Хари Хараламбов: Законите за хората с увреждания са изпразнени от съдържание

Хари Хараламбов е юрист. Той е роден в Сливен през 1978 година. След като завършва средното си образование в училището за незрящи „Проф. д-р Иван Шишманов“ във Варна, учи „Право“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, а след това „Икономика на човешките ресурси“ в УНСС. В момента продължава образованието си с „Журналистика и медии“ отново в УНСС. Работил е като юрист в Столична община, Комисията за защита от дискриминация, както и в Съюза на слепите в България и в други неправителствени организации. Хараламбов има вродено зрително заболяване, причинено от атрофия на зрителния нерв. Той е новото лице в рубриката "Вдъхновяващи българи".

Кои са трудностите пред един незрящ човек да работи като юрист?

Аз съм на мнение, че за напълно слепия човек почти нито една професия не е напълно възможна за абсолютно самостоятелно практикуване. Все още човекът с увреждане се нуждае от помощта на виждащ, в зависимост от своите възможности. При юридическата професия препятствията са свързани с недотам дигитализираната среда. Все още се налага да бъдат четени документи, написани на обикновена хартия. За някои е трудно самостоятелното придвижване както в градската среда, така и в самите институции – съдебни и административни.

Има много мобилни слепи, които в голяма степен се придвижват самостоятелно. Но ако не познават някоя институция, те не могат да я опознаят напълно. Съдебната палата например е трудно опознаваема дори и за виждащи хора. Когато се налага да отиваш всеки път до различни места, трябва да питаш. Това, че си отишъл сам до Съдебната палата, няма почти никакво значение, ако ти се наложи да стигнеш до съответната зала или деловодство, понеже ще трябва да питаш пет човека. Ти не си се придвижил сам.

Слепите се изправят пред много елементарни трудности, но ако човек е сам, няма как да ги разреши. Например ти връчват документ и ти казват: „Напишете тук „получих го лично на дата еди-коя си, с трите имена и подпис“. И съответният служител, който го връчва, по една или друга причина не може да напише това. Иска се да го е написал саморъчно човекът, който получава, за да не може после да се претендира. А сигурно е имало и такива слепи, които злоупотребяват с това, че не са го написали или че може датата да е била фалшифицирана, и те се въздържат.

И ако отидеш сам и не можеш да напишеш нищо, ти или трябва да помолиш някой друг от опашката, или да отидеш още веднъж, но вече с някой твой човек. За някои слепи тези неща изглеждат минимални и лесно преодолими, но ако им се случи два-три пъти да не могат да ги преодолеят, виждат как малките камъчета обръщат колата. Юридическата професия е много подходяща, ако човек има афинитет към нея. Слепият човек може да я овладее. Нормативната уредба в голяма степен я има в електронен вариант – и безплатен Държавен вестник, и различни правни системи, и т.н. Ако човек иска, може да поддържа форма и да чете. Ако има умствени способности, може да трупа знания, да практикува и да е равностоен. Но изброих конкретни затруднения, за да не каже някой, че само така си говорим.

Кога най-често на незрящите им се налага помощ от юрист?

Вероятно като на всички граждани, като изключим социалните права и жалбите за дискриминация. Преди време, като част от Националното сдружение на студенти и младежи с увреждания, работех по проект за безплатно правно консултиране на хора с увреждания, който тогава се финансираше от „Отворено общество“. Там имахме дело за отказана социална помощ за автобусни билети. По някаква причина бяха отказали на една жена. Тя не бе със зрително, а с двигателно увреждане. Тогава билетите бяха на стойност 30-40 лева, а тя имаше право да ги получи и си ги искаше. Само че, ако трябваше да плати 300-400 лева на адвокат, излизаше доста нерентабилно, макар че при спечелено дело, щяха да ѝ ги възстановят. Но има адвокати, които си искат парите предварително. Затова няма много подготвени адвокати по темата за хората с увреждания, или поне аз не познавам такива.

Това не се застъпва особено в нито една от университетските правни дисциплини. Застъпва се повърхностно в осигурителното право. Аз не бих го определил като част от осигурителното право и не му е там мястото, но няма обособена учебна дисциплина като "Защита на правата на хората с увреждания". И изучаването и практикуването на това не продължава, ако човек няма специален интерес.

Как оценявате законовата уредба, свързана с хората с увреждания в България?

Оценявам я като много непоследователна. Макар нормативните актове да са нови, Има някои остатъци от системата, действала в предишния режим. Примерът е с оценката на работоспособността и решенията на ТЕЛК. Тези актове са приети в демократичното време, но принципите им са от социалистическия период. Да, с известни козметични промени, които, вместо да подобряват нещата, объркват хората.

Законите за хората с увреждания се приемат без обща концепция, като конкретни реакции на активни неправителствени организации. Мога да дам пример с протеста на майките на деца с увреждания отпреди няколко години. Там се приеха едни доста големи суми за надбавки. Само че тогава нито майките, нито депутатите съобразиха, че тези суми са за лица до 18 години. После пенсиите за инвалидност и месечната финансова подкрепа са в по-малък размер. И когато това се случи, майките казаха: „Какво стана, децата ни оздравяха ли, че им се намалиха парите?“. Промените се правят без всякаква мисъл. Това, че законите са насочени към интеграцията и подобряване на живота на хората с увреждания, са общи фрази, изпразнени от всякакво съдържание.

Как се работи в такава среда и с такова законодателство?

Отварят се много конкретни казуси. На някого му определят по-малко часове за лична помощ, отколкото той смята, че са му необходими. На друг му отказват медицинско изделие или помощно средство, което той смята, че му се полага. Тогава и казусът се решава конкретно. Юристът гледа буквата на закона, а понякога и духа му. Евентуално се обжалва пред по-висш административен орган или в съда. Но това решава конкретен проблем на конкретен човек. Никой не се ангажира по конкретни проблеми на дадена група, изискващи мисъл. Даже управлението на държавата е било такова, че повече се е мислело по проблеми, свързани с пари и дали те ще се намерят.

И ако парите се намерят, проблемите са решени. Странното е, че никой не взема на сериозно проблеми, които не изискват никакви пари, а сами по себе си предполагат висока юридическа мисъл. Сериозни юристи, които биха могли да помогнат да се разрешат проблемите, не се захващат или подхождат с някакъв страх и дори не дискутират по тази проблематика. Това важи и за народните представители. Внесе ли се закон за хората с увреждания, изначално се смята, че той е нещо добро и се приема без особени дебати, а едва после, при прилагането, започва да се мисли дали някои неща в него не са объркани.

Кога сте се чувствали неравнопоставен в работата като юрист, независимо дали поради слепотата, или заради стереотипни нагласи към възможностите ви?

Трудно е да се каже, когато е поради стереотипни нагласи, понеже никой не ги казва открито. Аз съм доста самокритичен. Не съм от онези слепи, на които, ако не ги наемат някъде, първата работа е да кажат „Мен не ме взеха, защото съм сляп“. Има един малък детайл, който съществува и може да се превърне в голям скандал, но никой не е в позицията да го направи.

Докато работех в Комисията за защита от дискриминация в един неин много по-предишен състав (нито един от членовете му не е в сегашния), имаше една практика. Когато на някой от членовете на комисията му се подготвеше нещо за подпис, на мястото за подпис върху хартиения екземпляр се слагаше жълто лепящо листче, за да е сигурен къде трябва да се подпише. И разбира се, когато си сляп, не можеш да сложиш това листче на мястото му, макар че местата за подписване са в края на документа, а не между страниците му.

Там винаги много сериозно държаха на тази практика. И слепият трябваше да се помоли на някой колега да му залепи листчето. За някой това би изглеждало ужасно глупаво. Но ако десет пъти на ден трябва да помолиш някого да ти залепи листчета върху десет различни документа , става доста досадно. И тази практика е възприета, не може да се промени. А на мен ми е изглеждало доста тъпо да събера комисарите на съвещание и да ги питам дали може да ми разрешат да не лепя тези листчета, защото не виждам и трябва да моля други. Друг е въпросът, че това става точно в тази комисия, но това са българските абсурди.

А можем ли да дадем един позитивен пример за закон в социалната сфера, който върши работа?

Не можем да дадем точен пример за добре изработен закон така, както не може и за лошо изработен. Законите за хората с увреждания не са особено много. Може би в най-голяма степен е разработен Законът за социалните услуги. Но и там също съм се сблъсквал с казуси. Става дума за човек с увредено зрение, който трябваше да бъде настанен да живее в т. нар. резидентна услуга, но по случая държавни институции се борят помежду си, дори се съдят. Дирекцията“Социално подпомагане“, която трябва да го настани, го насочва към различни резидентни услуги. Оттам пък, след известно време, искат да му прекратят престоя и му го прекратяват. И „Социално подпомагане“ съди всяка такава институция, защото той все някъде трябва да бъде настанен да живее, иначе се връща при тях като бездомен.

В кои ситуации усещате некомпетентност на хората по отношение на слепотата?

Хората нямат задължението да са компетентни. Поради това, че в България до 1989 година е имало друга политика и хората, особено ако не са били близки на слепи, не са били съвсем наясно как да се държат с тях. Сега тази информираност постепенно се подобрява. Но днес пък има други промени при виждащите хора и те невинаги реагират адекватно, когато оказват помощ на хората с увреждания. Неинформираността се състои в това как да помогнат, кога да помогнат. В повечето случаи, ако човек реши да ти помогне, не те пита. Идва и ти помага както си е решил, а не както ти имаш нужда, защото просто не те пита от какво имаш нужда.

Как третираме днес дискриминацията и има ли българинът яснота кога дискриминира незрящ човек, докато общува с него например?

Когато подаде жалба и влезе в този водовъртеж, човек трябва да е наясно със законовите положения, свързани с дискриминацията. Много хора, включително и такива без увреждания, я бъркат със своите емоционални усещания и с това, че те се чувстват дискриминирани. А да се чувстваш дискриминиран, не е като това да се чувстваш обичан. Обичта е чувство и няма законова дефиниция. Вероятно би могло и дискриминацията да няма и да е въпрос на чувство, но тя има. Съвременните възгледи внушават на обществото, че по този закон човек може да си подаде жалбите и сам, и че в комисията нямало нужда да ти помага юрист, а всичко е безплатно и достъпно. И хората започнаха да пишат.

Но така не става, защото има и български, и европейски регламенти, с които трябва да си наясно. Това не са органи за разглеждане на човешките чувства. Но те и тях разглеждат, защото им се налага. Понякога хората се нуждаят някой да им обърне внимание и да ги изслуша, не всеки се интересува какъв ще е крайният резултат. Виждал съм и хора, които отиват на заседанията, разказват съдбата си, ако в комисията е имало жени и една от тях е пуснала някоя сълза, те после казват: „Леле, разплаках ги!“. Хората са доволни от това.

Какво решение ще излезе после, почти няма значение. За мен това е съвсем неправилна линия. Преди време имаше и такава реклама по радиото, която насърчаваше хората да се обърнат към комисията, ако се чувстват дискриминирани. Това никак не го намирам за уместно. Комисията уважава доста от жалбите, но много от нейните решения биват отменяни от съдилищата. Има и една друга нагласа, че комисията е отряд за бързо реагиране. Говорил съм си и с адвокати, които така са смятали, преди да се сблъскат с нея. Мисли се, че когато се напише жалба, една група от комисията идва и, казано на по-прост език, набива канчето на този, който дискриминира.

Някои производства на жалби продължават с години в комисия, а да не говорим ако се обжалват и в съда. Та ефектът е доста съмнителен, но това е моето мнение. За да не подлежат актовете на комисията на обжалване, тя се измъква с половинчати решения, с които казва, че има някакво неравно третиране, и издава съответните препоръки. От тези препоръки няма никакъв резултат, тъй като съдът приема, че препоръките не са задължителни за този, към когото са насочени, и не подлежат на обжалване, понеже той не е длъжен да ги изпълни. Правното значение на препоръките е като и общо употребимото за тази дума. Като ти се препоръча, ако искаш, ги изпълняваш, ако не искаш, не ги изпълняваш.

Доколко неправителствените организации могат да канализират гражданската енергия в смислени инициативи, от които да произтекат реални промени за подобряване на живота на хората с увреждания?

Не могат. Няма толкова гражданска енергия. Има и проблем, който никой не назовава. Никак не е сигурно, че стремежът на неправителствените организации е хората да живеят по-добре. Тези организации се състоят от хора, със свои лидери, мениджъри и активисти. Ако решат проблемите на хората с увреждания и те започнат да живеят по-добре, това ще обезсмисли съществуването на съответните организации. За тези личности съществуването на организациите има смисъл, защото те работят това и от това се издържат. Целите, заложени в уставите им, са само привидни. Има и немного организации на хора с увреждания, които по проекти са усвоили и усвояват доста сериозни грантове. Така че те нямат никаква сметка от обезсмисляне на съществуването си. Наборът от проблеми не се променя и от 30 години си циклим на едно място.

Как се преодолява този проблем?

Зависи кой иска да го преодолее. Редовите хора също само привидно се вълнуват от обществените неща. Те се интересуват от конкретния си проблем. Например слепите не се вълнуват от цялостната работа на светофарната уредба в София, а искат, като минават покрай някое място, светофарът там да им работи. Ако им кажеш, че проблемът е по-голям и трябва да се направи нещо, те реагират, че не е за тях.

Същото е и за специализирания транспорт. Много малко хора се интересуват дали специализираният транспорт функционира добре като цяло. Да не говорим, че е много трудно да се определи какво е да функционира добре. Всеки гледа през призмата на това дали в транспорта е обслужен добре. И ако го обслужва, за него няма никакъв проблем. Ако не го обслужва, той поставя като въпрос от обществено значение своя собствен проблем, без да го интересуват другите. Това ни вкарва в омагьосан кръг, от който не знам дали има излизане.

Къде трябва да се набляга най-много за промени в социалните политики?

За жалост, се измислиха някакви оценки на потребностите, на възможностите за интеграция и т.н., които са абсолютно неразбираеми както за оценяващите, така и за оценяваните. Това е противозаконно. Тези оценки дават права, но в България те се технологизираха, както и доста други неща. Ще дам пример. Човек с над 90% увреждане и с чужда помощ, който получава пенсия за инвалидност поради общо заболяване, получава и месечна финансова подкрепа в строго фиксиран от закона размер. Но за да я получи, му се изготвя една никому ненужна в конкретния момент социална оценка.

Подкрепата си е фиксирана от закона и може да се получи само въз основа на решението от ТЕЛК, където е определен процентът трайно намалена работоспособност. Друг пример са оценките за отпускане на високотехнологични помощни средства. Това е заблуда на данъкоплатеца, за да се оправдае харченето на едни пари. Не казвам, че е лошо да се отпускат, а че начинът, по който се отпускат, е лош. Целта е да се установи дали дадено помощно средство ще допринесе за подобряване на живота ти.

Въпросите са такива, след които никой не може да разбере откъде накъде някой получава едни точки, а друг – по-малко. Няма елементарни въпроси. Например, ако човек иска брайлов компютър, да бъде питан владее ли брайл. Познавам такива, които са получили такъв компютър, а не владеят брайл. Същото е с часовете по всички асистентски програми.

Те се определят по съвсем други от обявените критерии. Обикновено се прави сметка на наличния финансов ресурс и оттам нататък се определят произволно и абсолютно субективно. Всички се заблуждаваме, че това е резултат от обективна социална оценка. Това няма как да е вярно, защото има напълно слепи, еднакви в слепотата си, които имат различен брой часове. Да, вярно е, че те умеят или не умеят различни неща. Но асистентската помощ не е за това, което умееш или не умееш, а за да ти компенсира дефицита. Така трябва да бъде и така е дефинирано.

Накрая, какво ви подтикна да учите журналистика и какво общо има тя с правото?

Това е отдавнашна моя мечта. Бях започнал да я реализирам в Софийския университет, но я прекъснах по здравословни причини. Човек трябва да има широкоспектърна подготовка. Има много юристи, които се развиват в сферата на журналистиката. Те могат да са и специализирани журналисти в правни медии, а могат да са и политически журналисти.

Невинаги слепите могат да се реализират според образованието си, но дипломи са им нужни, защото не могат да работят нито като продавач-консултанти, нито в сервиз, бензиностанция или ресторант, където дипломите не се гледат толкова. Но те могат да работят професии, в които дипломите са важни, каквито са тези на юриста, журналиста, масажиста. А аз имам мечти, които си следвам, а оттам нататък каквото се получи. Основното важно за мен е, доколкото е възможно, хората да са стъпили здраво на земята, да са наясно с реалните си възможности, но и бидейки наясно с тази реалност, да преследват мечтите си и така да ги постигат.

Следете новините ни в GoogleNews