Войната - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 05 март 2022 в 08:48 6345 2

Бяха си у дома и тримата - Антон, Дора и Явор, техният син, когото наричаха Ячо. До прозореца на малката масичка се издигаше грамадна пластмасова саксия – дворецът на лимона Станой, който хлапето поливаше от време на време. До Станой нямаше съвсем нищо, но Ячо си представяше друго. В ума си бе подредил на масичката три чаши – и трите прозрачни. Най-голямата беше пълна с вода до половина. До нея стоеше малка чашка, тази на Ячо, с едва покрито дъно. Накрая в редицата чакаше средната по големина чаша, с около един пръст вода. Ако бащата на Ячо посегнеше към някоя чаша - която и да е - момчето щеше да скочи.

- Не пипай! – щеше да извика. Добре, че тази картина оставаше напълно невидима за другите и от вчера живееше само в ума му.

Явор стана на пет години на 28 февруари. Вече не беше малък, но не можеше да си обясни защо изведнъж разговорите вкъщи заглъхнаха. Майка му и баща му застиваха, вперили очи в телевизора. Той гърмеше и трещеше, хора тичаха. От някакъв жилищен дом се издигаше дим, хвърчаха пламъци.

- Какво става? - питаше ги Ячо.

Нещо не беше наред.

Баща му забрави да им донесе ябълки, беше тихо в кухнята, но не с хубавата тишина, която е началото на всяка приказка - най-интересната, за вълка и седемте козлета.

Тишината беше тромава. Тежка беше като кънките за фигурно пързаляне, макар че баща му ги беше купил много евтино от един човек пред ледената пързалка. Ако телевизорът не работеше, тихите минути притискаха целия хол – и камиона на Ячо, и лимона Станой и малките Станойчета, които момчето беше насадило – лимонени семки, смели и упорити, защото пуснаха корени и поникнаха. Жалко, че Ячо забрави да ги полее сутринта.

- Защо не говорите? - питаше Ячо. Майка му, като всяка жена, се усмихваше и казваше, че всичко ще бъде наред, но не беше – телевизорът показваше пламнали улици.

- Кажи ми. Нали сме мъже - Ячо се приближи към баща си. Той, както му беше обяснила майка му, беше зает със своя лаптоп, защото измисляше някакви програми и детето трябваше да пази тишина. Баща му никога не го бе залъгвал с усмивки.

- Казвай – напомни му Ячо.

Баща му не отговори и това беше напълно нормално, но лошото беше, че не разроши косата му. Дали госпожата в детската градина се беше оплакала на бащата от Ячо? Дали майка му беше обадила на тате, че не си е изял сандвича със сирене? „Ти си мъж – беше казал баща му. - Мъжът не се огъва и не се плаши, ако го накажат.“

- Не се плаша. Не си изядох сандвича. Затова ли си ядосан?

- Има война– каза баща му.

- Защото не слушам в детската градина ли стана това? – попита момчето.

Баща му нищо не каза. Щом човек мълчи, значи се съгласява с тебе. Значи това, което си казал, е вярно. За да оправи работата, Ячо изхвърча до хладилника, измъкна сиренето и започна – макар че хич не обичаше сирене – да гризе.

- Престани – скара се майка му.

Баща му нищо не каза, а това обикновено беше лошо нещо. Сигурно щяха да се скарат с майка му.

- Може да се наложи да отидеш на село при дядо Ячо и баба Елена – каза баща му. - Там е спокойно.

Ячо искаше да каже, че не е спокойно, защото там няма никакви деца. С кого да играе, със старата котка Мимка? Вярно, имаше едно момиченце, но то беше по-малко от него и често цивреше.

Майка му пусна телевизора. Екранът прегази тишината в стаята. Разнесе се трясък. Нещо гореше.

- Оръжия – каза баща му.

Момчето го изгледа смаяно.

- И аз имам оръжия! – извика Ячо – Аз съм рицар. Това е моят меч. Имам пистолет. Бум-бум - но баща му не го слушаше, очите му бяха залепнали към пожара на екрана.

Момчето знаеше, че не бива да досажда на баща си, когато е зает, но сега той не работеше с лаптопа – телевизорът беше полудял. Ячо отиде при майка си – но и тя се взираше в екрана. Ячо започваше да губи търпение.

- Кога ще свърши тая война? – попита недоволно той.

- Измий си ръцете – момчето изтича до мивката, но когато се върна, майка му въобще не го накара, както всеки друг път – да й покаже дали наистина по пръстите и китките не е останала сапунена пяна. Нямаше никакъв смисъл да я убеждава, че е най-добре да ходи на градина, вече бе преболедувал Ковида и беше здрав като камък. Вярно, във втора група на детска градина „Миньорче“ имаше един неприятен Марко, с когото се боксираха, имаше и една Софи – дърпаше я за косата и понякога блъскаше столчето й, но когато играеха на катерушките, Софи беше прилично дете. Всъщност – Ячо беше научил тази дума преди няколко дни и му се струваше страхотно интересно да я използва...

Всъщност войната е гадно нещо. Защо майка му и баща му мислеха, че телевизорът е по-важен от Ячо? - Кажи ми, де.
Имаше само един начин да провери. Ще издебне когато родителите му са излезли от стаята и ще пусне телевизора. Много ще внимава – истинският мъж е внимателен, казваше баща му. Наблюдава и си прави изводи.

Какво е „извод“ зачуди се Ячо, но щом се прави, значи е нещо като сандвич, слагаш нещо на хляба и си готов.

Навън сигурно беше студено. Имаше сняг. Ячо обичаше снега, но гърлото му не го обичаше. Това глупаво гърло си въобразяваше, че като се зачерви, става по-красиво, но се лъжеше грозно. Ячо обичаше да яде ледени висулки. Всъщност той беше щастливо дете, защото от стрехата на един гараж пред паркинга висяха най-вкусните висулки в града.

По едно време родителите на Ячо угасиха телевизора и войната спря. Ето, сега беше дошъл моментът телевизорът да му каже за какво става дума. Дано надутият всезнайко успее да отговори на Ячо кога войната ще престане да ръмжи. Момчето грабна дистанционното, натисна някакъв канал – всъщност не канала с детски филмчета, които майка му позволяваше да гледа само половин час на ден. О, Ячо можеше да гледа детски филмчета по сто часа.

Момчето впери поглед в екрана. Изведнъж лицето му се обтегна, като че Марко, най- големият му враг в детската градина, го беше туширал на пода. Момчето гледаше и не можеше да откъсне очи от телевизора. По едно време започна да скимти. Скимтеше тихо, но страшно, толкова дълбоко, че листата на лимона Станой затрепериха.

Истинският мъж не бива да хленчи - беше казал баща му. Трябва да се стегне. Ячо прехапа устни. Скочи. Изтича до бюфета и го отвори – беше му забранено да прави това, но трябваше.

Взе една голяма чаша за вода – прозрачна, грабна мъничката чаша за вода, в която майка му изцеждаше сок от портокали – защото той не искаше да остане слабак, а беше слаботелесен сега. Избра и една средна чаша – по-къса от голямата и по-висока от неговата.

Изтича до мивката. Наля вода – напълни най-голямата чаша до половина. В малката сипа десетина капки, едва покри дъното. В средната чаша водата беше почти един пръст. Остави трите чаши на масичката до саксията на лимона Станой. Подреди ги внимателно – малката чаша между голямата и средната.

След това захленчи. Мъжът трябва да е смел, беше казал баща му, но Ячо, макар и мъж, учеше във втора група на детската градини.

- Какво? – спусна се към него майка му. – Защо тия чаши са тук? Знаеш, че е не ти е разрешено да ги изваждаш от шкафа – и понеже беше като всички жени, добави: – Изпотроши цял сервиз.

Баща му нищо не каза. Посегна към най-голямата чаша. Момчето се втрещи.

- Не! – изкрещя то.

Майка му протегна ръка към най-малката чаша, онази за изцедения сок.

- Не – изплака Ячо.

- Момче – обади се баща му. – Какво става?

Беше тихо. Навън имаше сняг и висулки. Ячо, от втора група на детска градина „Миньорче“, изхлипа.

- Кажи – нареди баща му.

Ячо наведе глава.

- Кажи на мене – помоли го майка му, а като те помоли майка, не бива да трепериш, нали?

- Оръжия – избъбри момчето.

Никой не го притисна да говори, ако се бяха опитали, нямаше да им каже и дума, но...

- Орр-ъжж – заекна Ячо. – Телевизорът каза… Каза, че като гръмнат оръжията, от човека остава само сива вода… колкото половин чаша от… от голям човек… - Ячо гледаше в пода. Трябваше да им каже. Езикът му бе залепнал, но… Трябваше! - От детето остава… - Ячо не можеше да диша. Не можеше да си поеме дъх, но си пое. – От детето остават няколко капки… покриват дъното на чашата. Детето вече го няма. Майка му… татко му… са сива вода.

Навън духаше вятър, но не валеше сняг. Телевизорът мълчеше. Лимонът Станой също.

- Това съм аз! – Ячо посочи с показалец малката прозрачна чаша. Гласът му се пречупи. И той беше от втора група, пораснал, направо мъжки глас.

Трите чаши стърчаха на масичката.

На стряхата отсреща имаше още висулки. Дано скоро завали сняг. Бащата вдигна ръка. Сигурно се готвеше да каже нещо.

- Искам да ме има с вас, мамо – прошепна детето.

Понякога и мъжете шептят.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови