Може ли да се сложи знак на равенство между Хамас и Ислямска държава? 

Отговор на този въпрос предлага доц. д-р Мира Майер в своя публикация във фейсбук, озаглавена "Три въпроса за войната в Ивицата Газа - опит за академична гледна точка". Доц. Майер е анализатор на проблемите в Близкия изток. Тя е автор на 6 книги, между които „Ислямските движения в Близкия изток“, „Цивилизации и религии“ и „Политическа география на Близкия изток“. 

Публикуваме анализа на доц. Мира Майер с нейно съгласие.  

Може ли да се сложи знак на равенство между Хамас и Ислямска държава? Дебатът в академичните среди започна още от 7 октомври, когато Хамас нахлуха на територията на Израел, взеха заложници и избиха по особено жесток начин мирно население. Сигурно всички, които сме преподавали ислямизъм, тероризъм, фундаментализъм… сме прочели отново програмите и уставите на двете организации. И в двата основни документа на Хамас (от 1988 и от 2017 г.) се твърди, че основните цели на движението са две – да престане да съществува Израел и да се основе държава, която да се управлява по нормите на исляма.

Втората цел е най-общото и най-кратко, т.е. класическото определение за ислямизъм – управление по законите на шариата (с всичките условности от различията поради четирите правни школи на мюсюлманите-сунити и тази за деноминацията на шиитите).

Ако се спрем на втората цел – има и прилика с Ислямска държава, но и разлика – Хамас не говори за глобален джихад, а се ограничава с определена територия. Иначе приликата е пълна – никъде не става ясно как точно ще се управлява по нормите на исляма цялото население на една държава? Какво ще стане с другите религиозни общности, които ще трябва да живеят, подчинени на законите на исляма? И дали по-късно няма да се увеличат апетитите към останалите държави? Що се отнася до средствата за постигане на тази цел – тук разлика няма, жестокостите и насилието, прилагани и от двете страни, са идентични. Това е и причината днес арабският свят, който гледа към други морални ценности, да не подкрепя изцяло и безрезервно Хамас, както не подкрепяше и Ислямска държава.

Ако се спрем на първата цел на движението – да престане да съществува Израел, трябва да сложим поне начална точка на спора за притежаването на териториите „от морето до реката“. Ако това е 1947 г. (защото иначе трябва да се връщаме хилядолетия назад), когато на 29 ноември ООН обявява решението да се раздели територията и да се създадат две държави - „еврейска и арабска“, трябва да уточним, че евреите приемат това решение, но арабските държави го отхвърлят и решават с военна сила да установят власт над цялата територия. Т.е. на 16 май 1948 г. армиите на Сирия, Йордания, Ливан, Египет и Ирак обявяват война на създадената предишния ден еврейска държава, наречена Израел. Трябва да се уточни също, че властта в територията дотогава е в ръцете на Великобритания, която от края на Първата световна война управлява западналата провинция, отнета от Османската империя също след решение на международна организация – тогава ОН. Всички останали промени в териториите са в резултат на примирия след военни действия.

Преди няколко години Махмуд Абас, президент на Палестинската автономия, призна, че решението да не се обяви арабска държава на определената от ООН територия е грешно. Самите палестинци нямат вина за него, защото го взимат съседните арабски държави, но въпросът за палестинската идентичност се появява няколко десетилетия по-късно. 

Има ли намеса на Иран? Ислямската република Иран също се управлява по нормите на шариата, във варианта, който са приели последователите на подразделението „12-те имама“ от шиитското направление. Според сегашните управители на Иран, не е достатъчно да се прилагат нормите на исляма в собствената им държава, но е необходимо да се прочистват останалите територии от неверници и те също да се управляват законите на шариата, защото така ще се улесни връщането на Махди, дванадесетият имам. Това е причината да се отделят толкова много средства от бюджета на държавата за различни военнизирани отряди в съседни страни. Така наречените проксита съществуват в Ливан, Сирия, Йемен и Ирак – там, където има мюсюлмани с шиитско вероизповедание. Това разбира се е източник на непрекъснати военни конфликти в региона. Хамас са сунити и затова този съюз е по-изненадващ, но от гледна точка на целта „да се прочиства територията от неверници“, е напълно ясен. 

Че се използва оръжие за постигане на целите, не се поставя под въпрос. За мирен подход не става дума изобщо.