От Бузлуджа председателят Миков заяви, че БСП тръгва към победа на местните избори. Едновременно с това, за пореден път, но още по-патетично, бе отправен призив за премахване на санкциите срещу Русия. След това по повод на 49-та годишнина от началото на бригадирското движение заяви, че то било израз на градивността на левите сили. Изглежда, че говоренето на БСП има все по-малко значение, но пренебрегването му през годините доведе до трайни деформации.

Преди всичко става въпрос за последователно налаганата теза за това колко много неща са били изградени по време на социализма. Наскоро Миков заяви, че на Борисов нямало да му стигне времето само да боядиса отново онова, което било изградено по времето на Живков. Това е стара теза на БКП/БСП, още от времето на Александър Лилов в началото на 90-те години. Тогава отбранителната стратегия на БКП се основаваше на твърдението, че съвременна и индустриална България е била изградена благодарение на тоталитарния режим.

Двадесет и пет години по-късно Миков продължава да твърди, че българското общество по време на тоталитарния режим е било здраво, сплотено, солидарно и проспериращо, а всички беди са се случили след това. Нещо повече, в речта си на Бузлуджа Миков отново повтори, че тяхната цел е да се възстанови състоянието на обществото, такова каквото е било по време на т.нар. реален социализъм. Това била задачата на лявото, а дясното се стремяло само към властта.

Непрекъснатото повтаряне на всичко това доведе до факта, че младите хора, които разчитат само на спомените на своите родители, за да си съставят каквато и да било представа за най-близкото ни минало, изглеждат убедени, че липсата на безработица и на бедност, „безплатното“ здравеопазване и образование са социални „придобивки“, които са били изгубени за сметка на нищо незначещата за тях свобода. В представите на все повече млади хора тоталитарна България изглежда като подредена и добре организирана утопия, в която с малко повече късмет биха могли да успеят.

Тази отрова успя да проникне в съзнанието на следващото поколение български граждани. Това е социален факт с тежки и разнопосочни последствия. Доминиращо дисидентския профил на българската демократична опозиция се оказа твърде толерантен или несъзнавано зависим от тоталитарната пропаганда, за да успее да ѝ се противопостави ефективно още в началото на промените. Поради редица „съображения“ и до днес младите хора в България знаят повече за Първо и Второ българско царство, отколкото за установяването и развитието на тоталитаризма от съветски тип у нас.

Няма нормален човек, който е преживял част то съзнателния си живот в тоталитарния режим, който да приеме на доверие днешните думи на председателя Миков, който по подобие на председателя Мао ни убеждава какъв трудов ентусиазъм е царял в бригадирското движение. Преди години Първанов се опита да направи същото, следвайки същата партийна мантра за ентусиазма и солидарността. Иронията е в това, че част от парите на днешните социалисти-милионери са формирани от развития стадий на същото това бригадирско движение в рамките на комсомола.

Мнозина дори не схващат парадоксалността на подобно твърдение, поставено редом до декларациите за защита на правата на трудовите хора като приоритет на „левите сили“. Безогледната злоупотреба с човешкия труд, наричан за благозвучие бригадирско движение, е в самата основа на пропагандната схема, която очевидно продължава да работи. Следващата стъпка е в легитимирането на трудово-възпитателните общежития. Всъщност реакцията на БСП по повод панихидата в Белене през тази година доказа, че днешните социалисти не са готови да осъдят или дори само да се откажат от опита на българските концлагери.

Според официалната пропаганда на БКП/БСП през 1990 година концлагери нямало в България. „Картата с черепите“, както я нарекоха, била злостна лъжа. След това приеха, че лагери е имало, но били отдавна закрити. Но никога не позволиха да бъде търсена наказателна отговорност от лицата, носещи отговорност за убийствата и издевателствата в тези лагери. Това се превърна в част от криминалния характер на българския преход и в елемент от общото усещане за липсата на справедливост.

Председателят Миков, както и Станишев положиха усилия призивите им да изглеждат с европейски мащаб. Миков настоя да бъдат свалени санкциите срещу Русия, защото това било срещу българските и европейските интереси. Този призив не е случаен, една година след налагането на санкциите и след очевидния провал на контра-санкциите, които Русия се опита да наложи върху продукция от западните страни и Европейския съюз. „Бранейки“ Европа и България, бившият и настоящият председател на БСП отново се обявиха за „социална Европа“, каквото и да означава това. Но истинският проблем, който се опитва да реши председателя Миков, е друг.

Преди четири години, в навечерието на местните избори, Станишев като председател на БСП заяви, че ГЕРБ се опитват да привлекат на своя страна представители на средния и дребен бизнес, които са основни работодатели в редица общини. Загубата на БСП през 2011 година до голяма степен се дължеше на този процес на загуба на влияние сред съществена част от бизнеса, на който дотогава преди всичко заради партийния му произход разчитаха социалистите. Четири години по-късно Миков е изправен пред същия проблем. На много места не само крупни местни работодатели, но дори и потенциални кандидати на левицата се отказаха да представляват БСП.

„Левият завой“ на председателя Миков доближи БСП плътно до "Атака", ограничавайки електоралното ѝ влияние до най-реакционния и носталгичен тип избиратели на БКП. Изглежда, че ръководството на „Позитано“ се опитва да си върне избирателите, които изгуби още през 2005 година, след появата на "Атака". В същото време АБВ се опитва да играе ролята на спасителна капсула за по-възрастното поколение от партийна номенклатура, докато "Движение 21" се стреми да привлече на своя страна амбициозни млади хора с леви убеждения.

Гръмките речи от Бузлуджа издават дълбока вътрешна тревога в навечерието на изборите. Тези избори биха могли не само да сложат край на мандата на председателя Миков, но и да предизвикат толкова старателно отбягвания с цената на много изгубени години вътрешно-партиен катаклизъм, който да сложи край на БСП в сегашния ѝ вид. През изминалите години БСП остана най-консервативната, неподвижна и реакционна част на българската партийна система.Това коства години от живота на всички ни. Това неподвижно и съпротивляващо яростно на всяка промяна ядро постави България в ролята на догонваща страна от втория ешелон на европейската интеграция.

Политическата отговорност за това е на предишните и днешни управляващи на „Позитано“. Бившите комунистически партии в Централна и Източна Европа се оказаха много по-интелигентни и предвидливи и успяха да се превърнат в част от усилията за модернизирането на собствените си страни. У нас заради интересите на няколко десетки комунистически клана България трябваше да пропусне възможностите си за ускорена модернизация и да изгуби време, енергия и човешки живот, оставайки дълбоко зависима от руските интереси.

Но младите хора у нас нямаха шанса да разберат това заради криворазбрана толерантност. Това е огромната политическа отговорност на демократичните политически партии, които не намериха подход, сила и увереност, за да разкрият истината за тоталитарния режим и неговите поражения върху стопанския и културен живот на България.
Заради всичко това всеки път, когато някой от говорителите на БСП си позволи да настоява на успехите на тоталитарния режим, трябва да му се припомня един много рядко задаван въпрос: а къде би била България, ако след 9 септември 1944 година у нас не се бе установил съветският колониален режим? Всеки би могъл да се ориентира в икономическото развитие на страната ни в началото на 40-те години. Къде би била България днес, ако на власт не бе установена партията, чиито наследници днес си позволяват да ни учат на труд, справедливост и солидарност?

Още по темата

30/07/2015

Нашите автори

Да протестираме или да гласуваме

24/07/2015

Нашите автори

За необходимото и възможното

17/07/2015

Нашите автори

Стратегия за дестабилизация

10/07/2015

Нашите автори

Ултиматум