Спасяването на либералната демокрация не е работа на десните партии

Доколкото разбирам, тропането на хорце завладява все по-големи територии в страната. Но ми прави впечатление нещо важно. Още докато беше заключено пред Народния театър, хорцето не се тропаше, защото не беше радостно. Хора с каменни физиономии мрачно се люшкат в нишка, излъчвайки някаква упорита обреченост. И, пак доколкото разбирам, явлението, докато се разпространява из страната, остава същото. Липсва онази радост и истинско „тропане“, което беше излъчването на хорото допреди – да речем – 15 години. Танцът на радостта, колкото повече разширява своя географски обхват, толкова повече се превръща в някакъв погребален ритуал.

Защо го правят, след като са убили радостта? Каква е тяхната мотивация? Когато някой репортер ги попита, обикновено чуваме декларация, заявена с крайно намръщена физиономия, в стил: „Пазим българщината…“

Пазим – от кое? Естествено – от ония там, дето искат тая българщина да ни я вземат. Кои са ония там? Е, как кои – европейците и американците. Как ще ни я вземат тая българщина? Като махнат „Аз съм българче“ от читанките, чипират ни с ваксините си, дадат българските деца на норвежците. И пр.

Мутирането на радостния танц в мрачно полюшване ни казва най-важното, което искаме да знаем за надигането на сегашния, тъмен и озлобен, национал-популизъм из Европа и Америка.

Когато обърнем взор назад виждаме, че национализмът на 19-ти век е бил светъл, възвисен и екзалтиран. Из цяла Европа прилично облечени и добре образовани хора са се борили да изведат страните си от съответните овехтели империи. Не са искали повече да бъдат управлявани от някакъв далечен човек, който нито им говори езика, нито го интересуват техните проблеми. При това положение искането е: да си направим наша си държава и да се оправяме без господар. Погледнете будните погледи на Петьофи, Гарибалди, Мацини, Косцюшко, Ботев, Левски – и ще видите, за какво дело и за какви хора е ставало дума.

Крайната цел на тези будители и революционери не е била – нововъзникващите национални държави да се мразят една друга. Напротив. Програмата е била тези държави, веднъж вкусили сладостта на свободата и самоуправлението, да влезнат в братски отношения една с друга и заедно да градят нов свят на светлина и радост.

Мракът, който се спуска над Европа през 1930-те години все още не е националистически оцветен. Прекалено пресен е споменът за онзи радостен национализъм, който подрежда новата Европа. Затова нацистите бълнуват за расата, комунистите – за класата, фашистите – за държавата, франкистите – за църквата.
От Гарибалди и Ботев насам, обаче, вече е минал век и половина. Онзи заряд е забравен. Днес мракът отново се надига, този път – оцветен в националистически багри. Този път програмата не е накрая всички нации да станат братя. Този път програмата е всеки да се окопае в бункер и да търси, с кого от комшиите да се сбие. Затова този път национализмът не идва в пакет с човешки права, еманципация и демокрация – а с намерението да срути либералната демокрация, която именно е носител на всичко това. По тази причина в крайна сметка всички сегашни националисти се подреждат до върналата се в средновековието Русия; и подкрепят нейния опит да унищожи светлината в Украйна.

У нас мракът засега се стеле предимно по линия на мрачното хоро, без сериозно да засегне демократичните основи на страната: все пак нашите копейки и величия не са нито Льо Пен, нито Фицу. Но дори у нас – да не говорим за Европа и Америка – трябва да бъде зададен въпроса „Кой е виновен?“. Трябва, защото човешките дела не са като природните. При нас нещата не се случват поради действието на физически закони, а поради действието или бездействието на хора и групи хора.

От десетилетие и половина всички сериозни изследвания в Европа и Америка показват, че след дълго прекъсване масата хора отново се вълнува предимно от социални и икономически въпроси: заетост, заплати, перспективи. Именно тези вълнения породиха фрустрацията, която в момента се излива на терена на политиката като национал-популизъм и фашизъм. А се излива по този начин, тъй като не намери нито съчувствие, нито решения сред установените политически субекти.

Кой политически субект даде фира? Кой обърна гръб на проблемите на обикновените хора, с което да ги запокити по онова нанадолнище, в дъното на което чака Путин?

Така поставен, въпросът не е труден. Кои политически сили по традиция и по призвание би трябвало да откликват на теми като обедняване, несигурност, дискриминация, експлоатация? Левите партии, разбира се – онези, които се родиха в средата на 19-ти век като съюзници на тогавашните националисти. Докато националистите се бореха да освободят народите си от чуждо господство, левите се бореха да освободят обикновените хора от господството на глада и мизерията.

Че социо-икономическите проблеми отново са най-важни за хората – това стана ясно още в старта на финансовата криза от 2008 година. Още тогава политическите ветрове рязко завиха наляво. Какво направиха социалистите в Европа и Демократите в САЩ? Те опънаха ли платната, та да хванат тези ветрове? Не направиха нищо. И така – вече 15 години. Смайваща, изумителна гледка: съдбата ти вдига топката, а ти не помръдваш да я отиграеш…
И обезпокоените хора, оставени сами, се озлобиха. И потърсиха злобни алтернативи.

Изводът е очевиден. Спасяването на либералната демокрация не е работа на традиционните десни партии. Не с прегръщането с фашисти може, да речем, християн-демокрацията да спаси Европа. Спасението се намира вляво, тъй като проблемът се появи поради лявото бездействие.

Разбира се, една съкрушителна загуба на руснаците в Украйна рязко ще отслаби крайната десница в Европа и в Америка. Но за да бъде това постижение трайно е необходимо левите партии да разберат своята отговорност. Да започнат да предлагат решения, които да са отвъд обречения кръг на мрачните физиономии, безнадеждно полюшващи хоро из България, кряскащи за гибелта на френската култура във Франция или заплашващи да направят Америка „отново велика“.

Следете новините ни в GoogleNews