Свети Иван

Бях тър­сил из­вор­че­то бе­зус­пеш­но цял ден. Слън­це­то ве­че за­ляз­ва­ше и тряб­ва­ше да си тръг­вам. Ста­ра­та же­на и мом­че­то из­ско­чи­ха пред мен ся­каш из­под зе­мя­та. Бя­ха се из­ка­чи­ли на пъ­тя по ед­на тясна, скри­та в папра­ти­те пъ­теч­ка. Же­на­та при­сед­на на ки­ло­мет­рич­ния ка­мък и дръп­на на­зад заб­рад­ка­та си да я ох­ла­ди мал­ко вет­ре­цът. Ли­це­то й бе­ше пе­пе­ля­во от умо­ра. За­поч­на да при­каз­ва из­вед­нъж, ся­каш бях­ме ста­ри поз­на­ти. Мом­че­то през то­ва вре­ме клек­на и за­поч­на да раз­г­леж­да съсре­до­то­че­но ед­на мра­веш­ка ко­ло­на, ко­я­то се ви­е­ше меж­ду ска­ли­те на ка­мъ­че­та­та по бан­ке­та. Бе­ше яко, от­расло мом­че, об­ле­че­но в стар ан­цуг и с ед­ни го­ле­ми лъ­че­зар­ни очи, как­ви­то не се сре­щат у все­ки.

– До ма­насти­ра сме тръг­на­ли, до ма­насти­ра. Че на­ше­то тег­ло ни­къ­де го ня­ма. Що цър­к­ви оби­ко­лих­ме, що ма­насти­ри, и ни­що. Не знам веке да­ли има не­кой го­ре, или не­ма. Ня­мо е – и ким­на с гла­ва към мом­че­то. – Доб­ро де­те е, всич­ко раз­би­ра, самљ се на­у­чи да че­те. Са­мо де­то не мо­же да го­во­ри. Ей го, ер­ге­нин ще ста­ва, а ка­то е ня­мо…

По пъ­тя ми­на ко­ла и всич­ко по­тъ­на в прах. Ко­га­то пра­хът се слег­на, ли­це­то на ста­ри­ца­та бе­ше ста­на­ло ся­каш ка­мен­но. Бръч­ки­те се спуска­ха по то­ва си­во ли­це ка­то ур­ви – пра­во на­до­лу към сви­та­та й гор­чи­во уста.

– Та чух­ме, че сфе­ти Иван по­ма­гал на не­ми­те. Ка­за­ха ми же­ни­те да оста­вя дреш­ки на мом­че­то до мо­щи­те му, да престо­ят ед­на нощ. И после да си ги об­ле­че и да не ги сва­ля три де­ня. Та но­ся ту­ка дреш­ки, сич­ко как­во­то треб­ва.

И же­на­та поч­на да ро­ви в тор­бич­ка­та си, си­гур­но за сто­тен път през то­зи ден, да не би да е заб­ра­ви­ла не­що.

– Ед­на же­на, Пет­ка­на, тъй про­го­во­ри­ла – про­дъл­жи ста­ри­ца­та, взи­рай­ки се с из­бе­ле­ли­те си очи в от­срещ­ния склон на пла­ни­на­та. – Би­ла на 70 г., от се­ло Бре­зе, на­пъл­но ня­ма от де­те. С дру­ги хо­ра дош­ла на пок­ло­не­ние в ма­насти­ра, хо­ди­ла и при пе­ще­ра­та, в ко­я­то е жи­вял сфе­ти Иван. И посте­пен­но за­поч­ва да про­го­вор­ва, а ко­га­то да се ка­чи в мал­ко­то влак­че, за да си за­ми­на­ва, веке про­го­во­ри­ла съв­сем доб­ре. И нека­къв чо­век от Дуп­ни­ца съ­що има­ло, ка­то де­те не­що се раз­бо­лял и оне­мял. Та му до­несли ри­зич­ка­та и я оста­ви­ли в ков­че­га на сфе­ти Иван да престои. И ка­то я об­ля­къл, сич­ко му свет­на­ло и про­го­во­рил. А ту­ка пък, пре­ди ма­насти­ра, има­ло не­как­во из­вор­че. Из­б­лик­на­ло из­вед­нъж, е-е от вре­ме оно още, ко­га му пре­на­ся­ли мо­щи­те на сфе­ти Иван. Ка­то стиг­на­ло до­тук шест­ви­е­то, тия, де­то но­се­ли ков­че­га, се умо­ри­ли и го оста­ви­ли на зе­мя­та. И на съ­що­то то­ва място из­б­лик­на­ло из­вор­че. Та кой­то пий­нел от не­го, се из­це­ля­вал. Ей ту­ка би­ло, ка­за­ха, на ки­ло­ме­тър под ма­насти­ра. Оби­ко­лих­ме ту­ка с мом­че­то, ама не го на­ме­рих­ме. Мал­ко из­вор­че би­ло, ка­то пен­джур­че.

Мом­че­то от­но­во бе­ше сляз­ло от пъ­тя до­лу в па­ди­на­та. Виж­дах го до по­яс – как раз­т­ва­ря с ръ­це папра­ти­те и вър­ви на­ня­къ­де. После се из­гу­би.

– Ей ту­ка ед­на мо­лит­вич­ка ми да­де на­ши­ят све­ще­ник, към сфе­ти Иван – раз­тър­си се от­но­во в тор­ба­та ста­ри­ца­та и из­ва­ди ка­ри­ран лист, поч­ти скъ­сан ве­че на сгъв­ки­те. На листа с хи­ми­чески мо­лив пи­ше­ше: “От­че Йо­ан­не, мо­ли Христа Бо­га о ду­шах на­ших… По­се­ти с высо­ти не­бесн­ыя всех, вер­но к те­бе при­те­ка­ю­щих и про­ся­щих тво­е­го креп­ка­го заступ­ле­ния”.

Вър­нах листа на ста­ри­ца­та.

– Взе­ми го – ка­за тя. – Аз я знам веке мо­лит­вич­ка­та на­и­зуст. Взе­ми го. – Сет­не из­бър­са с ръ­ка су­хи­те си очи и про­дъл­жи:

– Той мал­ки­ят мно­го вер­ва. Има­ме си до­ма ед­на ико­нич­ка на сфе­ти Иван, с˜ пред нея се­ди и мър­да с уст­ни. А не­кой път, ка­то грей­не це­ли­ят, се­каш ан­ге­ли­те са му дош­ли на гости. Ама аз веке, как­во да ти ка­жа, не знам веке има ли не­кой го­ре, не­ма ли, да ме прости Гос­под. – И бър­зо се прек­ръсти. – Тол­ко цър­к­ви оби­ко­лих­ме, тол­ко ма­насти­ри – и ни­що.

Ста­ри­ца­та се на­диг­на.

– Да хо­ди­ме ние, че окъснях­ме. Да не зат­во­рят ма­насти­ра. Йов­чо, хай­де, ба­ба – из­ви­ка тя и се озър­на: – Че къ­де‚й то­ва де­те, на­ли ту­ка бе­ше?

Ка­то се из­пра­вих­ме на ръ­ба на пъ­тя, го ви­дях­ме. Бе­ше пре­ко­сил па­ди­на­та и заста­нал на ко­ле­не сред ве­ков­ни­те му­ри в под­но­жи­е­то на от­срещ­ния склон. По ед­но вре­ме се озър­на и ни ви­дя. Ско­чи и за­ма­ха с ръ­це. Ко­га­то го наб­ли­жих­ме, ви­дях, че гър­ло­то му се е из­ду­ло и жи­ли­те по не­го ще се пръснат. И из­вед­нъж из­ви­ка:

– Ба­бу-у-у-у!

Бе­ше от­к­рил из­вор­че­то. Ба­ба му се раз­т­ре­пе­ри ця­ла­та. На­ля во­да, да­де му да пие, уми му ли­це­то и два­ма­та за­бър­за­ха към ма­насти­ра. Мом­че­то все пов­та­ря­ше:

– Ба­буу! Ба­буу!

И се сме­е­ше, и пи­па­ше мок­ра­та си ко­са.

Ко­га­то фи­гур­ки­те им се скри­ха зад за­воя на пъ­тя, аз ко­ле­ни­чих пред бист­ра­та во­да в из­зи­да­но­то с ка­мъ­ни ле­ген­че, с на­ре­де­ни по края кит­ки зд­ра­вец, кон­ци от дре­хи и с ед­на мал­ка хар­ти­е­на икон­ка на св. Иван Рил­ски, за­ле­пе­на вър­ху го­ле­мия ка­мък над из­вор­че­то, греб­нах с ше­па ле­де­на­та во­да, умих ли­це­то си, а после се на­ве­дох и за­поч­нах да пия. Съ­що­то бе­ше из­вор­че­то как­то ед­но вре­ме, през шей­сет и чет­вър­та, ко­га­то ид­вах­ме тук до ма­насти­ра с ба­ба ми – съв­сем съ­що­то. Пи­ех, дъв­чех пе­съ­чин­ки­те във вкусна­та во­да и пла­чех. То­га­ва бях­ме на­ме­ри­ли из­вор­че­то вед­на­га.

Кам­ба­ни­те на ма­насти­ра във ви­о­ле­то­вия зд­рач уда­ри­ха за ве­чер­ня.

Следете новините ни в GoogleNews