Пепка живееше в последната къща под Глог планина, в квартал Църква. Наоколо нямаше деца – само диви зайци и баба й Герга, но белокосата приказваше сладко и внучката обичаше да стои при нея. Двете гледаха детски филми по телефона на старата и се заливаха от смях. Дядо Костадин също гледаше, но му беше толкова интересно, че заспиваше почти светкавично.

- Като живееш със старци и ти остаряваш – беше споменал Дончо. Той беше единственият приятел на Пепка, но само в един ден от седмицата, в сряда. Тогава пристигаше да се наслаждава на Станой – лимонът на Пепка с огромните жълти плодове.

- В сряда си хубав – беше казала Пепка на съседчето си. – Защото тогава имаш приятел – мен. Приятелството прави красиво всяко момче.

- А през другите дни не съм ли красив? – попита я Дончо.

- Не зная – призна Пепка. – Тогава не те виждам. Как да кажа какъв си?

Дончо беше остриган толкова късо, че изглеждаше половин човек, защото главата му беше повече коса, отколкото момче. Другите децата живееха оттатък Мъниш, една река, която се раждаше през есента с дъжда, през зимата ставаше буци лед, а през лятото отиваше на почивка в някой по-прохладен град. Тайфата момчета и момичета твърдяха, че глината на Глог планина е тяхна собственост и не позволяваха на Пепка да си гребе – а толкова много й се искаше да прави съдинки от изсъхнала кал.

- Ние имаме глина и в нашия двор – беше напомнил дядо й Костадин. - Прави съдинки от нея, Пепке.

Но й беше хубаво да работи с глината, с която си играеха другите деца.

-Ако искаш, ще прескачам до вас и през другите дни на седмицата, Пепке – предложи Дончо. – Ще проверяваш дали и тогава съм красив. Но през другите дни няма да съм ти приятел, защото човек се изморява от приятелството.

- Тогава не идвай – каза му Пепка, после съжали, защото той се разсърди и престана да се мярка край лимона Станой дори и в сряда.

- Пепке, можеш и сама да се радваш на лимона - изтъкна дядо й Костадин, но да се втренчиш в Станой без Дончо е загуба на време, макар че Пепка беше взела решение на Коледа да украси лимона Станой като коледна елха. Щом се разделиш с някого, ставаш по-малък, беше й обяснила баба Герга, а зеленият Станой сдобрява хората – виждаш ли мен и дядо ти Костадин? Караме се, но Станой събира побелелите ни глави.

- Значи ако Дончо дойде при Станой, ще се сдобри с мен? – зарадва се Пепка. – Може дори тате да се сдобри с мама!

Беше отново сряда – тази най-важна и най-близка до Коледа сряда, когато всяко момче, дори остригано, става много красиво. Но Дончо не дойде.

- Майка ти баща ти също няма да дойдат на Коледа – извика едно друго момче, Свилен. – Ти си глупава, затова те не искат да те погледнат.

- Не мисля, че съм глупава – възрази Пепка. – Аз измислям истории.

- Точно затова си глупава. Пукни!

Децата от къщите под Глог планина си бяха изкопали дупки, откъдето вадеха глина. Не искаха да играят с Пепка. Тя не знаеше за какво по-напред да моли дядо Коледа – дали майка й и баща й да се сдобрят. Дори да не дойдат в квартал Църква на Коледа, нека станат приятели, защото раздялата прави човека глупав. Ето, Пепка се раздели с Дончо и оглупя. Може би трябва да помоли Дядо Коледа децата от къщите да й станат приятели?

- Ходи близо до тях – посъветва я баба Герга. Внучката я послуша.

Момичето отиваше при Мъниш, заставаше на ниския бряг - потокът се беше върнал в Църква, за да нагледа глината и да направи кал. Мъниш беше майстор на калта – изработваше я гъста и здрава като лепило. Пепка стърчеше на единия кален бряг и молеше децата:

- Моля, дайте ми глина, аз ще ви почерпя с палачинки – но те й се подиграваха и я наричаха Глупчо. Тя реши, добре, нека й казват Глупчо, но да играят с нея.

- Хубаво. Нека ви разкажа една история, ако тя ви хареса, ще ми дадете глина, ако не ви хареса…

- Ако не ни хареса, ще те хвърлим в Мъниш – каза Свилен.

Всъщност Мъниш беше малка река и човек не можеше да потъне в нея, най-много да се оплеска до кръста в кал. Пепка обичаше хитрия поток. Искаше през лятото да тръгне с него – надяваше се, че може би, ах, колко много се надяваше в тоя чужд град, където Мъниш занасяше водата си на ваканция, да срещне майка си, а още по-добре (просто не можеше да се надява) да се натъкне на баща си. Родителите й се бяха разделили отдавна. Но ако човек направи паничка от глина преди Коледа, хората се сдобряват. Пепка беше сигурна, че заедно с хитреца Мъниш ще измайсторят паничка от глина.

-Давай историята - нареди Свилен и се уви с дебелия шал, а хора с дебели шалове не харесват никакви истории. Защото през шала историята няма как да намери сърцето. А щом не стига дотам, защо въобще я разказваш, момиче, по-добре стой сама на калния бряг.

- Днес ще дойде дядо Коледа – започна Пепка. - Той е приятел с баба Герга и ще й даде моя подарък.

- Глупости отряза я Свилен. –Видях как баба ти пазарува евтин подарък за тебе от „Левчето“.

- Аз живея в тази история и я знам по-добре от тебе – възрази Пепка. – Подаръкът ми не е от „Левчето“. Освен това на Коледа в моята история у нас ще дойдат мама и тате. Това ще бъде най-скъпият подарък за мене.

- Тъпа история – отсъди момчето. – Ще те хвърлим в Мъниш. Губиш ни ценно време.

- Историята не е свършила – възрази Пепка. – Аз живея в нея и знам кога идва краят й. – Трябва да направя нещо важно. Ако детето подари на майка си паничка от глина, майката няма да си отиде от квартал Църква.

- Глупости – отсече Свилен.

- Не я закачай! – обади се едно друго момче, най-хубавото, остригано толкова късо, че Пепка си помисли: – На Дончо мозъкът му се вижда през черепа. Той изглеждаше красив, макар че днес не беше сряда. Нямаше шапка, значи проявяваше смелост, беше излязъл само по мозък навън.

- В моята история ще направя паничка от глина първо на баща ми – продължи Пепка.- Като пие вода от нея, дори да е много уморен, тате ще се запита – къде на друго място ще намери такъв Мъниш? Никъде! През лятото на водата поникват крила, тя става ластовица и отлита заедно с дъжда, за да не се изпарява напразно. Къде ще намеря такива добри момичета като Пепка и нейната майка! – ще си каже бащата на Пепка. По-добре да остана при тях!

- Ти си глупава. Историята ти е още по-глупава – Свилен направи топка от кал и замери Пепка – добре, че тя беше в най-старото си яке, което въобще не се плашеше от тиня и дъжд. -Изчезвай, или ще те бутнем в Мъниш!

Дончо с така свирепо остриганата коса, че главата му светеше, попита:

- Пепке, вярно ли е това за паничката от глина?

Пепка можеше да излъже, че е вярно, но не го направи.

- Измислих си го – призна тя. Дончо, най-високото момче, й беше сърдит отдавна.

- Лъжеш! – викнаха две-три деца от тайфата. – Нашите майки си остават у нас, без да си цапаме ръцете с паници от кал.

Но Дончо, чиято глава светеше като камина, се наведе към Мъниш.

- Вземи! – той бе загребал от грамадния хълм пълни шепи с глина и каза:– Пепке, аз един път направих паничка и баща ми се върна. Сигурно съм живял в твоята история.

- Баща ти ли те острига като овца? – попита Свилен с дебелия шал, но Дончо не трепна. Той беше най-хубавото момче, най-силното, защото без Пепка да го измисля, беше дошъл да живее в нейната история.

- Аз също ще направя паничка – каза едно момиче. – Искам мама да си дойде у нас.

Тогава момчето, което ме беше замерило Пепка с калната топка, извика:

– Вие всички сте глупаци. До един. Пепка призна, че лъже. Тя е гъсеница.

- Не ме е страх – каза момичето, което стърчеше все само на ниския бряг, съвсем отделено от бъбривата група. – Мога да плувам и колкото по-често ме хвърляш в тинята, толкова по-добре ще се научавам.

Не хвърлиха Пепка в Мъниш, но тя остана сама на другия бряг, далеч от веселата гълчава. По-добре сега да ме хвърлят в реката, мислеше момичето. Защото като дойде лятото, няма да има въобще къде да ме хвърлят. Този ден много деца взеха глина от Глог планина. Нищо чудно историята на Пепка да се окаже вярна. Пък и паничка се прави много лесно, нали?

- Ти, гъсенице, няма да взимаш нито троха глина – изкомандва Свилен. Тогава Пепка беше на шест или седем, но установи кое е най -хубавото момче, не само в сряда – а винаги.

- Това е за тебе – каза остриганият Дончо, макар че й беше напълно сърдит. – Направих ти паничка. Вземи.

Тази Коледа баба Герга беше приготвила най-хубавите сарми, дядо Костадин беше напалил печката. Беше топло като юли, затова Пепка се уплаши потокът Мъниш да не замине на ваканция. Но момиченцето знаеше какво да прави – стискаше здраво паничката от глина, която Глог планина беше научила да сдобрява скарани хора.

Пепка не се помръдваше от прозореца.

Дори не поглеждаше телефона на баба си Герга, който винаги бе успявал да я утеши. Момичето наблюдаваше как бащите на другите деца се прибират по къщите и Мъниш ги посреща щастлив, като че е излапал цяла кошница шоколад. Пепка знаеше, че това се случва заради глинените панички от нейната история – те приличаха на лодки, но показваха на големите мъже пътя към дома.

Към къщата на баба Герга не се отби никой, нощта се сгъсти, но момичето чакаше. Дядо Костадин й беше казвал - „Ако чакаш някого достатъчно дълго, тай обезателно ще дойде, Пепке.“

Пепка чакаше. Паничката в ръцете й се огъна, от кръгла стана почти квадратна. От детските филми в телефона на баба Герга момичето знаеше, че ако моделираш внимателно глината, тя може да направи чудо. Коледа е студено време. Кой ще дойде в тая поледица чак до последната къща на Църква, където няма деца – само баба Герга, дядо Костадин и Пепка – едно хлапе, но когато хлапето е само, то не се брои.

Дядо Коледа беше дал на баба Герга подарък за Пепка - едно голямо коте, но не истинско, а от шоколад. Сигурно Дончо бе объркал нещо с глинената паничка. Той никога не беше живял в нейната история, защото не беше оставал сам край ниския бряг на Мъниш.

- Да си лягаме – подкани баба Герга внучката си. - Късно е вече, дядо Коледа е уморен.

- Но нали ако чакаш някого достатъчно дълго, той ще дойде – измърмори Пепка.

- Така е - потвърди дядо й. – Ще чакаме до догодина.

Пепка знаеше, че догодина идва след сто години.

И както си мислеше– „Щом трябва, ще ходя да си изкопая глина рано сутринта, когато няма никого – но то не е глина, ако децата не са там. То е обикновена земя.“ - изведнъж някой почука на вратата.

-Тате! – викна Пепка затича, но не беше баща й. Беше Дончо с една голяма паница – толкова много сладки на едно място момичето не беше виждало през живота си.

- За тебе са, Пепке – защото ме пусна в твоята история. Идвам да те взема у нас на Коледа, за да не измисляш тъжни истории.

Тя искаше да му каже, че измисля, защото е много студено и самотно на ниския бряг на Мъниш.

- Баща ти ще дойде, защото му се обадих по телефона. Казах му – „Тъжно й е“. Не паничката викна баща ти при тебе, а аз – каза най- хубавото момче, което бе останало да живее в нейната история.

Бащата на Пепка наистина премина - много висок, много силен, много чернокос - край храстите на Глог планина и влезе в най-далечната къща, където не живееха деца, само едно – Пепка, но самотното дете не се брои.

- Как да не се брои - извика Дончо. – Тя си най-хубавото дете в Църква!

Баща на Пепка не се засмя – ясно защо. Защото майката на момичето, измръзнала в някакво тънко палто, също бе влязла в последната, най-далечна къща под храстите на Глог планина.

- И на нея ли се обади? – обърна се Пепка към остриганото момче, което, да не вярва човек, изглеждаше красиво, макар че въобще не беше сряда.

- Не – призна Дончо. - Не съм се обаждал на майка ти, Пепке. Мама не знаеше телефонния й номер. Паничката! Паничката от глина я доведе.

- Каква ти паничка! – обади се дядо Костадин. – Коледа довежда майките при децата им, не се ли сещаш?

Що за въпрос! Дано глината на Мъниш сдобри тези двамата, глупавите родители на Пепка. Дончо ги наблюдаваше внимателно. Раздялата прави човека по-малък, но те не бяха станали по-ниски, значи може да се сдобрят. Едва ли. Баба Герга не бе казала нито дума. Чакай.

Старата се усмихна пред очите му – тънко, като скъперник, но все пак лицето й си възвърна обикновените сладкодумни черти.

Да, беше се случило чудо. Пепка се усмихваше.

Но защо това симпатично момиче (Дончо най-сетне призна, че е такова) мълчи?

-Тази глина е вълшебна – каза той.

- Вълшебна е – съгласи се Пепка, без да откъсва очи от баща си. Дончо малко се страхуваше, всъщност не малко, от този човек.

- Винаги е вълшебна, когато чакаш някого - каза дядо Костадин, я той беше толкова умен, защото цели петдесет години беше слушал най-добрата жена на света, баба Герга.