Блестяща си - разказ от Здравка Евтимова

Не, не парите интересуваха Натали. Изпитваше наслада, всъщност нещо далеч по-дълбоко – галещ звън в невроните, полъх на безсмъртие - когато успееше да привлече и обсеби ресурс от Антоан. Името му звучеше високомерно, както и титлата – учредител, собственик и изпълнителен директор на компанията за рисково кредитиране. Натали отклоняваше значителни суми. Освен този танц под острието на гилотината в живота й липсваха други увлечения. Алкохолът не я привличаше, марихуаната - никак. Нямаше приятели.

Единственото ѝ забавление – не й звучеше самотно, напротив беше красиво в безкрайността си - да обърква сметките на Антоан, интелект, който забелязваше всичко. Не и нейното мъничко удоволствие. Колко години вече? Почти три. Красиво беше да го гледа в очите. Когато Антоан попиташе: „Убедена ли си, че всичко е изрядно?“, отвръщаше: „Да“. Тази кратка дума инжектираше тържество в кръвта й.

Кражбата е забавление за самотен човек. Но каква страст разпалваше то! Натали приемаше спомена спокойно - беше втори клас. Заедно с майка й изчезнаха и близначките, двете й сестри, бебета на десет месеца. Едната имаше три зъба, другата един. Не можеха да ходят, пълзяха.

Наталия така и не разбра точно кога бяха заминали. Върна се един ден от училище и близначките ги нямаше. Майка й също. „Къде са?“, обърна се тя към баща си. Той беше мълчалив човек. Единственото изречение, което произнесе по този повод, беше: „Не зная.“.

Още на следващата седмица в къщата им пристигна непозната госпожа. Хората обикновено наричат такова лице мащеха, но Натали не харесваше тази дума. Обръщаше се към новодошлата с „Кристин“. По-късно престана да се обръща както и да било. Кристин беше мълчалива както баща ѝ. За Натали беше съвсем естествено да ги наблюдава – двама, седнали на масата, всеки зад чинията си.

Когато Натали направеше опит да каже нещо, изречението се превръщаше в ледено блокче върху езика й под дълбокия син поглед на Кристин. Така съвсем естествено - както се сменяха сезоните - Натали се научи да мълчи.

„Чиниите“, изричаше Кристин. Натали подреждаше всичко в миялната машина. „Хляб“ - Натали тичаше до пекарната. Новата – така тази жена остана в мислите на Натали - беше пестелива до съвършенство. Натали имаше своята тъмна радост – отклоняваше от рестото след хляба десет цента, осем цента, събираше монетите в една стара обувка. Никой не я разкри. Колко жалко, че се налагаше да яде тайно шоколад, не можеше да обясни откъде е взела средства за покупката. Дори не можеше да помисли за оная синя рокля на витрината в магазинчето срещу тях. Скоро шоколадът й стана противен. Все пак Натали научи нещо полезно. Не ядеше много. Обонянието й се изостри. Не бе виждала блато, но си представяше, че мислите на баща й носят блатна миризма. Натали привикна да кима, когато минава край него.

По същия начин Натали навеждаше глава, когато слушаше инструкциите на шефа си Антоан. Думите му бяха блато.

Имаше още нещо – Кристин, която Натали не наричаше мащеха, зае мястото на майка й. Не премести леглото й. Носеше чехлите й. Обличаше някои от роклите - макар че майката на Наталия беше слаба. Ударно, защото волята на Кристин беше неумолима като есента, новодошлата стопи излишните килограми. След два месеца вече се побираше в дрехите на майка ѝ.

Натали си спомнеше деня, когато изписаха близначките от родилния дом. Майка й беше щастлива. Бебета бяха дълги колкото хляб в пакет от един килограм – много красиви. Натали грееше от радост, обичаше усмивката на майка й. Мечтаеше как ще си играе с двете маймунки, как ще ги облича в рокли. Оттогава знаеше какво ще стане, когато порасне – учителка в детска градина.

Три куфара. Майка замина с бебетата. Натали не стана учителка в детска градина.

Счетоводителката Кристин, овладяла върхове в икономическата йерархия, влияеше на въздуха вкъщи. Сините й очи застилаха скреж върху всички предмети. Натали го усещаше по особен начин – постоянно бе гладна. Мисълта да следва счетоводство смразяваше кръвта й, но Кристин бе заявила, че би толерирала единствено тази специалност. Натали привикна да диша тишина, да вижда в очите на хората замръзнали улици, макар че наоколо бе есен и безлуние. Дори през юли. Човек се адаптира към всичко.

Шефът й Антоан беше замръзнала улица и безлуние.

Натали се научи да бъде полезна. Мащехата й с нейната висока позиция постоянно инспектираше, засичаше, отчиташе, следеше. Не помнеше къде е оставила бежовата рокля, кафявите обувки с висок ток, златистия шал. Счетоводителката потупваше коленете си - това бе знак Наталия да намери обувките ѝ, докоснеше ли челото - Натали донасяше шапката. Документите на Кристин бяха изрядно организирани в папки, подреждаше ги Натали.

Натали се научи да бъде учтива. Минаваше край хладната, замръзнала като в метален съд физиономия на баща си, казваше „Изглеждаш добре“ и баща ѝ оставяше на масата банкнота. Пет евро. Човекът и сърцето му бяха крайно пестеливи.

Такъв беше и шефът й, проницателният Антоан. Лицето му беше банкнота от пет евро.

От само себе си се получи нещо безценно в живота на Натали. Наложи си вместо противен да използва думата „последователен“, вместо зъл - „мъдър“. Когато веднъж леля й я попита „Как се отнася към теб госпожа Кристин“, Натали отвърна: „Тя е последователна и мъдра“. Антоан беше още по-последователен. Каква наслада й носеше да отхапва мъничко … никога не споменаваше точно колко. Но постоянно мислеше за това. И се радваше.

Много рядко, когато дъждът преставаше да вали, Натали си позволяваше да мисли за близначките. За усмивката на майка й. Това не пречеше на Натали, но не й помагаше особено. Нелепите спомени не пълнят гладен стомах. Беше решила, че когато стане богата, ще ги намери. Решение, лишено от логика, но кой знае защо не се отказваше от него.

Натали порасна бързо. Пестеше. Кристин беше маниакално чиста, влюбена в бляскаво почистени обувки, прозорци, подове и огледала. „Бретона“- обръщаше се тя към Натали. Хвърляше на масата банкноти. Очакваше се Натали да отиде при фризьорката на Кристин, да се погрижи за пода в ателието, след което да бъде подстригана с 40 процента отстъпка. Натали се научи да се подстригва сама. За щастие къдравата коса не изискаше никакви грижи. Мечтаеше си как някой ден ще вземе самолет, ще отлети до Париж, след това до Лондон. Ще посети всички столици на Европа. Ще срещне майка си. Близначките. Сигурно са пораснали. Станали са хубави деца. В мечтите си отсядаше в луксозни хотели. Нямаше представа как изглежда луксозен хотел отвътре. Какъв див художник беше нейното въображение.

Натали изпълняваше различни задачи в компанията на Антоан. Мащехата й, великата счетоводителка Кристин, си оставяше вратички – невидими за простосмъртните обходни маршрути. Пътеки за евакуация. Антоан си изработваше три - всъщност пет – резервни врати. Натали предвкусваше часа на скромното си тържество – звездата й изгряваше, когато съумяваше да отхапе още нещичко от Антоан. Сладостта беше неописуема. Мащехата й беше безпощадна и синеока – както Антоан. Но великата икономистка беше и страхлива. Натали – не беше.

Любовта за Натали беше дъжд - студен и гъст, който продължаваше цяла есен. Един състудент – беше си забранила да изрича името му и стриктно спазваше забраната – я бе поканил на кафе. И двамата нямаха постоянна работа, нито пари, но Натали не приемаше липсата им като повод за лошо настроение. Чака състудента петнайсет минути, двайсет. Четиридесет. Той не дойде. През цялото време беше есен. Валеше.

Антоан я беше канил на кафе два пъти. Пиха в пълно мълчание. Кафето беше скъпо, кафенето – луксозно. Не й каза нито дума. Очите му се препъваха по лицето й. Натали беше свикнала – Великолепната Кристин я наблюдаваше далеч по-продължително. На тръгване, когато Натали вече се отдалечаваше, Антоан подметна – „Умна си. Недостатъчно.“ Съмнение загриза мислите на Натали.

Когато човек изпитва съмнение, подрежда най-необходимото в малък куфар. Вече бе го сторила – веднага след луксозното кафене. Не напусна, не промени дневния си режим. Не побягна – нещо в мозъка й не беше наред. Рискът я подпалваше. Откри, че заплахата й въздейства опияняващо. Сините, коси погледи на Антоан събуждаха в кожата й особено усещане – едновременно страх и триумф.

Натали разцъфтя - опасенията й превръщаха монотонния й живот в изстрел, заличаващ неприятни лица - това се случваше в ума й, в част от съзнанието й, което не работеше като при другите хора. Момиче, израснало край счетоводителката Кристин, не приемаше света както другите момичета. Отскубваше нещичко от Антоан. Днес, в сряда, след месец отново в сряда. Изпитваше удоволствие – връщаше се в минутите, когато закусваха с нейната мащеха. Натали ядеше здраво, тъпчеше се до болка в стомаха, до сърбеж по цялата кожа. Наблюдаваше как постепенно се променя лицето на Кристин – ставаше алено. Погрозняваше. Жената беше стисната.

Натали не коментираше нито красотата, нито вонята на парите. Аленото лице на мащехата й я правеше щастлива цяла седмица. Сигурно така се чувства хлапе, поучило нова играчка. Натали не можеше да прецени – не й бяха подарявали кукли. За рождения й ден баща й и счетоводителката привеждаха скромни суми в банковата сметка на Натали. В такива дни й се щеше да види близначките – за час.

Мащехата й я изпращаше да пазарува. Огромна наслада за Наталия беше да присвои не центове. Повече. Много повече. Запазваше си вратичка. Невидим маршрут за спасение. Но не бягството я интересуваше – мечтаеше си Кристин да я хване. Беше си съчинила отговори на въпроси, които Кристин щеше да й зададе. Колко жалко, че Кристин така й не я уличи. Да, вероятно Натали беше доста умна.

Баща й също беше умен, затова си допадаха с Кристин. Двамата правеха планова за ваканции. Мъкнеха и Натали. Тя оставаше сама в хотелската стая. Там се чувстваше сигурна.

Когато за втори път пиха кафе в луксозното кафене, Антоан й каза – „Погледът ти е особен. Впечатлява ме.“ Натали му благодари и когато се прибра у дома, провери малкия куфар с всичко необходимо. Беше успяла да купи апартаментче в тих квартал на столицата. Не бе осведомила никого за придобивката си. Продължи да поздравява баща си и Кристин за рождените им дни. Човек трябва да държи вратичките към роднините отворени, макар и да не влиза през тях.

- Трябва да поговорим – обяви Антоан в края на работния ден в петък. В петък той уволняваше служителите си.

- Да – отвърна Натали.

- Знаеш за какво ще говорим – сините очи на Антоан се препънаха в погледа й.

- Предпочитам да разговаряме в понеделник – изрече ясно Кристин. Дори да те разкъсват, приказвай кратко и разбираемо – това бе аксиома за Натали.

- В понеделник не разговарям с подчинените си - заяви Антоан. В понеделник той не разговаряше с никого. Това й бе известно.

Валеше дъжд. Беше се стъмнило рано. Натали обичаше мрака.

- Каня те на кафе сега – каза Антоан.

- Мога ли да откажа?

Луксозното кафене.

Натали беше готова. Провалът е част от победата. Хайде де. Антоан мълчеше. Беше висок, в син костюм, черни обувки. Скъп дезодорант. Както всеки ден. Стомахът й се огъна, вероятно от глад. Лош знак – беше гладна и на онези закуски с Кристин. В такива дни баща й не оставяше никакви джобни.

- Сигурно предполагаш какво ще последва – обърна се към нея Антоан. Нетипично, твърде многословно изявление – и това бе лош знак.

Натали призна, че предполага. Очите му се катереха по лицето й – заляха го с бодлив син скреж. Погледът на мащехата й беше слана в синьо. Но… Но заплахата действаше особено на Натали. Правеше я щастлива.

- Оставила си си вратички – констатира Антоан след като изпи капучиното си. Натали не реагира. Кристин, блестящата, я оставяше без вечеря, ако Натали изстреля необмислен отговор. Дори и безумен, отговорът звучи по друг начин, ако го изречеш след минута размисъл.

- Не можеш да ме измамиш – наруши мълчанието Антоан. – Знаеш го, нали?

Натали не потвърди, че знае. Една минута размисъл, през която не мислеше нищо.

- Сумите, които си задигнала…. – гласът му направи пауза, което не изненада Натали. – Трудно - но те засякох.

Валеше, беше есен. Жалко, че бе подготвила малкия куфар с най-необходимото. Нямаше да го използва. Нямаше да лети до Париж и Лондон. Едва ли някога щеше да види близначките.

Жалко.

Очите на Антоан се сблъскаха в погледа й.

- Впечатли ме – каза Антоан.

Беше гладна. Въображението й се прояви като прекрасен готвач. В мислите си усети вкуса на препечен хляб. Сирене. Майка й й даваше на закуска препечен хляб. Понякога й се усмихваше.

Антоан се прокашля.

Това беше лош знак. Натали отмъкваше колбас от хладилника на великата счетоводителка, когато свършеше джобните. Внимаваше да не я засекат. Рискът я беше научил какво е удоволствие.

- Знаеш ли – измърмори Антоан. Той говореше кратко и ясно, без излишни въпроси, както всички счетоводители. Сега не. Това беше лош знак. Какъв друг знак да бъде?

- Блестяща си – каза кратко Антоан.

Навън валеше. Беше се стъмнило. Натали изтръпна.

Антоан отново се изкашля. После пак.

Лош знак.

- Омъжи се за мен.

Натали подскочи.

Беше есен.

Както винаги есен. И валеше дъжд.

Следете новините ни в :