Страшен е слабият шум

Последна промяна на 07 декември 2018 в 17:21 3216 0

„Страшен е
слабият шум на счупено твърдо яйце о тезгяха…“

Това не е сценарий за арт пърформанс с яйца. Не е и текст на поп песен. Това е Жак Превер с неговите думи за угрозата от глада и бедността. Прочетете поемата. Може да ви остави без думи, но не и без вътрешна реакция.

Освен ако, разбира се, не сте някоя капризна мис, която – тъкмо върнала се от педикюр и процедура с хиалурон – получава като подарък, най-вероятно от заможното си гадже и също толкова вероятно, като един вид изтънчена покана за секс – томчето със стихотворения на френския поет. Тя лежи на дивана, попипва оцветените си с макиаж за коса кичури и се радва на миризмата на хартия и мастило, едва-едва отваряйки по средата, за да види какво има вътре. А то, оказва се, има букви и някакви странни своеволия – колажи май. Кому е нужно – това ли се пита тя, или просто се загръща в пелерината си и се заема да пили ноктите си – не знам. По-важното е, че ще има секс в края на сцената.

Но не, вие не сте капризна мис. Вие сте будни и заемате активни социални позиции. Борите се за каузи и спасявате жертви на насилие – деца, жени, кучета… Понякога дарявате по левче за благотворителност и редовно носите книга в артистичната си торбичка. Браво. Каня ви на разговор. Ще говорим предимно за социални несправедливости, уязвими групи от обществото и противоречиви явления в България. Добре дошли, барът е на самообслужване – кой каквото си е донесъл.

Нека започнем с контрастите. Да… Фотографът Бил Странд – ако не ме лъже паметта, още през 1934 г. – изобличава контраста между волния живот на аристокрацията и тежкия труд на работника, създавайки социална фотография. Нещо като фотографска публицистика – не по-малко пламенна от всеки посочващ недъзите на обществото текст. Днес имаме блестящи карикатуристи и се надявам, че никога няма да ги застигнат цензура или гонения.

Една такава фотография би могла да показва как директори и политици смъркат кока от зачервеното седалище на изнурения служител. Извратено, а? Или как в протегнатата шепа на просяка една ръка, завършваща с ръкав на костюм, пуска употребена носна кърпичка или смачкана кутия от цигари. Или фас, или обелка от банан. А може и продупчен билет за трамвая.

Като заговорихме за контрасти, посещавали ли сте скоро околностите на Ивайловград? Виждали ли сте онези кирпичени, полуразрушени постройки с найлони или дори с дупки вместо прозорци? Забелязахте ли зейналите пропасти в покривите и нехигиеничните външни клозети? Точно така, това са домовете на десетки хора. Които нямат достъп до питейна вода. Наоколо няма магазин. Или дори и да има, несъвсем обезлюденото население на района няма с какво да купи хляб и сапун. Защото наоколо няма поминък, а пенсиите свършват с плащането на тока. Няма клиенти за безбандеролните цигари, скрити под шалварите на помакинята, пътувала до съседна Турция. Студено, зловонно и опасно място. Изолирано и агонизиращо, но все още кютащо – поради липсата на какъвто и да е избор.

А сега да надникнем в мутробароковите здания, населявани от политици, бизнесмени и откровени престъпници. Камината с орнаменти не топли, тя е за декорация. Патинираните бокали са по-подходящи за пълнене с кръвта на робите, вместо с вино от триста лева бутилката. Трофеите… - без коментар на това злодеяние, колекционирането на рога и глави от убити животни. Не съм присъствала на парти в такъв салон. Но извращенията и скандалната разсипия са пословични.
А в пограничните местности или в родопските села, или дори във видинския край има хора, които загниват от глад и болести. Докато нашите ахмеддогановци сключват важни за страната сделки. Грешка, продажби. В същото време разни плеймейтки и футболни избраници позират за софт порно списания.

Жак Превер пише за копнежа в очите на гладния, когато някъде наливат кафе с крем и поднасят сварено яйце. Гладният, който малко по-късно извършва убийство, за да се нахрани. Социална поема, толкова фина и силна, че ми се ще да заплюя всички прозаични вести от телевизора.

Но уви, сега не е времето поетите да говорят, да повеждат, да разплакват и да разгневяват. Сега е време на единични бунтове, манипулации и безгласни, пошли хули. Време за лобизъм и разпределяне на собственост. Територията е раздадена, а жителите на онези късчета земя, в които още може да се диша, са хвърлени в икономическо робство и принудени да мълчат. Причиненото послушание на нашите бащи, съпрузи, съседи и колеги. Конформизмът на уплашените майки, сестри, приятелки.

Вие, моята компания тази вечер, спорите с мен, че няма безработица и че инфлацията е минимална. Ако беше така, днес нямаше да я караме на който-каквото-донесъл, а щяхме да си устроим едно истинско пиршество – с отлежало уиски и оригинален белгийски шоколад. Да, харесва ми домашното кьопоолу и ракията на чичо ти от село, но нямаше ли да е по-добре да се почерпим с телешки стек със сметана и австралийско вино от сушави години? Разбира се, в България не се отглеждат телета за месо, а австралийското вино е спекулативно скъпо. А и ние сме служащи, а не главни мениджъри.
Да се върна на темата за контрастите. Всеки български пенсионер, който не е реституиран собственик на пет апартамента и един гараж в София, и чийто наследници не са бивши министри или собственици на най-голямата петролна рафинерия у нас, живее в мизерия. Хляб от деветдесет и шест стотинки килограма му излиза солено. Киселото мляко поскъпна, както поскъпнаха и дребните радости като кафето. Да не говорим за тока и водата. Допустимо ли е с пенсия от двеста лева да отопляваш стая, да се храниш, да се обличаш, да плащаш сметките си, да купуваш лекарства и да водиш социален живот? Не е допустимо, но е реално. По български реално.

Така че някакъв си ръст в БВП и други такива устойчиви растежи да не ми ги хвалят. Социалната държава я няма – тя е изяла своите мърши; изяла е своите възрастни, болни и неравностойни деца. Както гладът започва да изяжда мускулите, когато трае дълго. Самоизяждащата се държава унищожава и единствените си шансове за някакво развитие – талантите в науката. За хората на изкуството е безпредметно да продумваме, те са някакви непотребни и безцелно реещи се в пространството създания. По-добре да не им даваме думата, че току виж ни изяли с парцалите…

Ама приятели! Вие сте изяли и изпили всичко, докато съм говорила. Няма ли да почетем Жак Превер? Няма ли да обсъдим загниващата нация? Не се ли вълнувате от острия контраст между измъчения работник в един от малкото останали заводи – по всяка вероятност оръжеен, и фриволната усмивка на вицепремиера? Нима майките на децата с увреждания, миньорите и потресаващо мизерната килия на кмета на район Младост не предизвикват тема за размисъл…

Какви приятели сте вие! Изслушахте ме и си отидохте. Моите брътвежи сигурно ви отегчиха. И по всяка вероятност сте се наговорили да ме изоставите и да продължите забавленията си другаде.
А аз се надявах поне да обсъдим минималната работна заплата, нечестните шефове, пенсиите на шизофрениците и… коледните надбавки за пенсионерите. Или разбитите тротоари и корумпираната полиция. Очаквах да ме подкрепите, когато говоря за справедливост, солидарност и известно равенство.

Но сигурно Жак Превер и неговото счупено о тезгяха твърдо яйце са само за ценители на поезията. А не за кощунствено прозаични твари и невъзторгващи се от нищо, различно от стек или бургер, лица.

И ще е така, докато… Докато убийството от глад в поемата на мосю Превер не стане масова практика. А това време наближава.

Защото не са много хората, които биха се разделили с парче от вечерята си заради друг.