Покушение срещу правовата държава

Напоследък публичното пространство е изпълнено с коментари за представения от правителството на „Прогресивна България“ проект на бюджет на страната за текущата година. По съдържащите се в този документ конкретни параметри на поставената за обсъждане „план сметка на държавата“ се изказват както експерти, така и лаици. Аз не съм специалист в областта на финансите и няма да коментирам този аспект на темата – нека това сторят професионалистите. Ала силно впечатление ми прави отсъствието на внимание в публичните обсъждания на един набиващ се на очи факт, който би трябвало силно да разтревожи всеки гражданин. Става дума за предизвикателното заявление на настоящия финансов министър – създател на проекта за бюджет – за своето намерение съзнателно да не се съобрази с известни му, но явно неудобни за него и правителството като цяло вече съществуващи норми в устройствения Закон за публичните финанси – най-вече относно допустимия годишен бюджетен дефицит, но и на други изрични изисквания, съдържащи се в този закон. А тази страна на проблема е не по-малко важна, да не кажа дори много по-важна от тази, която понастоящем активно се дискутира.

Смятам, че всеки изпитващ уважение към правовата държава гражданин следва да е шокиран от безпардонния начин, по който настоящото управление има намерение да пренебрегне съществуващи императивни законови норми, впрочем съгласувани и с правото на Европейския съюз. При това нахално и арогантно новата власт заявява, че и занапред ще го прави, като евентуално в някакъв момент в бъдещето ще се върне към съобразяване с тях. Другояче казано, пречещите закони „временно“ няма да важат, а ние добре знаем, че у нас най-трайни са тъкмо временните явления. Изключително важно е гражданите да осъзнаят смисъла на случващото се и да оценят вредните последици от евентуалния успех на подобно поведение.

По същество наблюдаваме създаване на опасен прецедент на открито неглижиране на закона като такъв – в случая няма значение кой точно. Историята и настоящето на нашата страна са пълни с примери на формално изпълнение, тенденциозно тълкуване, търсене на „вратички“, заобикаляне или дори саботиране на действащите закони. Ала никой управленски екип досега не си е позволявал открито да заяви, че няма да спазва техни норми, позовавайки се на конюнктурни обстоятелства. Изтъкваните съображения за това действие са погрешни по определение – с никакви аргументи не може да се обоснове грубото и безпардонно погазване на заложен в основния закон на държавата безусловно действащ принцип: „Гражданите са длъжни да спазват и да изпълняват Конституцията и законите“ (чл. 58, ал. 1). Това задължение в още по-голяма степен следва да се смята за безспорно и да се упражнява без изключение от упражняващите властта. Защото нарушаването му дава много лош пример на всички останали граждани на страната, които могат да посочат подобно поведение като оправдание за собствените си нарушения на закона.

Погазването на закона не бива да се превръща в рутинна практика. Ако в определен конкретен случай „мине номерът“, то сигурно е, че занапред могат да се очакват още по-драстични и честни нарушения на правните, а и на моралните норми. Следователно гражданите трябва остро да се противопоставят на беззаконието и да проявят нетърпимост към всеки подобен опит. Ако ценят върховенството на правото всички в страната – управляващи и управлявани – е нужно веднъж и завинаги да се откажат от следване на съдържащия се принцип за житейско поведение в шопската максима „Законът е врата в полето – само глупаците минават през нея“. При никакви обстоятелства тя не бива да става модел за поведение, при това задаван тъкмо от тези, които имат за основно свое задължение да съблюдават дали гражданите спазват законодателството. Да не говорим, че те са полагали публична клетва да прилагат и бранят от нарушители наличната законова база. Ако все пак не са в състояние да се справят в рамките на Конституцията и законите с решаването на проблемите от текущата ситуация – колкото и сложни да са те – тогава да предадат управлението на хора, които знаят и могат да го направят.

Властта в съвременната демократична държава не е средство за принудително налагане на лична или групова воля, а за поемане на отговорност за решаване на актуалните социални проблеми. В нея няма място за поведение съобразно максимата на Краля-слънце „Държавата това съм аз“, т.е. личната воля на властимащия да е превърната в „закон“. Не по-малко неподходящо е управление, вземащо за основа армейската практика. Днешното общество не е казарма, в него не действа принципът на единоначалието, а решенията не се вземат от командири и оповестяват на войниците за изпълнение чрез техни заповеди. То е плуралистично и гарант за поддържане на реда в него е тъкмо спазването на нормативната база от всякакъв вид – най-вече законодателството. Неразбирането или пренебрегването на този основополагащ факт е израз на начин на мислене, който е несъвместим с приемливото поведение за упражняващите властта в правовата държава.

Вярвам, че у нас има държавни институции, неправителствени организации и редови граждани, които няма да допуснат превръщането на „беззаконието в закон“. Тук най-голяма е отговорността на членовете на парламента, които не следва да си затварят очите за фрапантното нарушаване на законодателството от правителството и превръщането им в съучастници в това скверно дело, като се водят от партийна лоялност или користни лични интереси. Те следва да помнят, че в чл. 67, ал. 1 от Конституцията на републиката е записано, че „народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ“. За тях безусловно важи и разпоредбата на ал. 2 от същия член на основния ни закон: „народните представители действат въз основа на Конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения“. Изконна задача на парламентаристите както от управляващото мнозинство, така и от опозицията, е не само да създават законите на страната, но и да гарантират спазването им, включително и особено от изпълнителната власт.

Сега е потребно задействане на всички корективи и защитни механизми на правовата държава и гражданското общество за пресичане в зародиш на визираната опасна тенденция. Нуждата от категорична гражданска реакция за недопускане нормализирането на една порочна практика произтича от заплахата, възникваща с нея. Даването отпор на беззаконието при държавното управление е необходимо, тъй като то има заложена в природата си авторитарна перспектива. Създаването на всеки диктаторски режим е пряко следствие от отмяна на принципа за върховенство на правото.

За разлика от божествените човешките закони подлежат на промяна. Ала тя следва да става по определен ред и в резултат от сериозен предварителен анализ, солидни аргументи и най-вече подкрепа на гражданството – в настоящия случай и от нашите партньори в Европейския съюз. Простото суспендиране на дадена законова норма води до социален и политически хаос. Той пък е възможно най-добрата среда за започване на „война на всеки срещу всеки“, за бързо варваризиране ако не и озверяване на хората: в джунглата действа законът на прякото физическо действие, а оцеляването на почти всички нейни обитатели е проблематично.