Проф. Кюркчиев: Приемът на имуностимуланти може да отключи заболяване

Резултатите от два проекта на Лабораторията по клинична имунология към УМБАЛ "Св. Иван Рилски" получиха признание в световни научни списания

Янка Петкова 27 март 2023 в 09:34 10191 0

проф. Доброслав Кюркчиев

Снимка УМБАЛ "Св. Иван Рилски"

проф. Доброслав Кюркчиев, началник на Лабораторията по клинична имунология в УМБАЛ "Св. Иван Рилски"

"Истината е, че както Чърчил казва, нещата се правят с „кръв, пот и сълзи“. Нужни са години, за да ги измислиш, за да им намериш финансиране, да ги разработиш. Това са десетки многочасови експерименти, част от които се провалят; тежки анализи, писане – всичко това е много дълъг и труден процес. За да напишеш една статия за престижно списание, и ти да си си я изработил, отнема 3-4 години." Това е краткият коментар на началника на Лабораторията по клинична имунология към УМБАЛ "Св. Иван Рилски" проф. Доброслав Кюркчиев по повод публикуването на резултатите от два проекта в престижни научни списания. С него разговаряме и за това как се поддържа имунитетът в добра форма, какво може да отключи автоимунно заболяване, ако има генетична предразположеност, и как антитуморната имунотерапия става все по-ефективна срещу злокачествените заболявания.

Проф. Кюркчиев, наскоро излезе научна публикация с участието на Лабораторията по клинична имунология, която ръководите, в която, ако съм разбрала правилно, става дума за външните рискови фактори при хора, които са с фамилна обремененост за лупус. Разкажете за това проучване, изводите от него, екипа, който го осъществи?

Идеята е следната: системният лупус еритематозус е автоимунно заболяване. За да се развие едно такова заболяване, често има някаква генетична предиспозиция, на базата на която външни фактори могат да отключат автоимунен процес. Този автоимунен процес не е задължително да доведе до автоимунна болест. Тоест това е един път съставен от различни етапи. Понякога хората си остават с високи автоантитела и с автоимунни реакции, без да има прояви на заболяването. Идеята беше да проследим точно този път – хора с генетична предиспозиция, които имат роднини от първа линия (майка, баща, брат, сестра) с лупус и факторите, които им влияят – например витамин Д, Епщайн-Бар вирусна инфекция, лекарства, тютюнопушене, емоционален стрес, работа на нощни смени – това, което може да се види като външни фактори и това, което може да се види в организма им като автоантитела и активни вещества, които атакуват собствения организъм.

Имаме за контроли хора с диагностициран лупус и здрави хора, които нямат никакви роднински връзки с пациенти с лупус. Установихме, че по отношение на имунологичните параметри част от роднините на пациентите с лупус са „жители на граничната земя“ между здравето и болестта. Имат имунна система, която в много голяма степен реагира, както при лупуса и понякога имат дребни симптоми, на които не обръщат внимание. Тук въпросът е ще развият ли тези хора в бъдеще лупус?

Какъв е смисълът от тези изследвания за една роднинска популация, която може да бъде наблюдавана?

Като цяло диагностиката на лупуса закъснява много. В САЩ минават около две години и посещения при шестима лекари, докато се диагностицира заболяването. Ако знаем, че тези хора имат наследствено предразположение и имунна система, която вече е настроена в тази посока, имаме два варианта: нещата ще останат така завинаги или нещо ще ги накара да минат границата и да развият болестта. Когато започнат симптомите, тези хора вече могат да знаят какво ги чака „зад ъгъла“, логично е да отидат направо при ревматолог и да се вземат мерки - с ранна диагноза, ранна терапия и много по-добри резултати. Това е идеята на публикацията.

А следващата, която е свързана с мозъчните тумори?

Там нещата са съвсем различни. Идеята е следната – хората си мислят, че туморът е само туморни клетки. Злокачественият тумор, в частност глиобластома мултиформе, който е темата на публикацията ни, е цяла система. Имаме туморни клетки, променени стволови клетки, които са „началниците“ на системата, и нормални собствени клетки, които са променени така, че да обслужват тумора. Образно казано, туморът си създава нещо като слуги. Едни от тези „слуги“ са мезенхимните стволови клетки, които изследваме ние. Общата идея е, че ако можеш да промениш „слугите“, околната структура, която поддържа тумора, това ще повлияе добре на злокачественото заболяване. Точно това ни е разработката: третираме със субстанция, облъчването на която води до формиране на кислородни радикали и те повлияват изследваните от нас клетки в посока, която би могла да е по-благоприятна за пациента и по-неблагоприятна за тумора.

Правилно ли разбирам, че вие с това облъчване влияете на мехензимните стволови клетки и заради това, че те не могат добре да „обслужват“ тумора, той става по-безсилен, по-лесно атакуем?

Да, това е нашата концепция. Това са инвитро експерименти, имайте предвид, не са прилагани на хора. Дали при хора нашата постановка ще влияе по същия начин, много трудно може да се прецени, защото науката е дълго постъпателно движение, което отнема години. Ние не бихме искали да влизаме в клишето „български учени за първи път откриха лекарство за рака...“ - това не са сериозни неща. Нашата работа е капка в морето, която има своя смисъл, но какво ще е развитието, трудно мога да предскажа.

Обикновено се сравняваме в постиженията си с останалите. Къде ни поставят тези публикации, проф. Кюркчиев?

Моето впечатление от много отдавна е, че в нашата сфера ние не сме по-долу от западноевропейската биомедицинска наука. Като цяло за Европа смятам, че стоим на много прилично ниво в имунологията с това, което разработваме, и това, което рутинно правим. И като апаратура, и като потенциал, и като идеи, и като креативност, и като хора. Самият факт, че имаме публикации във водещи списания, показва обективно признание.

Изследването върху туморните клетки е публикувано в отворена научна платформа, ако не се лъжа?

Да, може да го види всеки, който пожелае.

А защо според Вас има толкова много автоимунни заболявания? Имунитетът ли стана по-капризен или медицината напредна в диагностиката?

Има и от двете. Между 5 и 8% от населението на развитите страни, към които ние принадлежим, страда от някаква форма на автоимунитет. Това не е никак малко. Безспорно, откриваемостта на автоимунните болести е силно нараснала, но експертите в областта смятат, че има и обективно увеличение на тези заболявания. Отново се спирам на момента – генетична предиспозиция, външен фактор, автоимунни реакции – автоимунна болест, като не е задължително винаги целият път да бъде извървян.

В модерния свят външните фактори са много важни (без да се подхлъзваме в екофундаментализъм). При всички случаи има фактори, за които е доказано, че могат „да дръпнат завесата, ако постановката вече е наредена“. Както примерно безобразно се спекулира, че коронавирусът предизвиква автоимунитет. Той не предизвиква автоимунитет, а понякога може да отключи автоимунно заболяване. Ако не е този вирус, друг фактор ще е, но вероятно неизбежно би се случило при наличие на условия. Почти всички вируси са в състояние да отключват автоимунни заболявания. Това свойство на коронавируса не е някаква новост, въпреки че се представя спекулативно по този начин.

Кои са факторите, които могат да отключат автоимунно заболяване: на първо място това са инфекциите; това може да бъде и психологическият стрес; фактор и е сменната работа – т. е. хора, които работят нощем. Друг фактор са имуностимулантите и безконтролното им приемане, „за да си „подпомагаме имунитета”. Лекарства и ваксини също могат да отключат автоимунно заболяване. Но отново обръщам внимание – отключват, а не предизвикват. Тази разлика масово не се прави. Съвкупността от фактори, които действат дълго време, също могат да предизвикат автоимунна реакция.

Къде имунотерапията сега е най-успешна? Струва ми се, че медицината „избухна“ в много направления след пандемията.

Според мен „избухна“ по-скоро в обществото, а не в професионалните кръгове. Там отдавна си съществува. Но въпросът за антитуморната имунотерапия е много важен и в тази публикация, за която стана дума, ние имаме колаборатори, които са специалисти точно в тази област – екипът на доц. Арабаджиев в Аджибадем Сити Клиник Токуда. Съществува и специализирана структура в областта - Българско научно дружество по имуноонкология. Идеята му е да осъществява мостовете между имунологията и онкологията и да работи по проблема как да бъде модифицирана имунната система така, че тя да е по-ефективна срещу злокачествените заболявания. Това е колосален проблем. Още от 70-години на миналия век се работи интензивно по този въпрос. Сферата има своите спадове и върхове, но ние много държим на тази част от нашата работа и тази публикация е именно в този аспект.

Колко успешна е имунотерапията, когато става дума за онкологични заболявания?

Зависи от много неща. Първо, какво е злокачественото заболяване. Второ, в какъв стадий е. Трето, какъв е типът имунотерапия и четвърто, кой параметър следим. Ако следим параметър „преживяемост“, за онколозите, които се занимават с някои много агресивни злокачествени заболявания като глиобластома мултиформе, от 8 месеца средна преживяемост, ако имаме преживяемост 2 години, се брои за сериозен успех. В онкологията мерните единици са малко по-различни. Има онкологични заболявания, при които се достига до дълготрайни ремисии и понякога дефинитивно решение на въпроса. Но всичко зависи от обстоятелствата, които споменах.

Имунологията не е ли повече наука, отколкото медицина?

И двете е. Дори има разделение между клинична и фундаментална имунология. Фундаментална имунология са предимно експерименталните постановки, които целят да се установят имунообусловени феномени при лабораторни условия, които тепърва да търсят своето приложение. Например статията ни за туморите е в сферата на фундаменталната имунология, а статията за лупуса в тази на клиничната имунология. Клиничната имунология се занимава с предимно с диагностика на имунообусловени заболявания.

В повечето случаи третирането на тези заболявания не е предмет на имунологията, а на други медицински специалности – примерно при автоимунните заболявания – на гастроенетеролози, ревматолози, невролози и др. специалисти. Ние даваме имунологичната база - как стоят нещата и как е логично да се действа. Грубо казано, терапевтичните подходи целят или потискане на имунитета (при автоимунните заболявания) или неговото стимулиране (при имунодефицитните и при някои злокачествени заболявания). Няма средство (въпреки че безобразно се спекулира с това), което да моделира имунитета и да направи така сякаш рестартираме компютър, че да тръгва с някакви базови настройки.

Каква е съдбата на такива проучвания като тези, които осъществихте? Предполагам, че не загубвате интерес към темите, ще има ли някакво продължение?

Да посоча първо, кои сме хората, които сме ги правили. Статията ни за туморите, освен Лабораторията по клинична имунология, е съвместна работа с Клиниката по неврохирургия в нашата болница, два института към БАН – по органична химия и по електроника, отделението по онкология в Аджибадем Сити клиник болница Токуда, подпомогнати сме от МУ София и Българското научно дружество по имуноонкология.

Каква е евентуалната съдба на нашата работа? Бих бил доволен това наше изследване бъде използвано от бъдещи изследвания по света. Защото модерната наука на практика е това – постъпателен процес, който е като стълба. Бих бил доволен да бъдем част от стъпалата. Това ни стига.

В случаят с разработката ни върху роднините на пациенти с лупус, там работим д-р Богдан Пенев, ревматолог от МВР болница, с Клиниката по ревматология на нашата болница, фондация „Анка и Петър Балеви“, с МУ София, Българската асоциация по клинична имунология. Имаме безценна помощ от Организацията на пациентите с ревматични заболявания в България и г-жа Моника Николова, която изключително много ни е помагала, като бивш пиар на болницата.

В това проучване идеята е по-практична. Искаме хората, които знаят, че имат имунна система с про-лупусна нагласа да бъдат изкъсо следени – самите те да се следят, както и да бъдат следени от нас и колегите ревматолози. И най-вече да знаят какво да не правят – да не ходят на солариуми, да не вземат перорални контрацептиви, да не се пекат на слънце, да не взимат имуностимуланти, да не пушат, да имат добър двигателен режим и оптимални дози на витамин Д. Да направят каквото могат за себе си, така че да останат в зоната на автореактивност, а не в зоната на автоимунната болест.

Това мислех да Ви питам – има ли профилактика при автоимунните заболявания? Можем ли така да обгрижваме имунитета си, че да си ги спестим?

Можем да опитаме, но няма абсолютно никаква гаранция, че ще успеем. Можем да опитаме, първо, като не използваме имуностимуланти. Неслучайно няколко пъти обръщам внимание на това – хората ги взимат непрекъснато, като бонбони. Това е рисково поведение, категорично. И пак казвам – тютюнопушене, излагане на солариум и слънце, неправилно хранене, перорални контрацептиви, сменна работа, липса на двигателна активност, недостиг на витамин Д – са рискови фактори. Има някои неща, които могат да се направят, но те не ни гарантират, че няма да развием автоимунна болест. А има и фактори, от които не можем да избягаме – инфекции, психологически стрес. Така че гаранция не съществува.

А може ли имунотерапията да отключи автоимунно заболяване?

О, да, разбира се! Имунотерапията с т. нар. чекпойнт инхибитори цели да блокира пътища, които пречат на активацията на клетките на имунната система. Идеята им е да се блокират „спирачките“ на имунната система, за да може тя по-ефективно да действа срещу тумора. Като блокираш една спирачка, нещата могат да отидат в другата посока и затова често се описват автоимунни реакции като странични действия на чекпойнт инхибиторите. Те са добре известни и са една от целите, с които се занимаваме заедно в Българското научно дружество по имуноонкология.

Наскоро в Торино, Италия се проведе конгрес по автоимунни заболявания, новините оттам какви са, имаше ли българско участие?

Двама души от нашата лаборатория бяха на този конгрес – доц. Екатерина Тодорова и д-р Екатерина Куртева. Ние държим да имаме представители на такива форуми, защото е много важно да знаеш къде стоиш, а не къде си мислиш, че стоиш. Някакви бляскави новости и сензации на този конгрес няма. Общо взето нещата са в хода, в който се развиват и тук. Стоим там, където стоят хората, както винаги е било. Ние непрекъснато внедряваме нови неща в диагностиката, черпейки от чуждия опит, някои черпят и от нашия опит. Това са нормални неща. Научният обмен е нещо важно. Ние претендираме да сме не само обект, а и негов субект.

На мен ли ми е струва или вече почти няма заболяване, за което да не е необходимо да се направи консултация с имунолог?

Има и такива заболявания, но не забравяйте, че чисто обективно, имунната система участва в почти всички процеси на здраве и болест. Друг е въпросът, че има категория хора, които ходят на имунолог, защото това е проява на добър вкус. Имат достатъчно пари, за да си го позволят и това е малко като представа за грижа за себе си, която невинаги е необходима. Нека не забравяме, че поне в големите градове, вече живеем в общества, които са доста разглезени и могат да си позволяват неща, от които невинаги имат необходимост.

А какво точно работи имунологът? Моята представа е, че дейността му е по-скоро научна.

Рутинната работа на клиничният имунолог е да участва в диагностиката на имунообусловени заболявания, които могат да са дефицити, когато липсва нещо или то не функционира правилно; автоимунитет – има повече от 80 автоимунни болести; туморни заболявания; хранителни разстройства и т.н. Много са сферите, в които участва имунологията. Диагностичната част е основното. Другата част е научната, как се случват и защо се случват нещата. Това, реално, не сме длъжни да правим, но поне ние тук не можем да не го правим.

Някакво ново предизвикателство след двете публикации имате ли? Работите ли по нещо в момента?

Никога не сме спирали да работим по някакъв проект. Има нещо, което е в много начален стадий и затова не искам да говоря за него. Хващате ни в момент на облекчение, че един труд от 2018 г. приключи успешно. Истината е, че както Чърчил казва, нещата се правят с „кръв, пот и сълзи“. Нужни са години, за да ги измислиш, за да им намериш финансиране, да ги разработиш. Това са десетки многочасови експерименти, част от които се провалят; тежки анализи, писане – всичко това е много дълъг и труден процес. За да напишеш една статия за престижно списание и ти да си си я изработил отнема 3-4 години. Сега сме в период на удовлетворение и се оглеждаме за ново начало. Не смятаме да изоставяме и тези си два проекта – туморния и лупусния, смятаме да ги разширим.

Проф. д-р Доброслав Кюркчиев, д.м.н. е завършил медицина в МУ София през 1997 г., от 2000 г. – докторант в Лабораторията по Клинична имунология на МУ София. През 2003 г. защитава дисертация, получава научна и образователна степен „доктор” и става асистент към Катедра Клинична лаборатория и Клинична имунология. От 2009г. е доцент в Катедрата. През 2007 г. получава специалност „Клинична имунология”.

Научните интереси на д-р Кюркчиев са в областта на автоимунните заболявания, регулацията на имунния отговор, дендритните и стволовите клетки, апоптозата и туморната имунология. До май 2018 г има 54 научни публикации в български и 35 в международни специализирани списания (IF- 49), участие в написването на 9 учебници и монографии; 135 участия с научни доклади в конгреси и конференции, участие в 32 научни проекта и 1176 цитирания в научната литература. Специализира в Laboratoryfortumorvaccination, Universityhospital, CatholicUniversity, Leuven, Belgium. при prof. VanGool.

Преподава на студенти медици, специализанти по имунология, ревматология, гастроентерология и онкология, както и води тематични курсове „Актуални проблеми на автоимунните заболявания” и „Мезенхимни стволови клетки”. За високи постижения в научно-изследователската и преподавателска дейност през 2007 е удостоен с награда „Академик Асен Хаджиолов” от Медицински факултет на МУ- София. През месец октомври 2015 г. придобива научна степен „доктор на медицинските науки”, а от май 2018 е професор към Катедра Клинична лаборатория и Клинична имунология на Медицински университет- София.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови