60 години ЕС, 10 от тях с България: това ли е краят?

Удивителни кризи се случват в нашия Европейски съюз. Кризи, които сами предизвикваме. Дали ще избегнем катастрофата, ще стане ясно още тази година: Холандия - март, България - април, Франция - май, Германия - септември, пише проф. Ивайло Дичев в Дойче веле.

60 години ЕС, 10 от тях с България*. И все повече хора започнаха да мислят, че това е краят. Журналистката Корали Делом например заяви, че Съюзът е в състояние на клинична смърт, но все още никой не желае да поеме отговорността да изключи шалтера.

Вижте само удивителните кризи, които се случиха. Великобритания, населила огромна част от планетата, напуска не за друго, а за да спре свободното придвижване на хора - по-специално поляци, румънци и българи. Най-големите бенефициенти от еврофондовете - Полша и Унгария - се обявиха против всякаква солидарност на тема бежанци; съвсем друг въпрос са християнският фундаментализъм на Качински и нелибералната демокрация на Орбан. Във Франция и Италия пък популистите открито агитират за връщане към франка и лиретата, което напомня отчаяния акт на сириеца, който натоварва семейството си в гумена лодка и тръгва да плава през бурното море (на финансовите пазари).

Ясно е, че само наднационална власт може да се справи както с кризата на еврото, така и с бежанския поток. Но сякаш нарочно днес държавите все повече държат на суверенитета и народната си воля - и така, умишлено или не, блокират всяка възможна стъпка напред.

Някои търсят геополитически обяснения от края на Студената война: ЕС бил създаден като буфер срещу СССР и с изчезването му се обезсмислял. Други обвиняват ново-имперска Русия, която целенасочено руши единството. Но нека не надценяваме тази страна, която икономически се равнява на една Испания и макар да е втора военна сила в света, има само 14% от военния бюджет на Съединените щати. Що се отнася до бежанците, които щели да завладеят Европа и да подменят цивилизацията ѝ, те са повече плашило, което мобилизира крайнодесните, отколкото реален фактор за кризата в ЕС. Въпросът е защо Англия или Франция успяха да поемат много по-големи порции хора с края на колониалните си империи след войната, а Германия дори ги внасяше целенасочено - и защо днес това поражда такива медийни ужаси. Как така изчезна желанието за развитие, за строеж на заводи и пътища, за демографски подем?

Евро-Титаник

В друга посока вървят анализите на структурните проблеми, заложени при изграждането на ЕС. (Напоследък учени откриха, че Титаник бил потънал не от сблъсъка с айсберга, а от пожар, избухнал вътре.) Твърде неравни страни влизат в пространство без граници, а няма политически център, който истински да преразпределя ресурси. Оттук тръгва процес, при който богатите стават по-богати, а бедните - по-бедни. Дълбока пропаст разделя страните, които имат отговорност за света, и онези пó на изток, които предпочитат да се снишават и да се возят гратис. Първите са бивши колониални империи като Англия и Франция, държави като Германия, Дания, Холандия, които търгуват глобално и векове наред управляват света. Те изпращат войски в размирни региони, борят се за принципи в международни организации, подкопават устоите на идейния враг, като приемат бежанци от комунизма или сега от Сирия. А „гратисчиите” на изток са свикнали да живеят в сянката на някой голям окупатор-покровител. И да мърморят. Какво пък, нека си правят държава Даеш, да си овладяват петрола, ако щат с атомна бомба да се снабдят - какво сме виновни ние? Само влезте в Бритиш мюзеум и в нашия НИМ, за да видите разликата. В едната Европа историята е на човечеството, в другата - на един самобитен местен народ. От едната страна живеят в микс от култури, от другата се маскират като кукери с надеждата да бъдат забелязани и оценени. А за европейските неща все трябва кандърма.

Неслучайно така се забави възникването на нещо като европейски народ. Капката, заради която преля чашата на недоволството, бяха България и Румъния, които май трябваше да бъдат приети по-скоро с траурния марш на Шопен, отколкото с престисимото на Деветата симфония. Всъщност работата е още по-абсурдна, защото преразпределение де факто има - но то минава през националните правителства, които го използват не за да възпитават европейска солидарност, а за да укрепват своята собствена власт, прехвърляйки върху Брюксел всички вини и злодейства. В просешка България например с тези фондове се субсидират милионери-зърнопроизводители, строят се бутафорни римски крепости и танцувални зали в села с три баби. Тоест, пак гордият суверенитет задълбочава болестта, наместо да я лекува. Но хайде опитай да кажеш, че Брюксел ще контролира съдържателно, а не само формално, своите проекти в страните-членки - националистите веднага ще извадят ятаганите.

Самият отказ от по-нататъшно разширение е знак за тежка криза на Съюза. Наместо да предлага универсалистки проект, отворен за всеки, който е готов да възприеме ценностите ѝ, Европа започна да търси своите граници, своята идентичност. Заговори се все по-настойчиво за християнските корени на Европа. Но работата е там, че има различни християнства и затова православните веднага започнаха да търсят своите граници, англиканите - техните си. Когато обосноваваме идентичността си посредством разграничението от другия, а не посредством общото с него, ние ставаме жертва на едно неудържимо пъпкуване, защото разграничаването слиза все по-надолу в обществената тъкан: втвърдяват се нациите, а в тях - региони, малцинства, исторически несправедливости. Надигат се каталунци, шотландци, баски, бретонци, а може би утре и каракачани, гагаузи. Вярно, европейската рамка удържа всичко това в едно мирно медийно ругаене, за разлика от Югославия през 1990-те и Украйна съвсем наскоро. Но докога? Брекзитът например беше последван от изстъпления срещу източноевропейци.

Кои сме ние? И къде сме?

Има обаче една по-обща причина за разпада, която ми се вижда особено важна. Ще го нарека „търговски обрат на гражданството”. Наместо фатална даденост - от Бога, родството, географията, културата - нашата принадлежност все повече става предмет на предоговаряне. Вземете го в индивидуален план: вижда ни се естествено да изберем мястото, където искаме да живеем. Претегляме плюсове и минуси - работа, заплащане, климат, връзки, виза. И избираме да живеем примерно в Австралия. Или в Ирландия. Или в Дубай. Или където и да е другаде. Същият процес наблюдаваме днес на равнището на държавите и общностите. Не става дума за по-старата борба за национално освобождение, макар реториката да е същата - борбата е за преминаване от една геополитическа констелация в друга.

Защо Великобритания напуска Европа? Не за да остане сама на широкия свят, а с идеята да завърже „специално отношение“ със САЩ, да възстанови връзките с Комънуелта. Но още не знаем дали протекционистът Тръмп ще е готов да си отвори пазарите за английска конкуренция. Не знаем и дали бившата империя ще успее да измести Китай от пазарите на места като Нова Зеландия, но тъкмо това е очакването. А Шотландия, обратно, иска да развърже договора с Англия, сключен през 18 век, и да отплува обратно към европейския континент.

Северозападните неофашистки партии пък искат да се отърват от бедните източни роднини. Договорите в Европа дават твърде много равенство и едно предоговаряне може да постигне по-добри условия. Например имигрантът, който идва да търси работа в Холандия, да може много по-лесно да бъде експлоатиран, дискриминиран и експулсиран, отколкото латвиецът или португалецът сега. Светът, казват те, се променя, трябва да предоговаряме непрекъснато. България не прави изключение - надигащата се антиевропейска вълна от крайното дясно, както и откъм социалистите, внушава, че е възможно преосмисляне на отношенията с Русия, така че да спечелим повече. Още са малко хората, които открито искат държавата изцяло да се препродаде и от ЕС да премине към Евразийския съюз, но настроенията са осезаеми. Търсим най-добрата сделка, нали така? И започват едни изчисления колко сме дали, колко сме взели, колко биха ни дали руснаците.

Тръмп е един от идеолозите на този търговски дух, макар традицията да е стара. Търговията е по определение едно бързо нещо: плащам, взимам и чао. Човешката цивилизация обаче почива и на други неща: трайни съюзи, дълго изграждано доверие, взаимопомощ. Хитреците понякога печелят, но после тежко плащат с цената на катаклизми и нестабилност. Дали ще разберем тази поука без да стигаме до катастрофата, ще стане ясно през тази година. Холандия - март, България - април, Франция - май, Германия - септември.

*Римският договор, установяващ Европейската икономическа общност, е подписан на 25 март 1957. България става член на 1 януари 2007.

Още по темата

12/06/2015

Нашите автори

Addendum: За Самуил и предмодерното с проф. Ивайло Дичев

04/06/2015

Нашите автори

Проф. Ивайло Дичев (част 3)

24/05/2015

Нашите автори

Crème De La Crème: проф. Ивайло Дичев (част 2)

12/05/2015

Нашите автори

Crème De La Crème: Проф. Ивайло Дичев (част І)

Следете новините ни в GoogleNews