как ще се разпределят ролите на училищния съвет и настоятелствата, които и досега съществуват като странен остатък от възрожденски времена?

3. Как ще се съвместяват длъжностите на представители на кметството и на РУО – това е модернизираното име на РИО?

4. Кой ще осъществява реален и безкомпромисен контрол върху работата на всички институции, натоварени да управляват общинското училище, за да не се допуска корупция?

5. Докога учителите и ръководството на училището ще приличат най-вече на чиновници, които попълват безмислени отчети и то два пъти- веднъж – за РИО, втори път – за отдел „Образование“ в кметството- вместо да имат свободата да преподават?

6. Кога най-после общинските училища ще станат второстепенни разпоредители с държавни средства и никой няма да се меси в бюджетирането на отделните училища?

7. Докога кметствата ще толерират директори, които добре играят ролята на местни феодали, при това позовавайки се на закони и наредби, спуснати като военни заповеди?

Общинските училища трябва да бъдат натоварени изцяло с отговорността на образователния процес. Педагогическите колективи трябва да имат свободата да решават сами всички проблеми, като бъдат оставени да търсят и реализират най-добрите политики за спецификата на региона, учениците в него и то в сътрудничество с родителите. Партизанлък, заплахи за уволнение, както и корупция са абсолютно недопустими в българското училище.

-----------------

Авторът Маргарита Илчева е кандидат за общински съветник в София от листата на РБ, преференция 35.