Да започнем отзад напред – ти сега, твоя милост, лЕберал ли си, консерватор ли си? (смях)
Едно време Пирон беше казал – „от всичките ми ученици ме разбра само един, но и той ме разбра погрешно”.
По-скоро Хегел на смъртния си одър, поне според Хайне по-късно – “Nur Einer hat mich verstandten und der hat auch nicht verstanden”.
Е то някак беше ясно, че няма да минем без Хегел в оригинал (смях). Но и моя милост така – смятам се за еднакво неразбрал либералната и консервативната доктрина към днешна дата. Впрочем с теб дълго сме си говорили по темата, знам твоите консервативни убеждения и възприемам част от тях. Но, от друга страна, аз съм ъндърграунд музикант. При това – част от пънк-рок сцената. Бил съм част от една от най-скандалните банди в новата ни музикална история и няма как точно теб да те залъжа, че съм правил това с консервативни идеи в главата си. Впрочем дебатът „либерали v консерватори” е важен и нужен. И той ще се състои, рано или късно. Ако перифразираме другаря Димитров (смее се), колелото на демокрацията се върти и ще продължава да се върти от дебата на либералната и консервативната идея.
До окончателната победа на?
(смее се) Не знам. Но днешните либерали се превръщат в културни марксисти и маоисти, а пък автентични консерватори, колкото и странно да ти изглежда, аз виждам само и единствено в... БСП. Наследствени политици със скъп партиен автопарк и тежка партийна машина, отхвърлящи документи като ИК, които би трябвало да са емблема на лявото. Не ми харесва това, че либералната идея излезе от онази сентенция, приписвана на Волтер - „не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш”. Днес все повече интелектуалният продукт, който идва от тези среди, ми напомня на хунвейбините по време на китайската културна революция. И вместо идеи за свобода и равенство, аз съзирам адско крещене и истерични пориви. Грубо казано, за мен либерализмът изповядва идеята „аз съм гей и вие трябва да ме приемете такъв, какъвто съм”, а не идеята – „аз съм гей и вие всички трябва да сте геи”. Дано НПО-тата не ни погнат, че някои думи вече е опасно да се употребяват (смях). Не харесвам Европа на еднаквите. Харесвам онова “in varietate concordia”, което е най-важният компонент на демокрацията – да сме заедно в различността си.
Така, както аз харесвам Слейър, а ти – Пинк Флойд, аз – ЦСКА, а ти – Левски, но това по никакъв начин не ни пречи да си пием питието заедно.
Факт. Само да вметна, че тва “in varietate concordia” го приписват донякъде на братята Гракхи, щот тогава в Републиката за пръв път нахлуват сума ти нови “свободни” от къде ли не, които после се превръщат в роби. Но по моему си е чист латински неологизъм, измислен специално за ЕС.
Е, ти със сигурност знаеш по-добре (смях). Но всъщност не ти отговорих на въпроса, въпреки многото думи. Как се определям – олдскуул либерал, който обаче уважава и консерваторите.
Впрочем аз уважавам и автентичните леви, особено ако те са умни.
Въобще, добре е да се опитаме да уважаваме различните по идеи хора, за да можем в спора помежду си да създадем нещо ново и добро.
Ако в споровете ни няма градивност, то тогава от тях няма смисъл.
Защо се занимаваш с политика?
Тук има много стандартни отговори. Например – ако не се занимаваш с политика, политиката започва да се занимава с теб... Което е вярно, но е станало толкова клиширано вече. Знаеш ли, всъщност аз се занимавам с политика от ранна тийн-възраст. Бях на около 16 и нещо, когато комунизмът падна след вътрешнодворцов преврат. Тогава цялото ми поколение усети задаващата се свобода и пое по площадите, за да усети различните прояви на същата тази свобода – митинги, протести, живи вериги, гражданско неподчинение. Нямам пропуснат митинг от ранните години на демокрацията – бях пред парламента, когато Петър Младенов поиска танковете да дойдат.
Бях сред студентите, които окупираха Консерваторията през 1990. Бях пред Партийния дом, когато той се запали (и странно пламна някак си отгоре надолу). Бях на бденията на отец Христофор Събев, бях на оня велик син митинг на Орлов мост. По-късно, през 1997, работех като репортер и радиоводещ в кюстендилския филиал на Дарик и бях по барикадите, за да отразявам. Бях в Дупница и видях как властта изпращаше полицаи от други градове, защото местните отказваха да излизат срещу своите съграждани. В този ред на мисли аз винаги съм се занимавал с политика. Ако питаш днес защо се занимавам – защото съм част от партия “Глас Народен”, която е сред малкото, поставили си един основен приритет – култура и образование. И това, че живеем в кофти държава, е резултат именно от неглижирането на тези два фундамента.
А защо изобщо трябва да се занимаваме с политика?
Защото политиката не е нещо изключително, високо, недостъпно. Тя не е тайна ложа, в която отиват някакви извънземни хуманоиди.
Политиката е проста функция на представителност. Аз например представлявам хората на културата. Дори на мястото, на което се намирам (а то не е в законодателната власт, а в общинската, при това – в опозиционна роля). Говоря за ъндърграунда. За провинциалните читалища и оркестри. За липсата на адекватна културна и образователна политика. Аз съм представител на музикалната гилдия, друг – на някоя друга такава. Нашата работа в политиката е да поставяме и решаваме различните проблеми на различните групи от хора. Но когато си в тежка опозиция, твоята роля се превръща и в това да си „очите и ушите” на хората. И да им казваш, когато нещо не е добро за тях. Какъвто примерно бе случаят с решението на Столичния общински съвет да изгради инсталация за преработка на RDF гориво в центъра на София и да изтегли пореден заем, който ще тежи на плещите на клетата Топлофикация (която и сега има около половин милиард дългове, а 100 милиона бяха загубени в КТБ).
Хайде пак: какво по твоему е “дясно” и какво – “ляво”? Опиши.
Знаеш ли, у нас тези понятия са изключително силно сбъркани.
В началото на 90-те за „дясно” се смяташе всичко, което беше срещу БСП. Ама всичко. Например тогава парадоксално десни се водеха дори партии като БСДП на д-р Дертлиев, което днес звучи направо нелепо.
Но „дясното” в началото на 90-те означаваше “проевропейско, анти СССР, прозападно, продемократично”. И днес доста хора продължават да тълкуват по тоя начин дясното, но това не е така.
Дясното започва от ограничената намеса на държавата.
Точно така. За мен дясна позиция е „аз не искам държавата да ми помага, аз искам държавата да не ми пречи”. Дясно е намаляване на всякакви регулации, дясно е свобода на инициативата и бизнеса, дясно е намаляване на данъците. Лявото, напротив, иска силна държава, солидарни системи и в известен смисъл – уравниловка.
Помня, че при социализма съществуваше така нареченият „демократически централизъм”, който беше система, описана изключително добре от Висоцки:
„Красота - среди бегущих
Первых нет и отстающих!
Бег на месте обще-примиряющий”.
В известна степен демократическият централизъм правеше точно това – успяваше да вземе от някой работещ завод и да даде на друг, неработещ. Така всички ставаха равни и нямаше сърдити и потиснати. За мен лявата система толерира не точно равенството, а уравниловката. Дясната пък освобождава хората именно от това. Опасявам се обаче, че у нас нито дясното е дясно, нито лявото – ляво, заради липсата на автентичност (уж левите – БСП – защитават правата на бедни и онеправдани, но самата партия е управлявана от доста заможни люде, а уж десните – ГЕРБ – се скъсват да замислят всевъзможни левичарски регулации). Днес имаме и пореден опит за „традиционна градска десница” – любимите ми „Могъщите три”, но те работят с такъв левичарски плам сред виртуалните си фенове, че често се чудя дали това пък не е раждането на българската „Сириза” (смее се). У нас има нужда от истинско ляво и истинско дясно. Но у нас има нужда и от много други неща. Например – от спокойствие, че няма да те осъдят за неплатени сметки и да ти запорират имуществото, без да са те викнали на дело, защото законът не пази потребителя.
Добре, но как се определяш ти?
Като човек, който - като творец - има ляво сърце, а като фрийлансър - има десен мозък. Лявото сърце съчувства на малкия, смачкан човек.
Десният мозък казва, че държавата е лош стопанин.
Като спомена Висоцки - да се включа и аз с нещо, което по моему ни описва. “Мы успели – в гости к Богу не бывает опозданий/Так что ж там ангелы поют такими злыми гласами”. Но както и да е. Къде е системната грешка при нас?
В това, че нямаме концепция накъде вървим. Нямаме стратегии за нищо – нито за култура, нито за икономика, нито за туризъм, нито за земеделие. Кърпим дупки. Днес ще закърпим тази, утре – друга.
Например – как да се справим с ромския проблем: като им бутаме къщите, за да отидат другаде и да се настанят пак незаконно? Или като успеем да разработим стратегия как да ги махнем от гетата и да ги образоваме така, че да не са маргинален масив от евтини за купуване гласоподаватели? Или пък – какво искаме от културата? Да строим читалища в провинцията, да инвестираме в провинциалните оркестри и театри, за да получим едни културни и образовани граждани след 20 години? Или пък търсим друго – големи концертни зали и театри в столицата, привличане на западни драматурзи и режисьори, инвестиция във високото ниво? Ти специално ме разбираш - кое от двете искаме? Къде ни е стратегията, визията за бъдещето? Да, дупките трябва да се кърпят, но кой ще закърпи дупката в Музикалната академия в София, където има нулеви години за определени музикални инструменти например? Същото е и в съдебната система, и в икономиката, и в отбраната. Когато управляващите чрез коалиционния си партньор ОП заговориха за това, че има недокомплект в армията, защо не казаха, че това е защото са предвидили твърде малки заплати за професионална такава?
А решиха да кърпят дупка - с идеята да вкарват доброволци, която очевидно няма никакъв шанс да сработи? Системната ни грешка е там. Но и в липсата на алтернатива.
Румънската “критична” маса протестира – и не спира, периодично. Ние?
Сещам се за Албер Камю и „Чумата”. Любима тема и много експлоатирана от различни автори – „за да обединиш хората, изпрати им чумата”. Преди няколко дни написах защо у нас хората не протестират.
Защо?
Защото единствените, които биха могли да изкарат хората на улицата, пропиляха всичките си шансове, заети да се ритат по кокалчетата. Не се занимавам да повтарям постоянно мантрата „румънски модел” на „Могъщите три” - и днес отново няма да го направя, защото е хубаво да гледаме себе си. Та, какво имаме днес – няколко съсипани градски партии, уморени от братоубийствените войни помежду си, които стигнаха дотам, че днес дори войните им са виртуални. Част от малката градска десница премина през управлението, друга – не. Но дори днес, след като войната премина пиковата си точка, все още за обикновените хора у нас ние, малките градски партии, предизвикваме по-скоро присмех – „тия не се разбраха един с друг, а са седнали да говорят за битката срещу статуквото”. Протестите през 2013 показаха, че хората могат да бъдат изкарани на улицата. Но крайните резултати от тези протести бяха замяната на едно статукво (БСП и ДПС) с друго (ГЕРБ и ОП). Малките градски партии не могат да изкарат народа на улицата. Поради няколко причини:
- все още раните от войните помежду им са твърде пресни и незараснали
- все още малките градски партии са самовлюбени и самодостатъчни
- все още малките градски партии имат силата само и единствено да изпълнят ролята на „полезен идиот” в нечии сметки на големите – ГЕРБ и БСП.
Не, много по-лошо е. Тези, за които говориш, се оказват премазани от липсата на истинско лидерство – и не проумяват, че имат нужда от някой homo novus. Който да отклони няква “дясна” река и да измие авгиевите обори на “дясното”, и да започне отначало. В този смисъл аз съм пънк-“десен” (смях).
Може би си прав. Народът ще повярва на малките партии, когато види, че те тръгват към истинско и честно обединение помежду си.
Но това няма да стане скоро. Това ще стане вероятно след очертаващия се тотален крах на въпросните партии и движения.
И тогава може би градската десница ще разбере, че има един огромен враг, който й пречи да бъде припозната от хората. Врагът на градската десница е самата градска десница. А хората ще припознаят водачите си, когато водачите им заговорят на техния език. И когато заговорят за истинските проблеми. А не за популацията на комари по Дунава и за полиаморните бракове в североизточна България.
Би ли направил директен паралел между любимия си световен политик (може и вече да не е сред нас) и любимия си български политик (и той може да не е сред нас)?
В началото на 90-те много харесвах старите политици, преживели лагерите – Дертлиев, Милан Дренчев, бай Йосиф Петров. Виждах, че са от друго тесто, говореха по различен начин. Сега се замислям и си давам сметка, че повечето политици от новото време в някакъв момент са ме разочаровали. Кой световен политик харесвам?
Май са много. Като представител на преходното поколение, харесвам Горбачов, Кол, Рейгън, Митеран – може би защото свързам с тяхното време падането на Берлинската стена, падането на комунизма. Помня, че тук бяхме фенове на президента Желев. После го мразехме. После харесвахме Костов. После го мразехме. После дойде царят, после през политиката минаха какви ли не хора, но като се замисля дълбоко в новите ни политици не откривам нито Кол, нито Рейгън, нито Горбачов, нито Митеран. А ако говорим за политици от по-старо време – може би на първо място е Стамболов. И най-кофти ми е, че всъщност ние нямахме нито нашия Валенса, нито нашия Хавел.
Никога няма да забравя как Хавел бе посетен в президентския си кабинет от Ролинг Стоунс и Франк Запа веднага след избирането си...
А у нас по същото време Лепа Брена направи най-големия концерт в кариерата си, кацайки на стадион „Васил Левски” с хеликоптер.
Трябва ли тези, които са в активната политика, същевременно да се занимават и с нейния анализ? Или?
Да. Когато си вътре в една система, можеш най-добре да видиш къде са нейните недостатъци. Например – като общински съветник мога да видя мудността на работата ни и да кажа, че в началото на мандата гласувахме една концесия за велосипеди под наем в София. И че не съм сигурен, че до края на мандата си ще доживея да видя тези велосипеди да се появят в града. Или да кажа, че вече няколко пъти изпадам в безсилен гняв, когато някой гражданин ми пише и ми показва сигнал, който е подал към общината преди 2 години.
И че този сигнал още не е получил отговор. Говорил съм много по темата как например се приема бюджета на София и как сме се борили бюджетът да се приема по нов начин – чрез разглеждане на политики и чрез участието на пряко избраните общински съветници.
Защото, ако не знаеш, до ден-днешен бюджетът на София се прави от администрацията, а съветниците са като в телевизионна викторина – получават едни сметки и трябва да гласуват с „да”, „не” и „не мога да преценя”. Няма как човек, който не е бил вътре, в кухнята на събитията, да може да види толкова точно проблема. И да, нужно е този и редица други подобни проблеми да стават публично достояние.
Какви компромиси направи до момента – полтически и лични?
Лични – не мисля, че нещо кой знае какво се е променило, откакто се занимавам с политика. Аз така или иначе не се възприемам като „политик” в оня смисъл на думата, употребен от Питър Шафър в „Амадеус” – „човек, който ака мрамор”. Така и не се научих да нося костюм, дори не си купих такъв. Имам едно черно сако и го ползвам, ако има нещо много тържествено.
Щот костюмите не ти “стават”? Или щот си пънк? (смях)
И двете (смях). Но в политически аспект – не знам. Може би участието ни в две коалиции беше компромис. С ясната идея, че е нужно обединение, въпреки многото разногласия, които сме имали помежду си с коалиционните ни партньори. За съжаление резултатът от това подаване на ръка в единия случай беше директно счупване на ръката (визирам неуспешната ни президентска коалиция с ПП Зелените).
А в другия случай завърши с разпадане на коалицията след изборите, в които станахме свидетели на най-зверската братоубийствена война, която си спомням в най-новата ни история.
Хайде и лично. Кога за последно надскочи себе си? Говоря за себереализацията в “говорилнята” ФБ, в която ти си нещо като “инфлуенсър”.
Винаги ми е била смешна думата „инфлуенсър”. Преди няколко години една медия дори ми връчи някаква награда за „влиятелна личност”, което сериозно ме разсмя. Фейсбук е буря в чаша вода. За съжаление днешните социални мрежи започват да се превръщат по-скоро в арена на битки между виртуални герои, които в реалния свят, на улицата, са „г-н никой”. Има толкова много даващи акъл в мрежите, които през живота си не са направили едно смислено нещо. Но да се върна на въпроса ти. Аз съм музикант. Това е основната ми професия.
Дали съм надскачал себе си - не знам. По-скоро гледам да съм „себе си”, защото в това време на тежък copy-paste да бъдеш себе си е подвиг.
Добре, но кога си се чувствал удовлетворен?
Например когато направих музикалните плейбеци за няколко учебника по музика на две различни издателства. Или когато бях част от екипа, създал и записал музиката на номинирания за “Еми” филм на National Geographic – “The Gospel of Judas”. Или пък когато преди няколко месеца минах първоначалната защита на темата за докторската си дисертацзаия, в която изследвам публиките от българският музикален ъндърграунд в последните над 30 години.
А Фейсбук ми е най-ценен с факта, че успях да издиря всичките си съученици от своя випуск (1990) в музикалното училище в София.
„Издирих” е точната дума, защото от тях не повече от десетина души останаха в България. Защо е така – това е дълга и тъжна тема.
Питах и Гюров същото, но да питам и теб: утре ставаш министър на културата. Първото ти действие? А след това?
Първото ми действие – „Стратегия за българската култура”. Документ, който трябва да бъде написан с помощта на реални хора, видели реално, на „терен”, как се прави култура в държава, която е враждебна към културтрегерите, които не стоят на изчакване с леко смъкнати гащи.
А закон за меценатството?
Разбира се. И най-вече – реформи и инвестиция в уникалния български модел – читалищата. Впрочем като общински съветник заедно със Светльо Витков още преди 3 годни внесохме стратегия за софийските читалища в администрацията на общината. Ефект – нулев. В тоя ред на мисли – нов закон и за читалищата. Но без стратегия и визия, който и да стане министър, няма да направи нищо.
И едно уточнение – министър бих станал само и единствено ако най-накрая тая заветна цифра от поне процент от БВП за култура стане реалност, защото в момента е наистина жалко да сме на последно място в ЕС по пари за култура.
Какво правим с поколението Z, което е единственият реален шанс на България, но живее във виртуален свят?
Този въпрос може да се зададе и по друг начин – какво правим с децата си? Аз съм категоричен оптимист – децата ни са бъдещето. Те нямат нашата параноя, те не притежават нашата идеологическа обремененост, те не са истерично-патетични, те не са приемани в Комсомола, а преди това не са ходили с бяла ризка и червена връзка. Нашите деца не са разпънати между социалистическата манифестация и заведенията за джънк фууд. Те не са поставени пред дилемата да строят капитализма с изразните средства на социализма. Нашите деца ще изградят едно по-добро място за живеене. А относно виртуалния живот – не, не си прав, виртуален живот водим ние, възрастните.
Кои са твоите идоли? И кои трябва да са идолите на поколението Z?
Моите са много – Чарлз Буковски и Игор Стравински. Франк Запа и Кърт Кобейн. Гео Милев и Николай Лилиев. Марин Големинов и Панчо Владигеров. Пиер Булез и Василий Кандински. Даниил Хармс и Александър Введенски. Хавел и Валенса. Кумири са ми хората от ъндърграунд-сцените у нас, които дадоха първия отпор срещу комунизма. Кой трябва да е кумир на поколението Z ли?
Във всеки случай никой от нас. Ние като че ли се провалихме във всичко, което искахме да направим. А може би сега е моментът да направим така, че да бъдем кумири за следващото поколение? Дали ще успеем? Или ще продължим с махленските си разправии?
Ясно, че гледаш с известна насмешка на всичко (hello!), и особено на идеята за елит, но как да излезем от това блато без помощта на културни елити?
Обожавам Бекет. Гледал съм „В очакване на Годо” в оная велика постановка на Леон Даниел в Театъра на армията няколко пъти.
Бекет казва – „Няма нищо по-смешно от нещастието”. Затова посрещам нещата с насмешка. Но самият аз не съм весел герой.
Напротив – всеки път, когато се опитам да напиша нещо смешно и весело, се озовавам в позицията на Чехов, който все искал да напише „водевил хороший”, но все му се получавали трагедии... Културен елит се създава тогава, когато културата е основен национален приоритет.
Днес културтрегерите честичко поработват друго, за да могат да си позволят лукса да правят истинско изкуство, например. Аз свирих 10 години в пиано-бар, за да мога да си позволя да пиша чат-пат класическа музика. А и думата „елит” ме отблъсква (тук явно дълбоко заспалият в мен левичар се пробужда за секунда). Впрочем, когато говоря за елит, все се сещам за онази сцена в „Братя Карамазови” на Достоевски, в която елитна дама обясняваше как давала пари за подпомагане на бедните. „Бедните обичам и им помагам. Но отделния бедняк не мога да понасям” – казваше дамата (цитирам по памет) и всеки път, когато заговорим за „елит”, си представям именно такива самозаблудени люде, обитаващи някаква кула от слонова кост, от която не могат да видят какво става наоколо. Не от елит имаме нужда, а от превръшане на културата в национален приоритет.
Не мога да се въздържа, ще ми позволиш един чудесен цитат от “Братя Кармазови”: “Боже, кто говорит, и в народе грех. А пламень растления умножается даже видимо, ежечасно, сверху идет. Наступает и в народе уединение: начинаются кулаки и мироеды; уже купец всё больше и больше желает почестей, стремится показать себя образованным, образования не имея ни мало, а для сего гнусно пренебрегает древним обычаем и стыдится даже веры отцов.” Но: как би трябвало да изглежда патриотизмът през твоите очи?
Благодаря ти за този въпрос (смях). Много пъти съм питал класическия български ракиен патриот, след като прочета някой негов пост за България на три морета, дали знае имената на петима български писатели. Или на композитори? Знаеш ли, вбесява ме фактът, че онези, които говорят за патриотизъм, си представят танцуване на хора в Седемте рилски езера, или пък някакви масови соц-вечеринки с народни носии. Ами не, патриотизмът не е това. Патриотизъм е да направиш страната си добра за живеене. Но патриотизмът е и да си наясно с великите достижения на култура, изкуство, спорт, наука, създадени от твоите сънародници. Ти, като музикант, знаеш - имаме над 20 солисти на най-големите световни оркестри. Да си чул някой „патриот” да говори за това? Не, те говорят за някакви артефакти отпреди много векове, с които и сами не са наясно. Моите идеали са музиката, словото, красотата на платната на великите български художници (аз съм от Кюстендил, градът на Владимир Димитров-Майстора, на Стоян Венев). Моите идеали са и в учителя Теодосиев, закупил със собствената си заплата очукана постройка в Стара Загора, за да обучава там математици, които печелят всички олимпиади и отиват в най-престижните световни университети. И тук няма как да не кажа, че побеснявам, когато чета някакви нови концепции на либералния комсомол, според които ние сме зле, православието ни е кофти, фолклорът – пълна тъпотия, кирилицата – написана от Путин, че не сме създали нищо и не ставаме за чеп за зеле. И тук е моята дебела разделителна линия с либералния комсомол – нездравия марксистки нихилизъм. Ако се водим от идеята, че всичко ни е кофти, то тогава за какво ни е да се опитваме изобщо да вървим напред?
Не спирай. Какво те вбесява?
Вбесявам се, когато борци за права започват да обиждат гнусно несъгласните с тях. Случвало ми се е много пъти. Вбесявам се, когато Борисов каже – „не знаех, че имаме четири оркестъра към БНР, това е адски много”. Вбесявам се, когато министърът на културата обяснява, че не знае как да се справи със сградите от културното ни наследство и никой още не му е поискал оставката. Вбесявам се, когато либерални НПО-активисти излизат по телевизиите и обясняват кое може да се говори и кое – не, като някакви нови последователи на другаря Жданов. Вбесявам се, когато видя плакат на Наско Ментата, а до него малко плакатче за класически концерт. Вбесявам се от това, че допуснахме чалгата да се превърне не само в любима музика, но и в стил на живот и поведение.
Аз също “идвам” от киркегоровата ирония, да не кажа, че почти сам я привнесох у нас преди време (смях). Но: само с ирония не се живее. Как и какво правим, за да променим това болно статукво, което изяжда бъдещето на децата ни?
Като начало ще инвестираме в децата си – цялата си любов, всичко, което можем да им дадем – ценности, уважение, знания, възпитание.
Може би това трябва да направим – да покажем на децата си, че всичко зависи от тях. Включително смяната на статуквото. А ние – ние засега ще продължаваме да се самоизяждаме. Преди няколко години написах една песен – „Не ме познаваш”. Тя разказваше за нас, за нашето поколение. И за „всесилния” ни господар, който е решил да ни остави да се самоизядем. Дали това ще се случи, или не – предстои ни да разберем. Времето е пред нас. Уви, времето много отдавна не е „наше”. А съвсем скоро ще направим 45 години „фасадна” демокрация и голямото ми притеснение е дали децата ни няма да пеят отново „45 години стигат”... Какво да направим ли? Имаме един могъщ враг – самите себе си. И е редно най-накрая да се победим в тая битка, разкрачени между старото и новото време, и да поемем напред, счупвайки оковите на недоверието, омразата, страха, параноята и обикновената самовлюбеност.
ОК. Умерен песимист.
Да. Но това е напълно нормално за пролетарий, роден в началото на 70-те в провинцията и закърмен с Шьонберг и Франц Кафка (смее се).
Понеже каза “Кафка” и понеже дълбоко вярвам, че все пак сме истински изтерзан “пишещ” елит: “Wenn ich etwas sage, verliert es sofort und endgültig die Wichtigkeit; wenn ich es aufschreibe, verliert es sie auch immer, gewinnt aber manchmal eine neue.”
Е много ясно (смее се).
Още на facebook.com/ивайло noisy цветков
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
