В тая държава все е мъгливо

От няколко дни искам да напиша нещо жизнеутвърждаващо, но все не успявам да намеря вдъхновение. Предполагам, че е заради мъглата. Уж меко време, а ми е едно такова сиво и свито в душата. „От тая мъгла хората ще почнат да се депресират. Виж каква зима се случи”, казвам на мъжа ми. А той ми отговаря: „Аз откакто се помня в тая държава е все мъгливо”. Замислих се колко подтекст има в тези думи. Мъглата е неприятна, но също така и много удобна. Много неща могат да се скрият в нея. Хората не се виждат един друг. Губиш вината от поглед, сякаш че е пенсионирана чистачка, която си тръгва без да забележиш… Изгубва се в мъглата… Ако трябва да подсиля тези думи, ще кажа, че от избухването на така наречената демокрация не само постоянно има мъгла, но и непрекъснато е зима. Не много свирепа. Не е руска зима. Мека, но все пак притъпяваща сетивата. Чакаш да дойде пролет, но за нея все е рано. Тук-таме някой политически шаман ти казва: „Ето, виж, вече е пролет”. Надзърташ през прозореца, а от там те гледа с равнодушния поглед на дългогодишен чиновник все същата мъглива реалност, сякаш че ще ти проговори отегчено: „Следващият, моля”...

Единственият цвят, който се отличава на фона на сивото политическо равнодушие, са сигналните жилетки на полицаите с надпис „Антиконфликт”. От мъглата не се виждат хора, лица, мимики. Не знаеш кои са. От къде са дошли. Те просто изпълват хилядите жилетки – като гаранция, че онова, което стана на 10 януари преди 17 години, няма да се повтори. Нищо, че този път сградата на парламента е празна. Грамадни редици с докарани от провинцията полицаи и жандармеристи пазят една сграда, в която няма никой. Пазят я от някой, който този път не е дошъл. Как се стигна до тази гротеска?

Спомняте ли си онази люта зима преди 17 години? Студ, сняг, сивите облаци подобно на някакви огромни грозни птици криеха небесното светило и глад, голям глад. Влизаш в магазина и с цялата си заплата купуваш два хляба (ако има). Нямаш избор, трябва да го направиш, защото на следващия ден инфлацията може да е изяла поне единия (ако е останал). И народът въстана с целия си справедлив гняв. Въстана така, както народите могат да се бунтуват само заради хляб. (Хлябът, както е известно на всички, служи за ядене, а суровината за него тогава драстично намаляваше, а освобождението трябваше да бъде от дояждащия си с хляба комунизъм – уточнение за тези, които не помнят онези паметни събития).

И тогава епицентърът на това емоционално земетресение, разбира се, беше парламентът. И изглеждаше напълно справедливо, дори въпрос на съвест, всеки да усеща себе си като революционер. Виновните за този гняв пък не се засрамиха. Макар и обсадени, също не падаха духом. Но какво говоря, те дори пееха „Къде си вярна ти любов народна”, докато народът ги замерваше с павета. Времето им обаче изтичаше... Насред разбунтувалия се народ се издигаше един, който вече беше усетил мисията си да поведе гладните към добиването на топъл и вкусен хляб - това беше водачът, изправен и несломим (поне към този момент). Това беше човекът, в когото всеки въстаник беше вперил поглед, очакващ знак за светло бъдеще. Бъдещето, което толкова отдавна всички чакахме. Така си течеше революцията. Накрая справедливата омраза победи дългогодишната виновност и освободи креслото й. А в него седна водачът, този, върху когото омразата беше изляла цялата си обич... Макар че все така си беше зима и земята като настинала старица се беше сгърчила от студ, първите зърна бяха посети. Прибрахме се по къщите си, очаквайки топлото време – предвестник на жътвата. Виновниците също се прибраха по къщите си, неразбрани, сърдити, разбира се - невинни, но в крайна сметка поне сити. Скоро из разораното започнаха да се появяват хилави класове, които преждевременно падналата слана на историята попари. После стана нещо неочаквано от посятата с толкова любов ненавист отново израсна вината. Дори по-чудовищна от преди. Историята ги прави тези номера. Да, нека да обвиним нея, за да не обвиним себе си… Ние имахме пълното право... и т.н. мъгливи обяснения…

След толкова емоции времето стана прозаично като прозявка на осмокласник в час по физика. Всичко се повтори отново, но вече като фарс (както е казал някой си наблюдателен зрител). Месеците прегърбиха гордия някога водач и го правеха все по-виновен. Посрещнатият с толкова много любов бе принуден да си тръгне вкъщи неразбран, сърдит, разбира се - невинен, но в крайна сметка поне сит. Революцията изяде (естествено не буквално) любимото си чедо. Намразихме го от все сърце и си намерихме други водачи, също толкова горди... Царе на гордостта. И тогава фарсът се повтори като фарс и то само за 800 дни... И царят си тръгна. И той неразбран, разбира се - невинен, и дори повече от сит. Направо попреял. Фарсът обаче си остана под формата на абсурден преразказ за триглавата ламя. Хранихме и трите й глави с децата си. Само че не ги връзвахме, а ги качвахме на самолети, за да ги изгубим от просълзения си поглед. И те отлитаха в мъглата. След като се нахрани порядъчно, ламята бе прогонена от гротескния юнак от приказките. В детските книжки никога не пише какво става, след като юнакът победи. Обикновено се жени, яде и пие три дни и приказката свършва. И тук стана горе-долу същото, само дето юнакът не се ожени. Тръгна си и той сърдит, неразбран, разбира се - невинен, и повтаряш, че никой никога не го е победил…

Така в нашата страна един опит да се напише нова история се превърна в трагедия. А трагедията започна да се повтаря като фарс пак и пак. Като в някаква кретенска електронна игра, в която уж правиш всичко както трябва, а тя те изпраща на нови и по-трудни нива, докато накрая те убие… Остава ти единствената утеха да кажеш: „Стигнах до еди-кое си ниво”. Едни ще кажат: „Аз стигнах до царя”. Други ще кажат: „Аз стигнах до ламята и там загубих”. А трети: „Мен ме прецака юначето”…

Но всеки гуру на прехода, усвоил поне началните фази на политическата медитация, ще ви каже основната мантра (поновому наричана опорна точка), която трябва да повтаряте, за да продължите да живеете: „Най-важното нещо за човека е хлябът. Вие може да протестирате само за него. Вие сте просто кореми. Сърцето е абстрактно понятие. Моралът не се яде”.

Накрая смешната маска на злото, което ни притиска, стана толкова абсурдна, че дори фарсът се запревива от смях. Политическата трагикомедия достигна своя апогей и на сцената излязоха кукли на клоуни. Излязоха с такова желание да играят, че повлякоха след себе си и конците. И дори кукловодите. И настана нещо невиждано. Под прожектора се залутаха: пълзящ през задни изходи началник, който всъщност не е никакъв началник, а обикновен подчинен; екзактен учител – ученик на хидроинженер, който всъщност е въжеиграч, жонглиращ с обръчи; комсомолец, маскиран като комсомолец (разберете ги, те нямат голямо въображение и предпочитат да бъдат себе си); проклинащ богослов, заплашващ, че ще покаже фалоса си пред публиката; телевизионен политически екстрасенс, гадаещ по петна от фекалии върху панталоните си... Всички те готови на какво ли не, само и само да останат още няколко минути на сцената. Дори и да платят на публиката си, за да им ръкопляска.

Тази наша нещастна участ беше възможна преди всичко заради мъглата, в която живеем. Мъглата, обзела държавата, градовете и душите ни. Която не ни позволява да поискаме да отидем по-далеч от магазина…

Единственият начин да не се пръснем от смях или от мъка е да се вгледаме в мъглата. И там да видим лицата си. Кои сме и какво е наистина ценното. Че там, само на няколко метра срещу сигналните жилетки на полицаите има човешки същества, които искат да бъдат свободни. Възможно е от мъглата да не ги виждате. Но те вече са там. Свити от студ като първите птици, които идват от юг. Колкото и малко да изглеждат, те са предвестник на нещо голямо. На една промяна, която трябва да се осъществи вътре в душите ни и в тях да цъфне цветето на нормалните човешки взаимоотношения. Човек трябва да настоява това цвете да го има… Не, човек трябва да се бори да има много букети от нравствени ценности, които да украсяват живота ни – съпричастност, вяра в Бога, надежда за бъдещето, любов към тези, които те обичат и към тези, които те мразят… Само така може да се появи нещо добро. И мъглата един ден ще се вдигне. Не сама, а с нашите усилия. Ще я вдигнем като стар, отдавна ръждясал пред блока „Москвич”. А на мястото му, върху изсъхналата земя, ще разкопаем и ще засадим здравец…

Следете новините ни в GoogleNews