Лошите оценки често са показател за психично страдание

Станислав Пандин Последна промяна на 28 февруари 2020 в 16:38 4443 0

Големият психолог Ерик Ериксон определя юношеството като период на физиологичен, когнитивен и психологичен преход, като същевременно с това то е решаващо за изграждането на бъдещото развитие на всеки индивид. Преминаването на учениците от началния курс в прогимназиален, а впоследствие и в гимназиален, предполага наличието на много проблеми, свързани с адаптирането към всички тези случващи се промени. Следствието може да бъде съпроводено от отказ да се ходи на училище, погрешно приспособяване към учебната дейност и средата, тревожности и много, много други проблеми.

Това на практика означава, че страда психично здраве на юношите (който проблем не е изолиран само на територията на България). На дневен ред са сериозни предизвикателства пред педагози и психолози, именно защото децата с неразрешени психични проблеми се представят по-слабо на полето на педагогическия процес въобще, а с това конституират у себе си погрешни стратегии към ученето. Този нездрав процес въздейства на целия последващ житейски път на индивида – възможни са бъдещи депресивни състояния, емоционални разстройства и такива на развитието, дефицит на вниманието и други. Затова цялостният учебно-възпитателен процес, през различните образователни етапи в средното училище, трябва да протича изцяло в контекста на социалното и емоционалното учене, а не чисто механистично. 

Например, какъв незаменим житейски опит ще добият българските шестокласници посредством информацията за специфичните особености на климата по поречието на река Мисури?

Ще се повторя, но все пак учебният материал трябва да бъде изключително адаптиран в посока на социалното учене. От друга страна, формирането на социални и емоционални компетентности при юношите са единствената гаранция за превенцията на когнитивния и емоционално-поведенческия дефицити в този сложен период. С други думи, един учебник, който пресъздава знанието по такъв начин, че ангажира вниманието на учениците, както и използването на разнообразни интерактивни средства от страна на учителя, ще дадат добри резултати в процеса на учене. Всичко това има и своето позитивно поведенческо лице впоследствие. 

Засилвайки социалната и емоционалната компетентности сред учениците, учителят се превръща в значима фигура (авторитет), което само по себе си е единственият начин да успее да моделира на полето на познавателната и емоционалната сфери, на полето на юношеската психика въобще.

Повсеместно българските ученици са незаинтересовани от случващото се на територията на училищата у нас, което, предполага се, би трябвало да бъде сигнална лампа за институциите.

Чудя се, наистина ли сме толкова смели в посока мисловна дейност за бъдещето на Майка България, че не можем да го проумеем все още?

Станислав Пандин е завършил психология в Софийския университет. Специализира в детската психология. Работил е като журналист във вестниците „Софийски университет“ и „Аз Буки“. Има 13-годишен опит като детски и училищен психолог. Бил е научен редактор на методическите списания „Философия“, „Педагогика“ и „Стратегии на образователната и научната политика“. Работил е като PR на държавна институция. Преподавател е във Философския факултет на Софийския университет – „Детско-юношеска и училищна психология“. Психолог е в МКБППМН на два столични района, експерт е в СГС, лектор в НЦПКПС.