В какъв свят искаме да живеем?

В края на миналата година редица български историци се обявиха срещу честването на инициативата “1400 години България в Европа” през 2032 г. Според тях такива инициативи разпалват “кухо патриотарство”.

Вчера един от нашите политици с крайнодесни възгледи категоризира подписалите като “еничари”, “национални предатели, отцеругатели и майкопродавци”, като остави последователите си да се вихрят в коментарите с предложенията “какво следва” да се направи с “предателите”.

Независимо дали сме съгласни с позицията на въпросните учени, притеснителното тук е друго. Изказвания от типа „Какво следва да направим с всички еничари...“ насърчават реч на омразата и са червена лампичка за приближаващо се бедствие. В една демократична държава общественият дебат би трябвало да се случва без обиди и заплахи за саморазправа и съд, особено от политици, претендиращи “да представляват народа”.

Списъци с „неправоверни“ журналисти в мрежата, специално пуснати за словесно публично „отстрелване“, показват морето на безумие, в което плува обществото ни.

Слагане на всякакви обидни етикети като „умнокрасиви“ и „копейки“, говори не само за ниска култура, но и за липса на милосърдие.

Предвид случващото се в света и предвид това, че цялата дипломация и демокрация беше направена отвъд Океана на пух и прах за няколко месеца, изводът се налага от самосебе си:

Това не е ляво, не е дясно, не е защитаване на ценности, права или каквато и да е друга стойностна цел!

Това е поредна стъпало от „стълбицата“ на геноцида, за която пише Грегъри Стантън. Геноцидът никога не се случва просто така. Плодовете от авторитарните режими се култивират постепенно, неусетно за мнозинство. Докато един ден не покажат наяве отровните си пипала…

В какъв свят искаме да живеем?

В свят, където „имиграционните служби“ за публично назидание разстрелва граждани на „най-великата страна в света“? В свят на безнаказан терор, на безскрупулни бизнесмени, на лицемерните съюзи?

Свят, където аплодисментите пред силните на деня са ехо от погребалния марш на отиващите на смърт гладиатори?

Живеем в свят на безсрамието, глупостта и жестокостта. Фалшът и лицемерието дори не се опитват да прикрият голотата си. Тирани потапят в кръв площади и не се стремят дори да отрекат, че това се е случило, а обявяват протестиращите срещу тях за „врагове на Бога“.

„Смъртта на човешката емпатия е един от най-ранните и най-показателни признаци, че една култура е на път да потъне във варварство“. Този цитат, приписван на Хана Арент, описва с точност нашето време.

„Аве, Цезарю! Отиващите на смърт те поздравяват!“. Представям си описаните от Хенрик Сенкевич в известния му роман „Кво вадис“ (Quo vadis) арени, в които римските войници са събирали на куп, за да бъдат изядени от зверовете, стотици „изменници“ на римската държава. Християни, които са отказали да почетат разплулия се от разврат и престъпления император като божество. Всички тези невинни хора са обкичени с цветя от своите палачи.

Защото очите на „сина на Юпитер“ мразят грозната смърт. Дори в една вакханалия трябва да има някаква естетика...

Представям си тази сцена и се сещам за нас. За днешния ден. Как няколко „човекобожества“, взели се за управители на вселената, „украсяват“ смъртта на своите жертви с хвалби, думи за „мир“, „защита на родината“, „единство“. Така се самозалъгват, че ще я направят да изглежда естетична и дори необходима, наричайки войните си „свещени“.

От Изток, и Запад самозабравили се нероновци пируват върху останките на своите жертви. Пируват и забравят, че всяко нещо си има своя край. Особено злото.

Настроения, които подстрекават към саморазправа и отмъщение, които стигматизират цели групи от обществото ни като „предатели“, „еничари“, „врагове на народа“ са особено опасни. Не само няма да доведат до някаква положителна промяна, но и ще повторят тъмните години в историята на 20-и век…

Следете новините ни в GoogleNews