Юлиан притежаваше колекция от хладни оръжия.

Беше биохимик, занимаваше се с изследвания на кръвта на хиляди хора, така че очакването дали мислено поставената от него диагноза ще се потвърди, отдавна не предизвикваше трепет в съзнанието му. Беше открил очарование в блясъка на остриетата. Държейки в ръце някой старинен нож, си представяше мъжа, който го е използвал, издълбаната в плътта рана, безпомощността на мехлема да я затвори. Оръжието му приказваше. С никого не беше споделял това. Щяха да помислят, че не е в ред. Стиснал в ръка кама, сабя, шпага, заключваше вратата на кабинета след себе си. Мълчаха заедно със стоманата. Беше толкова приятно. Величествено. Той и метала разговаряха с езика на пролятата кръв, който разбираха само раните. Юлиан съчиняваше историята на света в ума си.

Онази сабя. Онази! Беше се отбил с един негов подчинен, най-елементарния от всичките, в селската къща на някаква жена (нищо интересно за гледане в нея). Тогава я видя - сабята беше шедьовър. Острието й светеше, ясно и зло. Не беше назъбено. Дръжката изглеждаше изтрита, но стоманата! Хладната й безпогрешност не лъжеше. Юлиан не можеше да откъсне очи от този метален хищник. Стоманата винаги е по-честна от хората.

- Колко струва? - попита той домакинята, нищо и никаква дъска. Не забеляза цвета на косата й, нито дрехите. Не забеляза нея самата.

- Не се продава – отговори безличната.

След седмица Юлиан отиде в къщата сам. Беше проучил цялата история издълбоко, както постъпва безупречният биохимик.

Уникална сабя - може би на прадядо й, за който в затънтеното село Дивчотино още се приказваха разни истории. Не бяха забравили името на човека – Кръстан. Имаше Кръстанова бара, която често текла мътна и кървава. Дъртият изкопал Кръстанов бунар да дава горчива вода на враговете си. Това бяха запомнили в забутаното място - кървави ръце и кървав ум имал този тип. Юлиан се натъкна на интересни сведения. „Народът по тези места от край време е див и с инат правен“ – пишеше в едно етнографско изследване. Ясно. Не хора, кръстоска между невестулка и вълк – все гладен и зъл, а невестулката – отмъстителна. Имало и нещо лисиче в чертите – гениални в пазарлъка. Очевидно - ще ви продадат праха от прахосмукачката, с която сте изчистили кухнята си. Това било гражданството по тези безплодни места.

Само народът бил плодовит. Да, бил – това бе разказал на Юлиан един слаботелесен здраво пийнал селянин, горд собственик на ръждясал фургон в съседство с къщата, в която бе попаднал на онази сабя.

Върху всяка гънка – бе продължил брътвежите си съседът, след като пресуши бутилка сливовица - върху всяко парче пясък, където мършаво дърво успеело да пробие с корен чакъла, все някой се напъвал и вдигал къща – пълна съборетина. Някоя лоша жена и лош мъж се събирали, лоши деца се пръквали, които преди да се научат да говорят, се научавали да колят пилета и зайци. Пекли ги на силен пламък, оглозгвали месото до кокал още сурово. Думата „благодаря“ научавали, ако успеели да избутат гадния си живот до деветдесет години. Но човек в тия пусти гори, дерета и хълмове рядко доживявал деветдесетака. Ако все пак имал за нещо да благодари, ходел да окраде я брадва, я гъска от съседно село и без фанфари и шум от благодарност оставял откраднатото пред вратата на чуждата къща. Щом народът по тези места запомнил Кръстан, значи серсеминът бил по-кървав от кръвта.

Невзрачната жена си беше у дома.

- Помисли – каза й Юлиан. – Имам пари. Харесвам тая сабя. Искам да я купя.

- Не се продава – отсече невзрачната, но нещо в лицето й се промени. Като че от лице стана камък - от ония, заровените в земята, не ги виждаш, но искаш ли да посадиш фиданка, копаеш и удряш нещо твърдо. Корен не може да го продупчи. Но по тези места дърветата са проклети. Ако не успеят да прекършат камъка, век бият и мушат, раздробяват го на пясък и накрая поникват. Образът на невзрачната беше такъв – смилаше скала на пясък. – Може да се договорим – каза тя. – Аз съм Кръстана.

Погледът й му напомни нещо. Преди време Юлиан имаше куче, казваше се Бъчвар – едър пес. Никаква порода нямаше в него, нито грам кучешко потекло, само зъби, мускули и козина. Юлиан бе видял как пребиваха Бъчвар - с лопати и с кирка. Захапал крака на някакъв хайдук. Хората ходеха на работа за малко пари и когато не бяха на смяна, ставаха хайдуци. Щом раната на крака закъкрила, разказваха комшиите на Юлиан, ухапаният хайдук и един негов авер притичали и пребили Бъчвар. Юлиан видя как се гънеше премазаното му куче. Чу го как виеше.

Сега в очите на безличната имаше такова смазано куче, но лицето й не беше пясък, пласт гранит беше. Той не можеше да определи къде свършва камъкът в това лице.

- Какво искаш? – попита я направо той. Изследванията на болните го бяха научили, че кръвта можеш да върнеш обратно към здраве с лекарства и диета, но лице от гранит не можеш да огънеш. След като пребиха Бъчвар, Юлиан откри нещо гадно в себе си – радваше се, когато изследванията сочеха към дупка метър на два в земята и дървена риза за покойника. Хората си го заслужаваха – нека пак си купят кирка и лопати да гонят кучета.

- Искам да останеш с мене – каза равно жената.

Юлиан я огледа – тънка, луничава, като повечето хора из този пущинак. Дрипавият съсед подхвърли – и Юлиан му се присмя наум - че луничавите са майстори в ашладисването на дървета. Дивото дърво хваща калема, пуска го под кожата си и го прави свое дете – после ражда едри плодове, да се чудиш как измъкват влага от стиснатата скала. Но и друго можели луничавите – сбирали треволяк и варели уж лекове за главобол, но истината била друга – сгъстявали отварата в отрова, която и куче, и човек можела да повреди. Бавно и дълбоко. Ако на луничавата й текнело в ума да остави човека жив, варяла в ракия някакъв друг треволяк.

Жената пред него беше луничава.

- Кажи направо какво искаш – притисна я с думи Юлиан. С камъка така се прави – стъпваш върху него и го забиваш в калта, иначе той се изсипва върху главата ти.

- Искам да живееш с мене един месец – каза луничавата. – Аз ще готвя. Аз ще плащам сметките – за един месец.

- И? – попита Юлиан. – Толкова ли струва сабята – да ти бъда съпруг трийсет дни?. Правилно ли те разбрах?

- Правилно – каза тя.

- Откъде да знам, че ще държиш на думата си - удари я той. – Тука думата струва по-малко от магарешки трън.

- Магарешкият трън прави мъжа два пъти повече мъж – каза тя. - Намалява болката в болни колена.

-Не понасям да ме засипват с нежелана информация – прекъсна я Юлиан.

- Но Вие искате сабята. Впрочем това е къщата на дядо ми Кръстан – в погледа й нямаше смазано куче нито пясък. В тях тежеше облак. Облакът е бащата на градушката. Стори му се, че в очите й зрее първото ледено зърно, най-отмъстителното.

Тази ли беше Кръстана?

Така върви в Дивчотино – беше се раздрънкал мършавият съсед с фургона. Ако няма мъжко в рода, женското се казва Кръстана. Ако се случи женското ялово, в което няма нищо лошо, женското отива и си осиновява дете - каквото поиска. Сега деца се намират. Ако имаш джоб, плащаш в брой на някоя зарязана от мъжа си и тя ражда. Даваш и осиновяваш я Кръстан, я Кръстана. Хорската кръв, дето Кръстан хайдука разпилявал и поливал градината си с нея, остава в името. Зло село, но близо до София. Народът литнал, вдигнал си шапката и избягал от плодородната, та забравила се от плодовитост земя – от градове в Добруджа, Мизия, северозапада- Купуват като невидели – приключи съседът след половин бутилка сливова. Кофи пари изсипват за мършави парцели земя.

Сигурно тая Кръстана е успяла да се изправи от мизерията, помисли си Юлиан. Продала е тук нива, там парче от стръмен склон - повече чакъл, отколкото земя, но близо до София. И колкото по-близо, толкоз по-проклета.

- Стегнах къщата на дядо – каза му жената. – Не зная дали нося истинската кръв на Кръстан, или осиновена. Няма значение.

Разказа му – родът често бил безплоден, защото пролятата заради алчност кръв водела до яловост. Тук не само жените и мъжете, сърцата били ялови откъм милост. Потомците на Кръстан обаче му намерили колая - две-три стиски пари и в някоя крива жена пониква Кръстаново семе. Същите пари отиват в джоба на мъж, съгласен да направи малкото. То ще се казва Кръстан или Кръстана – като се пръкне, детето се обръща към дивачество. Катери до върха на череши и джанки, пада, но не си счупва нищо. Странно - тази Кръстана не беше нито дива, нито кървава. Сигурно се е дръпнала настрана от Кръстановия нрав, предположи си Юлиан.

-Знам що за стока е бил Кръстан – каза й той. – Разпитах. Няма да се разберем с тебе – Юлиан не обичаше гласове, заровени под купища трошляк като нейния.

- Ще се разберем – първото зърно на градушката в думите й го удари в лицето. Беше страхотно. Тя не го гледаше. Говореше равно, тихо. - Искаш сабята, защото в гръбнака ти няма стомана. Няма острие в ума ти.

Очите й бяха кафяви – кално поле, но Юлиан беше сигурен, че по пътеките в очите й никой друг не бе минавал.

- Започваме ли? – попита го невзрачната.

Понякога облакът изсипва страшен дъжд. След това се ражда дъга - тя е благодарността на Бога към хората, че не са го заровили в тинята, макар и отдавна да са избрали по-важен бог - парите. Парите косят зелените морави пред къщите, превръщат се в тераси с изглед към морето, купуват автомобили, мъже и жени. Но богатството няма градушка в кожата си, каквато имаше невзрачната. Местата в рая отдавна са резервирани за тези, които могат да си го позволят, но парите не можеха да измислят дивата й, жадна кожа, бързите стъпки – които се втурваха към него като огън, хукнал по сухо сено.

„Започваме ли“ приключи след десет минути. Заради тях Юлиян повярва, че има Бог.

- Гладен съм – каза той, тя не отговори с думи. Фразите, които отделяше за него, бяха „Ходи да купиш…“ – оставяше му списък с точки от 1 до 5, плюс няколко банкноти. Изискваше касова бележка и проверяваше сметките до стотинка. Рядко се случваше да се обърне към него със „Започваме ли“ по обяд. Юлиан разбра от нея, че къщата – всъщност бункера – бил построен от прадядо й Кръстан след Първата световна война. Дебели стени – повече от метър, същия отровен камък, докаран вероятно с волска кола от голите хълмове. Тесни прозорци, процепи, през които може да се стреля срещу врага. Сред тези бърда още тогава, както и сега, всеки воювал със всеки. Когото и да гръмнеш, ще направиш добро на света. Дебелите стени пазели живи Кръстановите семена – в рода децата идвали след дълго чакане, седем-осем години след венчавката. Пролятата чужда кръв, строшените чужди нозе съсипвали линията на плодовитостта. Съвсем друго било, ако имаш къща с тесни процепи вместо прозорци – тогава ще се замислят да си правят майтап с децата ти.

Юлиян я наблюдаваше. От няколко дни очите й се готвеха за нещо хубаво – такъв ставаше погледът на хората, разминали се с гадна диагноза.

- Гладен съм – казваше й Юлиан. Това беше неговото „Започваме ли“. Започваха. Нямаше значение, че тя го хранеше със сандвичи и три литра прясно мляко на ден - то помагаше на сухата храна да престане да бъде суха. Стомахът му се чувстваше готов да композира симфонии по всяко време.

Кръстана не му каза какво работи – носеше в къщи разни тетрадки, които проверяваше. Не правеше никакъв коментар. Понякога - всъщност всеки ден - го чакаше да се прибере в къщата-бункер с неговата тъмносиня Тойота. Беше заградила двора с камък, същия отровен кафяво-червен залп от твърдост, която след две хиляди години щеше да се превърне в пясък. Изчакваше го да слезе от Тойотата. Питаше „Ще започваме ли?“ После, без да изчаква реакцията му, буташе под носа му прясно и кисело мляко, панерки с плодове – череши, ягоди, малини, но не се хранеше с него. Бяха заедно само по време на „Започваме ли“. Не разговаряше с него, освен когато го питаше къде са отишли осем лева от сумата, която му беше дала на 24 юни. Той бъркаше в джоба – биохимиците, изследващи човешката кръв, правят добри пари - и подхвърляше към нея сноп банкноти. Тя си вземаше само осем лева от тях. Рядко гледаха новините заедно. Когато беше ядосана – всъщност не й личеше - но гасеше телевизора и го зарязваше сам пред черния екран.

Юлиан престана да брои колко дни оставаха от месеца, попаднал в тяхното споразумение. Всеки ден той сядаше на стол пред сабята и я гледаше Представяше си ръката на дъртия Кръстан, очите му, острието в мислите му.

- Ти осиновено дете ли си? – попита невзрачната той.

- Всички сме осиновени от тоя свят – отвърна неясно тя.

Тогава Юлиан продължи да дъвче богатия сандвич – можеше с точност да изчисли колко точно струва всяка хапка, защото той бе закупил продуктите.

Бяха минали 23 от дните на споразумението им, затова Юлиан се изненада, когато жената му каза:

- Вземи си сабята и си върви.

Беше 26 юни и както на всяко 26-то число, се случваше нещо, което човек не може да управлява.

Не я попита нищо. Тя без друго нямаше да му отговори. В този подивял край всеки, който носи името Кръстана, има уста, за да те ухапе с някоя дума. Юлиан стана, отиде до сабята – тя го чакаше върху избеляла хавлиена кърпа в хола. Острието лъщеше като поглед на човек, изгарящ от треска. Дръжката наистина беше избеляла, но толкова красива Юлиан не беше виждал. Всеки изминал ден в къщата-бункер хубостта на сабята растеше. Той я съзерцаваше и изпитваше чувството, че знае какво е щастие.

Зави сабята в хавлиената кърпа. Когато се обърна, веднага установи – тя бе събрала вещите му, дрехи, маратонки, сандали, дезодорант, бръснарски принадлежности – в две големи платнени торби от Кауфланд.

- Ще започваме ли? – попита го.

Наближаваше краят на юни. Мизерният слънчоглед по нивите не беше направил жълти глави, градината от домати изглеждаше жалка в горещината, но прогнозата беше, че ще вали. Тя се отдръпна от него. Стъпките й прозвучаха дискретно - шумолене на банкноти в ръце на човек, който ги брои с повишено внимание. Юлиан очакваше, че ще му каже „Тръгвай“, но не му каза, отиде в кухнята. Беше оставила в плик 210 лева. Какво означаваше това? Сигурно му връщаше парите за дните, останали до края на едномесечното им споразумение. На колко го оценяваше дневно? Интересно.

През скъперническите отвори на прозорците светлината влизаше като крадец. Тук всеки, който се мернеше наоколо, имаше за цел да задигне нещо. Иначе какво ще търси тук – тетрадките ли, които невзрачната четеше и коригираше, чекмеджетата, пълни с стари прибори за хранене, чиниите отпреди половин век?

Видя как колата й, сребрист Фиат, бързо спускащ се надолу по пътя на облия хълм. Малоумна, помисли си Юлиан. Е, какво пък. Какво пък. Грабна двете платнени торби от Кауфланд, провери внимателно дали бе сложила вътре всичките му вещи – естествено, че беше. Огледа стаите – чудеше се как бе издържал почти месец в тази катакомба. Беше строг, взискателен човек, и все пак трепна, припомняйки жаркия като затворено чекмедже хол, дългата кухня-коридор, където се бе случвало „Ще започваме ли“. Тъпо, без съмнение. Но човек си спомня разни неща. Прегърна сабята, която накара сърцето му да превърне пулса в река от блаженство - и пое към вратата. Синята Тойота беше паркирана пред къщата.

Отиде си у дома. Беше предвидлив мъж. Бе наел чиста и прибрана женица на име Цанка да поддържа в безукорно състояние апартамента му - нищо общо с дебелите повече от метър стени в катакомбата на Кръстан. Прозорците в жилището му бяха широки като магистрала. Изгледът – облечена в зелено Витоша, си струваше парите, които бе броил за сигурното си убежище.

Юни е тежък месец. Хората изследват кръвта си с повод и без повод. Месец на остриетата. Юлиан съзерцаваше сабята. Беше щастлив. Мълчанието в хладното оръжие бе сравнимо с онова невъобразимо AVE MARIA на Шуберт. Горкият Шуберт! Сонатата на тишината в кървавата стомана беше музиката на Юлиан. „Ще започваме ли?“ подхвърляше иронично той, дори го каза на една своя колежка, но в очите й нямаше корав кафяв камък, нито стъпки, натежали от зърна на градушка. Бе отделил онези 210 лева, които му беше дала Кръстана и ги държеше до сабята като музеен експонат.

Все пак реши да отиде още веднъж до къщата-бункер, но не успя да се добере до нея. Вратата, вградена в каменния зид на оградата, беше залостена с три катинара. Къде се беше дянала? Кукувица тъпа. Какво си мисли, за какъв го взема? Изтича до фургона на онзи дръглив съсед – дяволът бе изкъркал цяло шише с ракия, докато го будалкаше за Кръстан и наследниците на неговия крадлив род. Съседът беше пияница, когато имаше пиене и пълен въздържател, когато нямаше.

- Къде е Кръстана? – попита го Юлиан и за да го предразположи към откровеност, размаха под носа му бутилка гроздова от най-скъпите в супера.

- Луд ли си?– реагира пияницата, по неволя превърнал се във въздържател. – Тука отдавна не се е вясвала Кръстана. Да не е луда да гние в тая дупка.

- Ами учителката с тетрадките? – попита Юлиан.

- Каква учителка? Ти си откачил – сряза го пияницата. – Тази е отрова. От София – човекът плю. – Тази продава саби на такива като тебе. Това й е бизнесът.

Юлиан пое въздух.

Горещият вятър на юни се втвърди в гърдите му.