Ясен Бориславов, Редута

Около войната в Украйна все по-често се чуват думи като "фашизъм", "нацизъм", "денацификация". Ако човек дава ухо на всички пропагандни канали, ще излезе, че всички в тази война са фашисти. Не стига това, ами всеки воюва с "фашизма на другия". Още през 2014 г., след отказа на Украйна да направи обратен завой във външната си политика, Русия първо обяви украинските власти за фашистки, а после отхапа Крим. По отношение на батальона "Азов" и други местни структури упрекът може и да не е лишен от основание, но тяхното политическо присъствие е твърде незначително, за да може днес етикетът да бъде лепнат върху президента, правителството и цялата държава. Украинският „фашизъм“ приличаше малко на подпалването на Райхстага (27 февруари 1933 г.), което тогава дава повод на Хитлер да разгони политическите си противници и да получи абсолютна власт.

След 24 февруари т.г. светът настръхна срещу Русия, а Путин окончателно стана Путлер в социалните мрежи и много медии. Неговите последователи са путлеристи. В сблъсъка между руския лидер и западните демокрации лесно бяха открити сходства с добре известни събития и процеси от историята на Европа в навечерието на Втората световна война. Дори Ердоган наскоро упрекна Запада във фашизъм заради идеята на нидерландски симфоничен оркестър да санкционира Чайковски заради агресията на Путин. А щом самият Ердоган се е загрижил за дефектите на нидерландската демокрация, значи моралният компас на света напълно се е разстроил и не е излишно да се припомни какво точно представлява фашизмът.

Стотиците сравнителни изследвания за изминалите 70 години са очертали ясно идеологическия, икономическия, социалния и културния профил на това политическо течение с неговите катастрофални последици за европейския XX век. (В скоби ще отбележим, че точно поради тази причина книгата на д-р Ж. Желев "Фашизмът" (1982) имаше повече ефекта на памфлет и не толкова на оригинално изследване. Нямаше да е така, ако беше издадена през 1967 г., когато е написана.)

Фашизмът е тоталитарен политически режим, който постига институционална завършеност в няколко последователни стъпки.

1. Поява на фашистка партия, рекрутирана основно от средните и по-ниски социални слоеве.

2. Фашистката партия овладява властта с конституционни средства (Германия, Италия) или след гражданска война (Испания).

3. Елиминира политическите си противници, обичайно с насилие и терор и налага еднопартиен режим.

4. Елиминира парламента като законодателен орган или му оставя ролята на нотариална заверка за взети другаде решения.

5. Партийната идеология става официална държавна идеология.

6. Държавните институции се подчиняват на партийните структури.

7. Новата власт налага тотален контрол над всички обществени сфери – политика, икономика, синдикати, култура, образование, младежки организации, спорт и т.н.

8. Оформя се култ към партийния (националния) лидер (дуче, фюрер). Към това трябва да се добавят още някои характеристики: ултранационализъм, ксенофобия, расизъм (антисемитизъм), силна държавна намеса в икономиката, месиански идеи за някаква мистична предопределеност на нацията, геополитически халюцинации за някакъв Трети Рим а ла Макс Хаусхофер и Александър Дугин, експанзионистична външна политика, насочена към нови „жизнени пространства“, ненавист към либерализма и комунизма, военизирани партийни структури, управление чрез терор, вкус към униформи, свастики и масови ритуали, въплъщаващи идеята за силата и единството на нацията и държавата. Както и за абсолютната незначителност на отделната личност.

„За фашизма Държавата е абсолютна величина, пред която хората и групите са относителни“, пише Джовани Джентиле, един от италианските му теоретици.

По тази матрица не е трудно да се прецени коя от двете воюващи страни в Украйна се вписва по-пълноценно в понятието фашизъм. Определено не е Украйна. Удивително е как само за няколко дни Путин успя да похарчи целия морален капитал на Русия, трупан за последните 200 години, включително и престижа ù на страна – победителка във Втората световна война. На Хитлер за същото му бяха необходими няколко години.

У нас от тридесет години периодично припламва спорът за фашизма – имало ли го е, или не. Ясно е, че никое управление между войните, нито земеделското, нито сговористкото, нито Народният блок, нито кабинетите след 19 май 1934 г. не се вписва в посочената по-горе матрица. Което не прави периода като цяло демократичен. Има червен и бял терор, противоконституционни закони, самата Конституция до края на войната е поставена „на полусъединител“. По същото време в България има фашистки партии, макар и без особено влияние, както и обществени организации с нацистка идеология (Съюз на българските фашисти на Крум Митаков, Съюз на българските национални легиони, Съюз „Българска родна защита“, Български народен съюз „Кубрат“, Националсоциалистическа българска работническа партия на Христо Кунчев, известен още като Адолфхитлеристко Кратунчев и др.).

Повечето издават своя периодика, пропагандират фашистки и националсоциалистически идеи. Имало е и вероятни кандидати за ролята на фюрер – проф. Ал. Цанков, ген. Христо Луков, но цар Борис ІІІ успява да ги задържи далече от властта. Днес спасяването на българските евреи е национален морален капитал, но по-възрастните евреи все още си пазят жълтите звезди, а всеки, който прелисти Закона за защита на нацията (1941) може сам да си отговори имало ли е у нас антисемитизъм, или не. Вярно е, че ЗЗН е приет под силен външен натиск и дори хора, които са го подписали (Димитър Пешев например) са гледали формално на този акт и не са очаквали той да бъде прилаган. Което впрочем показва и едно специфично българско отношение към закона като временно, конюнктурно решение на някакъв проблем. Особеност при малките нации е, че нито в злото, нито в доброто стигат до края.

За България през по-голямата част от XX век водеща национална идеология е конформизмът, облечен според актуалната за тази част от света политическа мода – до 1944 г. тя е фашизоидна, след това комуноидна, а след 1990 г. демократоидна. От три седмици национално отговорният политически конформизъм е изправен пред сложен, за да не кажем невъзможен избор. „Цепя се, Енчооо, цепя се“ („Големанов“, Ст. Л. Костов).

Думите имат свойството в различно историческо време да означават различни неща, да разширяват и стесняват своето значение. Както и да губят части от него или да променят емоционалната си температура. През 20-те и 30-те години фашизмът и националсоциализмът са актуалните западни политически течения, заченати с амбицията да изведат света от следвоенната криза на либерализма, както и да го предпазят от друга деструктивна идеология с източен адрес – съветския комунизъм. Те са на мода, което обяснява и увлечението на част от тогавашните европейски политически елити, включително и в България.

След Втората световна война фашизмът е трайно сатанизиран в целия свят. От което не следва, че е изчезнал. Той мутира. Тук трябва да се спомене, че марксистката пропаганда брандира различните му версии (италианска, германска, испанска) с общо понятие – фашизъм. Ясно е защо – думата националсоциализъм във втората си част поражда нежелани конотации. Може да изглежда странно, че при толкова много общи черти комунизмът и фашизмът взаимно се припознават като крайни противници. Не е странно – и двете идеологии са прицелени в една и съща социална база. Конкуренти са. (Което не е попречило на Хитлер и Сталин да си поделят Полша през 1939 г., преди да се сбият две години по-късно.)

След септемврийските събития от 1923 г. Георги Димитров пише за „кървавите клещи на фашизма и реакцията“. Клишето „фашизма и реакцията“ през следващите години трайно се настанява в коминтерновската пропаганда. „Реакцията“ явно са буржоазните партии. Те също са антифашистки, но за комунизма това няма особено значение. През 20-те години всички противници на ортодоксалния марксизъм стават фашисти – земеделците на Стамболийски са „аграрфашисти“, социалдемократите са „социалфашисти”. Пред буржоазните антифашистки партии са възможни само временни тактически отстъпки. Защото за фашизма, както и за комунизма, върховният смисъл, крайната цел е да се преподреди светът по неговата кройка.

Фашизмът е форма на общностна морална деградация. Идеология, която пробужда най-примитивни, първични инстинкти от дълбините на човешката природа. Криза на моралния интегритет на личността. Престъпление на ума. Магията на тоталитарната идеология и в западните, и в източната й версия е в отказа от морална отговорност, отместването й от отделната личност към общността (партия, държава), разтварянето й в идеологически абракадабри и превръщането й в абстракция. Чрез тези трансформации моралът и отговорността се концентрират в най-високата точка на социалната пирамида, т.е. във и около богоподобния лидер.

Превърнато в пропагандно плашило и универсално клеймо за сатанизиране на политически противник понятието фашизъм днес дава възможност зад него да се прикриват модерни деривати на същото това престъпление на ума. Например назидателният позитивизъм на PC (political correct) идеологията започва да изглежда все по-фашизоидно. Защото фашизмът, преди да бъде всичко друго, е именно престъпление чрез ума. И е добре повече да се внимава с тази дума.