Мернах в некво интервю, че се определяш като „ядосан добър човек“. Обясни.
Сещаш ли се как с времето лепим всякакви подигравателни имена на страната си? Нарича(х)ме я Булгаристан, Вулгария, Чалгария и други такива?
„Чалгария“ даже е лично мое, от „Егоист“ някъде 1999 (смях).
Именно. Аз съм една идея по-позитивен и я наричам „Чакалния“. Територията на вечно търпеливите и потърпевшите. Живеейки тук, няма да оползотворя времето си, огромна част от него ще замине в справяне с лъжецивилизационни ситуации. Битуването в тази чакалня генерира в мен ненавист, докарва ме до агресия, до натрапчиви мисли. Възпитанието и характерът ми са такива, че обработвам лесно, но не мога да не мисля за времето на поколението ни, което сякаш изтича в канала. Ситуацията щеше да е сходна, ако „бях заминал“, но с друга тревожност и друго отчуждение на мястото на текущите. Вместо цайтнот, имаме цугцванг.
Най-натрапчивата мисъл започва да е тази, че не е благо и не е логично да обработваме гнева си; че трябва този гняв да стане наказателен, да извадим „млади бизнесмени“, бивши мутри и „хидроинжинери“ от луксозния краден живот, който лъжат, че нямат - и да ги линчуваме на улицата. Това, естествено, е глупост, и най-много с тръгването по тази пътека да си поредният нондескрипт, който обира банка за няколко хиляди лева, или ченге, което продава наркотици. Защото ни е страх от самите нас. Вонегът е казал, че да си хуманист значи да се държиш добре с околните, без да очакваш награда или наказание в отвъдния живот. Считам това за добър съвет, тъй че да не изям нечие лице или да подпаля нечия кола. Все по-малко ме е страх да го направя.
Вонегът обаче е казал също и “so it goes” (смях). Но: защо не завърши висшето? Питам те, защото това е един от проблемите, които жестоко ме касаят, образованието и систематичното „изтриване“ на образованите.
Хора като мен не се чувстват комфортно в системата. През цялото време, от основното училище, през гимназията и лицейната ѝ степен, до университета. В девет от десет случая, когато съм бил поощряван, е било за неща, които съм смятал за дреболии и не-постижения. В подобна част от престоя в образователната система съм се чувствал тормозен с безинтересно поднесена и ненужно обемна (а и неизчерпателна) в дадения момент информация. Никога не съм преставал да демонстрирам липсата си на интерес (изкласявайки въпреки това) и никога не съм давал по-малко от сто процента, когато този интерес е бил налице. В пубертета не бях такова поривисто леке, каквото можеше да бъда. Но самата идея някой да подбира знанието ми вместо мен ме обижда от дете, това ме караше да се отнасям снизходително с учебни занимания, докато старателно усъвършенствах своето писане и фантазия, рисуване и визуална култура в свободното си време. Психопрофилът ми е семпъл в това отношение - и не се считам за адекватен пример изобщо.
Не продължих пребиваването си в СУ, защото не се ориентирах добре с избора на специалност на два пъти, моя грешка, но и защото не бях мотивиран да продължа заради административни алабализми, заради нещата, характерни за Чакалния. Времето, в което бях абсолютно сигурен, че няма да уча повече, настъпи с първата ми практическа академия за реклама, която ми даде огромен професионален тласък и знания в рамките на два месеца, превъзхождащи многократно прекараните до онзи момент две лета в СУ. В същото време полагах и основите на първия албум с Гената.
Основният извод за мен е, че самото ниво на закостенялост в системата ни „изтрива“. Дипломите значат все по-малко, а делата и постиженията, демонстриращи силен интерес и натрупана експертиза, печелят позиции на хора, които не са декорирани академично. Аз съм един от тях. Образованието ни страда от остра липса на практичност и в резултат най-потърпевша е популацията ни от теоретици.
Много ти благодаря (смях). Обаче: и в двете ти „битности“ – на хип-хоп MC и на копирайтър – основното ти оръжие е езикът. Смяташ ли, че можеш да правиш това и на друг език (и за двете питам, защото те са толкова взаимосвързани дейности в контекста на „живия език“, по Лакан)? Чистото книжно познание на даден език не дава възможност на някой да е успешен копирайтър. Губят се вторият, третият смисъл, това, което всъщност прави изкуството изкуство. Но казвайки това, подчертавам, че без първичното познание на книжовен език, няма как да владееш пластовете.
Мога да съм копирайтър и рап-текстописец на английски. И го правя, но оставям песните за себе си, а в копирайтърската ми практика е по-скоро рядко изискване. Всъщност първите ми рими бяха на английски, заради упоритата ми ненавист към практически всичката българска рап-музика; ненавист, устояла и до днес. Един доста тъжен аспект и на двете занимания е, че мъчно се дава път на нова изобретателност. Българоговорящите предпочитат езикът им да не мърда, да не е „жив“ (в масло, биха казали някои). По-добре да го заменят със строшени чуждици или махленско аргó, да упражняват лицемерна цензура върху него, само и само да не вземе да се промени.
Очевидно ти харесва да живееш тук, след като все още си тук, но все пак – в кое и къде намираш смисъла?
Баща ми се погрижи отрано да ме зарази с благия си нрав и любов към природата, така че това помага. Смисълът за мен се бере от малките дървета на живота. Намира се в малки неща, малки преживявания. Обожавам да се вглеждам в детайли, а тук те са толкова много (вероятно заради хаоса) и често толкова абсурдни. Има нещо твърде, твърде чаровно в това.
Ти си един от хората с по-изявена гражданска позиция – в публичните си изяви, а и отчасти в римите, защото критикуваш българската реалност. Но си казвал, че не си политически активен. Как точно обясняваш този вид когнитивен дисонанс? И може би, за да е наистина ясно, кажи за теб какво значи "политически активен“, щот можем без да искаме да влезем в излишен езиков капан.
Да си политически активен в България за мен е лоша шега, но участвам, макар и с едно на ум. Този декември спрях да бъда в двайсетте си години и планирам да стана по-скоро семейно активен, социално активен, частно активен. Така че критиките ми са поради това, че не съм сляп, но активността ми е чисто и просто поради това, че не искам да бъда глупав.
Можеш ли да се определиш политически обаче? Ти, Жлъч, като гражданин с право на глас, не като човек с публика.
Радикален центрист. Главата ми е толкова голяма, че мозъкът ми става на фотьойл с прикрепени гонче и нощна лампа от двете му страни, в който седя удобно и чета книга, както е в една бутикова, но твърде добра интернет шега. Всички, които не са радикални центристи, са обект на моето леещо се великодушие, а онези, „крайненците“, смятам са опасни (за самите себе си) и препоръчвам да им бъде наложено безплатно здравеопазване и строг образователен и имуществен ценз едновременно. Отпивам от чая си.
А твоята публика вълнува ли се от политика и под каква форма? Питам те, защото имаш фенове в почти всяка възрастова група, но очевидно много тийнейджъри жестоко ти се кефят. Мислиш ли, че те, чрез изкуството (не само твоето) могат да получат елементарно гражданско образование, което не намират в училище (а доста често и у дома)?
Публиката ми се вълнува от важни неща и това е било подкрепяно с доказателства многократно, а аз наистина считам рапа за обменяща информации платформа, освен за обменяща емоции и обменяща валути. Ако мога да ориентирам, да провокирам – добре дошло е, трябва да се случва точно това. Но моите рими и музика са само част от огромната информационна супа, която помага (или понякога пречи) за изграждането на възгледи.
А смяташ ли, че на публиката ти трябва да ѝ пука за каквато и да е била твоя позиция? Ще те питам и по друг начин – би ли влязъл в политическото блато с името/прякора си?
Не смятам, че на публиката трябва да ѝ пука, но на нея ѝ пука понякога. А относно другия въпрос, ще цитирам Харолд Пинтър, който в едно кратко и елегантно писмо отговаря на Том Стопард така: “Скъпи Том, благодаря ти за поканата да домакинствам частен благотворителен банкет на покрива на скъп лондонски ресторант. По-скоро бих умрял. Всичко най-добро, твой Харолд”.
Brilliant. Какво най-много те влудява в днешния свят? Не говоря за избора на главен прокурор или за цената на хляба, а в рамките на глобалния ценностен контекст. Включително дихотомията „ляво-дясно“.
„Крайненците“ не ме впечатляват изобщо, сякаш ги има откакто свят светува.
Мисля, че ме влудява самото обстоятелство колко лесно се влудяваме вече. Ирационалните гадории, към които продължаваме да се адаптираме - някои от нас, дори мотивирани от знанието за лимитите на тази адаптация, вместо от доброто старо невежество. Ето това е по-натоварващото за мен.
Какъв рап в наши условия?
Когато не е чист комерс, рапът често, поне в традициите на основоположниците си, е реакция към средата, в която живее артистът и обстоятелствата, които го карат, най-общо казано, да страда. Твърде често това е строго локален феномен. Тупак и Биги, например, римираха основно за проблемите по родните им места, преди да се заемат с „лайфстайл и война“-епосите.
Добре, но може ли рапът да е наистина трансцедентален и да „говори“ на хората, без да изисква от тях познания „за живота в гетото“ (опростявам с цел метафора)? Има ли друг толкова отявлен „публичен протест“ в българското изкуство, колкото идва от твоите среди?
Рап-музиката е рокенролът на нашето време и, подобно на него, се е пръснала в толкова много посоки (някои биха казали ‘извратила’), че е невъзможно да я обхванеш дори със старите ѝ стереотипи, които толкова се харесват в родната ни девалвацийка. Има рап музика, която разказва за дребния и едрия наркобизнес в Атланта, Джорджия, има рап музика, която говори за прераждането на душата и за Рагнарок, има и рап музика, създадена от човек с лексикалния багаж на Шекспир, в която наративът е лечение на психологически девиации чрез осиновяване и обичане на котенце. Има рап музика за абсолютно всичко. Рап музиката не е протест. Да мислиш е протест.
Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
