Хората, които следят дясното изкъсо, са наясно с твоята политическа позиция, но я накратко опиши къде точно си в спектъра, за да можем да си говорим по-конкретно и цялото това нещо да има контекстуална рамка. Какво е „дясно“ в момента у нас?
Осъждам престъпленията на комунистическия режим, както и целия исторически период на „комунизма”. Смятам, че най-голямото и непоправимо зло в настоящата българска реалност са метастазите на бившaта ДС във всички сфери на обществения, политически и икономически живот. В България няма как да говорим за дясното, ако не теглим чертите „комунизъм-антикомунизъм“, “ДС-лустрация“. Нямам колебания, че републиканската форма на парламентарна демокрация, свободната стопанска инициатива и върховенството на правото са единствената възможна основа на държава, в която може да се живее добре. Какво още – убеден съм, че Иван Костов е най-значимият български държавник от цар Калоян насам. В европейски план съм убеден федералист – вярвам в обединена Европа като единен субект на международното право с общо управление и чакам с нетърпение да видя края на националните валути, икономики, правосъдни системи, армии, държави. В планетарен план ненавиждам левичарството във всичките му уродливи постмодерни форми, включително, но не само – неолиберализма, политкоректността, климатичния алармизъм, мултикултурализма. Дълбоко уважавам величието на религията ислям, но никак не харесвам т. нар. „бежанци” и тези, които ги посрещат с плюшени мечета. Убеден съм, че значителна част от тези „бежанци” желаят да ме застрелят, защото съм почитател на Ийгълс ъф Дет Метъл - и те доказаха, че убеждението ми е изцяло правилно. Смятам, че християнството е фундамент на човешката цивилизация, че именно заради християнската ни цивилизация имаме имунизации, заради които децата ни не мрат като мухи, имаме интернет, електричество, образование, право на избор, имаме самолетен, железопътен, шосеен и какъвто и да е друг транспорт, различен от камили, освен това имаме Хендел, Моцарт, Ел Греко, Достоевски, Пинк Флойд, Сорентино и няколко други такива неща, които заслужават да бъдат защитавани от всякакви посегателства, външни и вътрешни. Горе-долу това е моето дясно.
Аз, като анти-русоист, ще добавя и Хобс, без чиито идеи нищо от това нямаше да се случи. Кое е най-важното, което веднага трябва да се промени в България, за да имаме миниатюрен шанс тази държава да тръгне по „верния“ път?
Да тръгне веднага смъртоносен вирус, от който, в един ден и в страшни мъки, да измрат всички, свързани по какъвто и да е начин с бившите комунистически тайни служби. Не само агентите и доносниците, а и всички, които, поради каквито и да е свои преки и непосредствени връзки с ДС, са изградили каквото и да е икономическо благосъстояние, надвишаващо месечен доход от 800 лв.
Кога за последно напсува нещо в тази държава и какво беше то? И, по-важното, виждаш ли как това, което те е извадило извън нерви, може да се поправи?
Климатикът в стаята на дъщеря ми нещо не искаше да заработи и го нарекох с много лоши думи. Оправи се, като го включих към електрическата мрежа – оказа се, че преди това, на по-ранен етап, е бил изключен, вероятно от самия мен. Климатикът се брои за нещо в тази държава, нали? (смях) Сериозно, не си спомням кога за последно реално съм се вбесил от нещо обществено-политическо. Старая се - и го постигам - да не им се ядосвам, да не им подарявам псувните си. Съзнателно живея в балон от семейни и приятелски връзки, в емоционално-духовен овоид, в който тях, онези, ги няма. Иначе става страшно. Т.е. иначе, ако балонът ми се спука, мога от рано сутринта да седна да гледам новините им, да чета новинарските им сайтове и да ги псувам, докато си причиня състояние на критична дехидратация.
Задавам ти тези въпроси, защото започвам да се чудя доколко е възможно някакви неща да „оправим“ и без политиците - и какви са те. Защото явно „нашето дясно“ е обречено на маргиализация в обозримото бъдеще и не виждам как България може да стане по-западна християнско-демократична държава.
Нашето дясно е „довиждане” заради историческите си грешки – в последното десетилетие, само като примери, които са му заслужили обреченост, можем да посочим участието в „Историческия компромис”, условно наречен „Борисов-2”, или издигането на сюрреалистично неподходящата кандидатура за кмет на София на последните местни избори. А иначе има какво да оправим – няма как да се откажем от идеята за гражданско общество. Гражданско общество, основано на дясно-демократичните ценности, сме длъжни и способни да градим всекидневно – в семейството, в работната и приятелска среда. И, рано или късно, онези, със селските им схеми, с купения им цигански вот, с пропагандната им машина и с всичкото им останало, ще се пропукат. Адът няма как да устои на Истината – не му е в природата да ѝ устои просто.
Защо в Словения и прибалтийските републики може, а тук не?
За последно миналата зима бях в Словения, където, във връзка с тамошната премиера на романа ми „Отвътре”, издателите ми организираха свиреп тридневен pub crawl. Към 20-тия час вече не успявах да запомня десетките местни марки бири, които се изпиха, а всичките, до една, бяха прекрасни. „Добре, бе“ - казвам на домакините си, „как е възможно всичките ви бири да са на такова високо ниво?, а те отговарят – „ами - Немецът (т.е. Каролингите, а след тях - Хабсбургска Австрия) 1000 години ни е бил по главата, за да му варим бирата като хората, вас Турчинът не ви ли е бил по главата, за да му варите хубава боза?“ „Ами, май не е“, викам. „Май му е било все тая каква боза му варим“, отговорих аз. Та така. Исторически, в Прибалтика, преди Руснака, също Немецът е действал, стабилно и достатъчно. Заради турското робство сме все още толкова зле, заради турското робство и „комунизмът” ни беше най-отвратителен от на всички останали - и остави най-непоправими щети в самата тъкан на националната душа. Но поне за турското робство не смятам, че сме виновни. То беше неизбежният край на византийската история, част от която, в един по-широк смисъл, е и нашата.
А какво е най-доброто нещо, което ни се случи тук в последните 30 години според теб - извън това, че влязохме в ЕС?
Е, как, членството в НАТО, разбира се! Ако не беше то, част или цялата ни територия щеше, към момента, да бъде под чужда окупация. В смисъл, сериозно, няма майтап, при нашите отбранителни способности и ниво на жертвоготовност, НАТО е въпрос на физическо оцеляване. Излезем ли от НАТО, ще влезем в състава или на близката световна сила, или на още по-близката регионална.
За какво най-много съжаляваш, че не успяхме да постигнем (под „ние“ говоря за нашето „софийско градско“ поколение) през последните 30 години? Струва ми се, че за разлика от много други, „ние“ поне привидно бяхме обединени, или поне ценностната ни система си остана една и съща. Защо не успяхме да превърнем това в политически капитал?
Не успяхме да убедим критична маса от обикновените, не-жълтопаветни хора, че това, към което ние се стремим – нормален живот по западен цивилизационен модел - е по-смисленото, по-доброто, по-щастливото от чалгата. Имаше, особено към края на миналия век, моменти, в които градското и селяндурията имаха почти паритет – аха-аха да надделее адекватното, нормалното. Но това, поради нашата духовна леност, беше изтървано, това приключи – сега чалгата е 98.5% от всичко в тази държава, от сутрин до вечер.
Учим ли се достатъчно от историята, според теб? Понякога имам чувството, че толкова много „катастрофални“ решения можеха и могат да бъдат избегнати с прочитането на една-две книги - което, някак си, не е прерогатив за който и да е било действащ политик.
Конкретно нашата история е доктринално изкривена и се преподава до голяма степен фалшифицирана от Възраждането насам. Кое е значимото? Това, че през 9-ти век тук е имало духовна вълна, способна да създаде писменост и книжнина, чрез която Божието слово да стигне до десетки милиони – какво е? Величествено е, ето какво е. Това, че през 1912-1913, със собствени сили, на крилете на националната идея, нанасяме съкрушително поражение на Османската империя, което, ако не бяха персоналните грешки на дядото на бившия „премьер” Сакскобурготски, можеше да доведе до съвременна Българска империя – да, това е значимо и трябва да се изучава и анализира. От друга страна, това, че в края на 19-ти век, като резултат от борбите между Великите сили, в 3-4 подбалкански села избухва селски бунт, потушен за една седмица, дори не от редовната турска армия, а от мюсюлманското население на съседните подбалкански села, не е в никакъв случай „национална епопея”, не е нищо по-значимо от демонстрация на национално историческо безсилие. Така че, и за история като говорим, въпросът е по св. ап. Йоан – „Що е истина?”. А тези, сега, съвременните политици, да – няма опасност да се подведат по погрешна версия на историята. Те, за щастие, нямат представа за нея.
В английските учебници по средновековна история (познавам ги добре, впрочем) и досега се говори за “Bulgarian Empire” – първо за Симеон I, и после, отчасти, и за Иван Асен II. Това у нас никой не го знае масово, дори „хаупт-патриотите“ (смях).
„Emperor” е правилният превод на английски на царската титла, която, поне Симеон I и преките му наследници, действително притежават. Тяхната царска, т.е. императорска титла, е дадена легитимно от единственото място, от където може да бъде дадена – от византийския, т.е. римски император. После византийците пробват да са малко хъката-мъката, не сме давали реална императорска титла, само се шегувахме, освен това действахме под натиск, не сте ни разбрали правилно, но – подарена империя назад не се връща. Подобен е случаят и с Иван Асен II и никейците. Впрочем, имераторските титли на Британската и, например, Руската империя, са си ги измислили сами, не са им дадени от където трябва. А словенците, например, никога не са стигнали по-високо от „графство”. Ама, нека им е зле, конкретно на словенците.
Ти би ли се занимавал сериозно с политика и каква е цената, която ще трябва да плати всеки един „нормален демократ“, който се реши да се жертва в името на такава кауза?
Бих, но не ми се стартира от нула, нямам време за това вече. Всъщност никога не съм имал. В България бих се занимавал с политика, ако някой ден социологията покаже, че дясно-консервативните ценности се подкрепят трайно и съзнателно от над 10% от населението. Тогава, напълно безплатно, бих дал своя принос да вдигна процента от 10 на 11, на 12 и т.н. – заради бъдещето на тази територия, в която дъщеря ми, където и да избере да живее, ще има приятелчета от детинство.
Все още спадаш към „младите български автори“. Според теб на какво могат да ни научат те, което „старите“ автори никога няма да ни научат?
Аз не възприемам изкуството като нещо дидактично, образователно. Може би именно в това е и разликата – класическата литература много държеше да ни научи на нещо, да отправи послание. Например – колко е непосилен селският труд, колко е щастлив социалистическият труд. При модернизма и след това основната цел е естетическата удовлетвореност на читателя. Не искам да уча читателите си на нищо – искам да са щастливи.
А не стана ли малко трудно вече да се отсяват наистина талантливите? Защото има автори, които имат платформа заради социалните медии, което автоматично ги прави популярни, но по моему, са лишени от всякакъв писателски (а често какъвто и да е било) талант?
Да, но, впрочем, съгласи се, че тези, които за нищо не стават, при този интензитет на информационния поток твърде бързо изтичат в канала. Бил е, пичът, проминентен фейсбук-писател за година-две, след което, отвян от вихъра, финишира като коментатор на актуални тенденции при Гала - което, каквото и да ми говори, няма как да му е било детската мечта. Обратното: именно заради достъпа до информационни технологии, мога да си преговоря един пасаж от „Бесове”, който от сутринта ме притеснява, докато се возя в метрото и слушам новия Иги Поп, едновременно с това. Като секунда по-късно, все още в същата мотриса на метрото, научавам, че Мартин Еймис има нов сборник с есета и си го купувам.
Твърдя, че сме в залез на авторството – заради посвеместния достъп до медиа на простолюдието. И че Макс Вебер и дори Карл Попър го предвидиха, само че преди дигиталната революция. Има ли подобно нещо?
Как бе, авторството в днешно време процъфтява, ври и кипи – в момента на тази планета и в близкия Космос около нея във всяка една минута се създава повече количество текст, отколкото през цялата останала история между началото на писменото слово и тази конкретна минута. Хората пишат като разпрани, предимно, разбира се, страшни глупости. Трикът е просто да не ги четеш.
По-скоро мисля с известна тъга за пълната липса на критична маса, критичен авторитет. Вече решенията кое е „качествено“ го взимат хора, които нямат абсолютно никакъв вкус, в повечето случаи нямат и елементарно образование.
Простотията вече е тоталният мейнстрийм, да. И тенденцията е световна, не само локална. Но, хайде сега, всички сме хора. Парчето на Дивна и Милко Калайджиев също някакъв вид хора са го създали. Да не се възгордяваме. Някъде горе, върху облаците, седят едни ангели, според чийто критерий и моите романи, и скулптурите на Бернини, са, общо взето, на едно ниво с Дивна и Милко Калайджиев.
Бернини, че и Брунелески, не са знаели, че ще бъдат „гении“. Просто са смятали, че тия неща така се правят, с огромен труд, да са “bellissimi” – т.е. да са поне толкова красиви, колкото онези на Фидий или Каликрат. (смях)
Да.
Как да извадим истинската култура на светло, за да може по някакъв начин да възпитаме по-голяма част от масите и да върнем вярата в образованието и културата като основни принципи на една демокрация?
Не знам. Аз възпитавам само най-тесния си кръг - и той мен ме възпитава. Това с масите е работа на такива като Сталин и Мао. Което има стойност и има смисъл да пробие, ще намери своя път, въпреки общия фон на безсъдържателност – виж, например, Сорентино измежду какъв боклук успя да се провре, за да стигне до хората, до сърцата и умовете на милиони.
Коя е твоята светлина в тунела? Имаш дете, продължаваш да пишеш, а и все още си тук. Явно те крепи някаква надежда. Каква?
Не мога да си позволя надежда - не смея и няма смисъл да се надявам на нищо в този свят. Аз съм прашинка върху ревера на Бог, и съм изцяло в неговата милост, която е безкрайна. Каквото Той ми отреди, това ще е. Засега успявам да бъда щастлив. Този тунел тук не ми пречи да бъда – аз съм много, много повече от този тунел.
Писал си по всякакви теми и не си прекалено ангажиран с анализ и обсъждането на „политическите тежести на онзи режим“ или прехода, или други подобни реалии, в които се лутат мнозина автори днес. За какво мечтаеш да пишеш, в такъв случай?
Това с писането от страна на колегите предимно колко е било лошо/хубаво през онзи режим и колко е страшно турчин да ни е клал през Априлското въстание, има съвсем реално пазарно обяснение – 80% от четящата, купуваща си книги публика у нас, са жени на средна възраст 68, които, по биологични причини, са си още там – в епохата на комунизма, Априлската линия и Априлското въстание. Да не забравяме, разбира се, и биографиите на „обичани” актьори от същата епоха, които реализират бесни тиражи – дай ми, бабо, 22 лева от своята пенсия, за да ти продам носталгия с твърди корици, илюстрирана с фотографии с неоправени авторски права. О, да, и колко е лошо, че през прехода имаше толкова много мутри, ужас, просто, много гадно се получи с тия мутри, въй-въй. Впрочем, толкова много мутри имаше пак заради непрежалимия социализъм, заради ефекта му върху националния дух просто. Като дойде Костов, мутрите са изпокриха, а като го махнахте, за да си изберете „Царя”, се върнаха, и оттогава не са преставали да ви скачат по главите - не е сложно. Но да не се разсейвам – мечтая да пиша за каквото и Достоевски: за човешката душа, за ефекта от живота и човешките взаимоотношения върху човешката душа. И затова всеки топос или исторически сетинг би бил подходящ. В тази връзка, представям си идеалния психологически роман, разположен някъде през неолита – в примитивен социум, преди 6-7 хиляди години, на брега на Варненското езеро. Ако Бог ти даде вдъхновение, от всичко и отвсякъде става литература, не е задължително да е за мутрите на Прехода или за колко сме били героични през турското робство.
Можеш ли да обясниш рудиментарния си порив към литература? Може и чрез гигантите, на чиито рамене си стъпил.
Имах нужда да се изявявам, да изявя творческата искра, която Създателят е сложил в душата ми, както и в душата на всеки човек. Всеки намира, или всеки е желателно да намери най-адекватния канал за изява на творческата си искра. Един пише книги, друг свири на цигулка, трети създава медицински софтуер, четвърти принася себе си в жертва и става Спасител на човечеството, пети работи в кафяв сайт за 1000 лв. бруто на месец, шести ходи по контрапротести за по 20 лв. Който – както. Моят път беше литературата. И въздействието на гигантите, разбира се – през пубертета мечтаех просто да бъда Борхес, когото да поканят да свири в Мотли Крю. Все още го правя, почти всеки ден.
Трябват ли ни изобщо подобни диалози, като този тук? Общата ни публика едва ли надхвърля 100 хиляди, and that’s a long shot. Това ме измъчва по картезиански, щот според мен Декарт ни казва “dubito, ergo sum”, т.е. смисълът е в съмнението, а не в “cogito”-то.
На мен ми беше приятно, за което благодаря. И поздравления, че, отделно от моята, твоята публика възлиза на приблизително 97 хиляди. Представи си ги събрани на едно място – при една обсада с добра логистика, Константинопол могат да превземат.
Да, и аз се смея горчиво. И също благодаря.
Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
