Зачестиха случаите, в които институциите, срещу които са заведени дела поради отказан достъп до информация, претендират разноски в размер на възнаграждение за юрисконсулт. Още по-проблематично е, че съдилищата действително присъждат тези разноски. Докато през миналото десетилетие случаите на поискани и възстановени разноски във формата на юрисконсултски възнаграждения бяха рядкост, днес това е практика.
Министерства, агенции и общини охотно искат да им бъдат присъждани такива суми срещу журналисти, неправителствени организации и граждани, без да държат сметка, че прозрачността и отчетността са принципи в работата на администрацията, а правото да се иска достъп до обществена информация е гарантирано с Конституцията. Тъй като в закона липсва яснота какви суми да се присъждат - юрисконсултите не получават отделно възнаграждение за всяко дело, съдилищата се ръководят от наредбата за минималните адвокатски възнаграждения. По дела без материален интерес до края на октомври 2017 минималният адвокатски хонорар беше 300 лв. на съдебна инстанция, а след това нарасна на 500 лв. Това означава, че журналистът или гражданинът, пожелал да потърси защита на правото си на достъп до обществена информация, освен че трябва да плати своята правна защита, при загубване на делото следва да плати още 1000 лв. за юрисконсулт пред двете инстанции, т.е. в тези случаи опитите да бъдат преборени по съдебен ред неоснователните тайни и да се разкрият пред обществото нередностите и корупцията във властта струва на всеки пробвал се минимум 2000 лв. при минимална работна заплата в страната от 460 лв. Като добавим обстоятелството, че за журналистите събирането на информация и разпространяването й пред аудиторията е всекидневие, стигаме до неизбежния извод, че информирането на гражданите как избраните от тях политици и държавните служители си вършат работата, се оказва доста скъп лукс. В допълнение се явява и неприятният момент, че заведените през лятото на 2016 дела пред Върховния административен съд като втора (касационна) инстанция се насрочват най-рано за средата на 2018. Т.е. информацията, достъп до която се иска, се оказва „поизстинала” след тригодишна успешна съдебна битка. За сметка на това обаче неуспехът, както виждаме, струва скъпо.
Докъде ще стигне новата форма на цензуриране на защитата на основното право на достъп до информация, предстои да видим. Наскоро състав на Върховния административен съд (ВАС) осъди сдружение Национално движение „Екогласност” да плати на АЕЦ „Козлодуй” 12 000 лева за адвокатско възнаграждение, загдето е дръзнало да иска да участва в правния спор, законно ли е да се удължава срокът за експлоатация на двата ядрени реактора без оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС). Седемчленният състав е написал в решението си, че определя тази сума, след като е отчел възражението на защитата на сдружението, че искането за разноски е прекомерно и нарушава чл.6 от Европейската конвенция за правата на човека. Възможно е висшите магистрати да не са имали желание да прозвучат подигравателно, но декларацията, че са се съобразили с възражението, оставя странен привкус.
По делото остава неясно как е изчислен въпросният адвокатски хонорар. Какво общо има претенцията на гражданските сдружения да се извърши предписаната в закона процедура по ОВОС с пазарната стойност на ядрените реактори (вече стари и преминали срока си на експлоатация)? Какво следва – дали не следва стъпката да бъде начисляван хонорар по делата срещу откази да бъде предоставена информация за мега проектите „Южен поток” и АЕЦ „Белене”, обвити в тайна и съмнения за корупция, на основата на стойността на проектите? Какъв по-удачен начин наистина хем да се пази в тайна от обществото какво се случва и как управляващите харчат парите на данъкоплатците или пък ги обвързват с дългове, хем да смажат безмилостно всеки опит на критиците да питат и искат отчет! Какво би попречило утре Центърът за спешна помощ да поиска от разследващия журналист Генка Шикерова хонорар, изчислен на основата на стойността на договорите за обществена поръчка, достъп до които е поискан.
Темата за разноските по съдебни дела, особено в сферата на административното правосъдие, е обсъждана през годините от Конституционния съд и висшите съдебни инстанции. През 2007 Конституционният съд отхвърли искането на омбудсмана да обяви за противоконституционна разпоредбата, която предвижда право публичната институция да претендира гражданинът жалбоподател да й плати разноските по делото, включително за адвокат, когато жалбата е отхвърлена от съда. В това решение висшите юристи приемат, че аргументите на омбудсмана, че не е справедливо гражданите жалбоподатели да бъдат осъждани да плащат такива разноски, изразяват „присъщо на социалното инженерство разбиране”, предлагат „уреждане на „безплатно” за жалбоподателя производство” и в крайна сметка произтичат от „ранно либералното и съвременното либертарианско схващане за антиномията на държавната власт и свободата на индивида”.
През 2010 Общото събрание на ВАС приема, че в разноските, възлагани на загубилите делото, следва да се включва адвокатски хонорар и в случаите, в които защитата се е осъществявала от юрисконсулт, тъй като това е предвидено в Гражданскопроцесуалния кодекс. През 2016 Конституционният съд отхвърли искане на омбудсмана да обяви за противоконституционна разпоредбата в Гражданскопроцесуалния кодекс, според която адвокатско възнаграждение се дължи и в случаите, когато защитата е била поета от юрисконсулт. Конституционният съд отхвърли аргументите на общите събрания на Върховния касационен съд и Върховния административен, според които осъждането да се платят разноски, каквито не са плащани (т.е. за юрисконсулт) противоречи на правните принципи и Конституцията.
В практиката се застъпва становището, че отговорността за разноските е обективна и невиновна. Приема се още, че има обезщетителна функция, че се възстановява сумата, с която страната е обедняла заради неправомерното поведение на другата страна. На това разбиране противоречи до известна степен становището, че „не е отговорност за вреди”, но е изградена върху „разбирането за неоснователно предизвикан правен спор” и е „своеобразна санкция за това”.
Тезата, че някой се обезщетява чрез присъждането на разноски по делото е най-малкото спорна. Подаването на жалба срещу административен акт, за който жалбоподателят смята, че е незаконосъобразен, е право, гарантирано с Конституцията (чл.120, ал.2). Т.е., няма как да представлява „неправомерно поведение” упражняването на основно, гарантирано с Конституцията право. Проблематично е и схващането, че обръщането към съд, за да реши един правен спор, нанася вреди на насрещната страна. В културологично отношение този възглед е по-характерен за народите от Изтока, където изнасянето на един спор извън родовата или племенната общност, особено пък пред съдебен орган, е нежелателно и позорящо. С други думи, колкото повече воденето на съдебни дела става част от всекидневието, а това е така в цивилизованите държави, толкова повече и разноските по тях се приемат за обичайни разходи, а не за извънредни, причинени от някакви вредители, решили да ощетяват племенното общество чрез обръщане към съд. Калкулирането на съдебни разноски в обичайния случай е като калкулирането на разноските за фризьори, бръснари, козметика, дрехи и др. подобни.
Безспорната концепция относно съдебните разноски е, че те са предвидени в закона (т.е. това е техният източник, а не принципът за обезщетяване на вредите) и че са средство срещу злоупотребата с право на съдебна защита. Това обаче изисква тяхното възлагане да се преценява на основата на определена преценка, че е извършена злоупотреба с право, а не на презумпцията, че щом някой е загубил делото, значи е виновен за завеждането му (или въобще за това, че се е защитавал).
Това положение е още по-важно, когато става въпрос за правото на защита на основните права, регламентирани с Конституцията. Тук основната идея е, че тяхната защита трябва да е именно безплатна. Тази концепция е снета в процедурата на Европейския съд по правата на човека, в която не се предвижда плащане на първоначална съдебна такса от жалбоподателите, както и на конституционните съдилища в европейските държави, които разглеждат индивидуални жалби (България не е сред тях).
Действащата в България концепция, която накратко разгледахме по-горе, се отдалечава от тези достижения на демократичната мисъл. Нещо повече, след като се отхвърлиха дори очевидните аргументи, според които осъждането да се плаща адвокатско възнаграждение за юрисконсулт въвежда недопустима привилегия и представлява „неоснователно обогатяване”, то явно пътят, който се следва, е в друга посока. В посока, в която добросъвестно опиталият се да потърси защита на свое основно право, но по една или друга причина, например поради липса на доказателства или процесуално недоглеждане, загуби делото, се оказва двойно наказан и чрез възлагане на разноски.
За желаещите да упражнят, но и да потърсят защита на основните си конституционни права, в това число правото на достъп до информация, остава да се надяват, че било по законодателен, било по тълкувателен път ще се стигне до извод, че особено когато се защитават тъкмо такива права, разноски могат да се възлагат само по изключение. Не всеки опит да се потърси защита на засегнатото право, но само този, който представлява явна злоупотреба с право, може да обоснове търсене на разноски от загубилия делото жалбоподател, ако въобще за този кръг права това е необходимо.
_____________________
*Заглавието е на редакцията на OFFNews. Коментарът на адвокат Александър Кашъмов е препечатан от официалната страница на Програма Достъп до информация.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
pisnamiotmutri
Влизането в Шенген е близо, австрийското вето за България и Румъния пада през декември
baba Yaga
Кючюк реагира на изключването му от ДПС: Пеевски e като едноличен търговец и диктатор
baba Yaga
Домашен арест за Димо Алексиев. Актьорът се извини, че е действал глупаво и самонадеяно
Владè
Нарязаната с макетно ножче поиска насилникът да бъде пуснат на свобода