Quantcast

Николай Фенерски: Един ден от моя живот (съчинение-разсъждение по картинка)

Николай Фенерски Последна промяна на 26 юни 2014 в 10:55 12682 19

Селфи на Фенерски върху един крайпътен орех

Страхотен ден.

Има една такава скапана песен. Събрали се всички глупендери и се надвикват: „Страхооотен ден…“. А Дони бил евреин, завалията... Нищо против де. Неговият глас е най-силен, най-много вика насред цялата тая безгрижна банда.

И какво като съм даскал и трябва да служа за пример. Откъде ми се падна такава чест? Щом трябва, ще служа. Кво толкова, ще ги науча аз тях.

Сутринта станах и влезнах в кенефа. Изпиках се, подпирайки се с лакът на стената. Продължавах да дремя. Докато пикая, ми се случва да пръдна, но това е естествено за мъжете. Ако мъжът не пърди, докато пикае, значи не е никакъв мъж, а нещо съмнително. След това хвърлих на очите си двайсет и три шепи вода. Очите ми се отвориха. Започнаха да виждат. Това е много важно, понеже очите ми са твърде тесни и бездруго. А през тесните очи и погледът е ограничен.

После се сетих да си измия зъбите. Веднъж в чата някаква каза, че ме познава и оттогава гледам да си мия зъбите по-често. Бях с никнейм, но тя каза, че ме знае, че съм грозен и че зъбите ми са жълти. Вчерашна дрисла. Аз знам, че съм готин пич, затова не й повярвах съвсем. Но почнах да си мия зъбите. Зъбите ми са криви, но вече почти не са жълти. Криви са ми, но не ги крия. Когато се хиля, отварям широко устата си. Кво да крия, зъби като зъби, дъвчат си чудесно. Що пък правите зъби да са по-красиви? Моите са си най-красиви и това е.

Оставаха ми пет минути да изляза и петнайсет до започването на първия час, но не бързах. Още сънувах. Сънувах, че се приготвям да излизам за работа. Сънищата са гадни копелета. Тръгват си, без да останат записани в черната кутия на нощния полет.

Погледнах в чантата си дали не съм забравил някоя книжка, от която ще четем мъдрости. Ако забравя книжката, ще трябва да им дрънкам простотии, за да минава времето. Нали за това ми плащат. Да дрънкам простотии. И аз дрънкам. Нали трябва да получавам заплата. И получавам. Никой (почти) не се съмнява в моята компетентност. Дори аз започнах да си вярвам. Понякога.

Обух се, взех чантата и отворих вратата. Чантата ми е черна, с надпис NATO. Мразя НАТО, защото имат оръжия и убиват. Обийци на любоф. Но се крия, че ги мразя. Член съм на Управителния съвет на Конспирацията против насилието и лъжата (КПНЛ) и чантата ми е за заблуда на противника. Слизам с асансьора и чета по кабината: Гладен съм, Ша ви искъртя, Мишо Шамара е педал, Путка…

Требва да нАуча малките нещасни създания на чис български език. Да пишът, да четът и да говорът. Това са основните функции, с които ще се представят пред света, който ги чака. За да ги изяде. Светът ще им разкаже играта. Тоя гаден и шибан свят. Нали така се казва? „Светът като огромно люспесто опашато чудовище, което ни чака, за да…“ – тема за ученическо есе. Срам – да пишат по стените „обиец на любоф“.

Трябва да ги науча още на категориите „добро и зло“ в литературата и живота. Да им обясня защо оня ненормален циганин се е застрелял. Първият път дори не успял да се застреля като хората. Да беше си наел някой, който да го гръмне качествено от раз. Вместо това той седнал да занимава всички с „терзанията на таз душа“. Душата му била стон и зов, моля ви се. Написал няколко шедьовъра и сякаш с това си присъжда правото да се циганчосва на воля.

А аз трябва да служа за пример…

Трябва да ги уча още (според държавните из(др)исквания), че литературата е едно такова особено нещо, в което „доброто“ винаги побеждава „злото“. Понякога доброто всъщност не е точно добро, а обратното, а пък злото само се прави на зло… Задачата ми всъщност е съвсем да ги объркам, за да не могат да различават доброто от злото и сами да вземат да се научат, щото опитът най-добре учел. Аз откъде да знам. Нямам опит. Обаче различавам доброто от злото понякога. Тук нещо съвсем се обърка, но това няма смисъл…

Тя държавата затова изисква, защото е мъдра, а всички останали сме тъпунгери и трябва да го докажем, че да я оправдаем.

Първи час. Давам тема за писмено упражнение „Един ден от моя живот“ и им гледам сеира. Половината хубостници не могат да свържат логично две последователни твърдения. В главите си. Горките глави. Уж е училище за нормално развиващи се, а не за свръхнадарени… Веднъж им дадох логическа задача: коя дума е излишна в реда „велосипед, мотоциклет, автомобил, автобус, микробус“. И до ден днешен се чудя как трима от тях не можаха да отговорят. Дори след като подчертах велосипед и ги попитах отново ЗАЩО. Устните на единия герой мърдаха от усилие да измисли отговора… Може би щеше да го съчини! Да го открие тоя велик, недостижим, въжделен отговор! За какъв му е? Кво го грее? Що да стори с него? Ни го храни, ни го пои. Ей това им е най-странното - не искат да знаят отговорите. Липсва им любопитство. Агънца за заколение.

Умникът на класа в края на часа предаде своето съчинение в кратка стихотворна форма, което прилагам тук като доказателство за своя (дали да не сложа кавички?) успешен дидактично-методически и възпитателно-педагогически труд:

Един ден от моя живот

„Тръгвам през двора и котките ритам,
в градинката паднах, от снощи залитам,
стълбите трудно изкачвам нагоре,
обличам се, излизам, на вратата с дъртия споря.
По улиците леко аз пристъпвам,
вадя от джоба цигарка и дръпвам.
Виждам мангал, неговата мама,
носа му чупя и бързо заминавам.
Вечер се замислям след пета ракия
как да пребия нашта мастия.
Лежа под масата, обърнал очи,
устата ми говори, а умът ми мълчи…“

Е това е, пич, нейната мама и мастия шибана… Само бой ще я оправи, кучка мръсна... Колко пъти да ви казвам, че всички трябва да пишете точно така. Всички да вземете пример от него и утре всички да са изпраскали по една такава поема, ясен ли съм? Само там малко за циганина не ми хареса, посмекчи го, ще ни обвинят в антисемитизъм… А сега, ученици, да помислим над въпроса какво е искал да каже поетът с числителното „две“ в стиха „две хубави очи“!

Всъщност място за отчаяние няма. Можеше и по-лошо да бъде. На тях изобщо не им дреме, че алкохолът, наркотиците и агресията унищожават душевни клетки. По-късно, когато научат, че са убили нещо живо, може и да заплачат, ако им е останало с какво. Празно и черно. Господи, намотай ми петнайсет години назад, щото въженцето взе да се прокъсва...

Всичко е наред.

Втори час. При момите. Седемнайсетгодишни. Непорочни половината от тях. Дясната. По липсата на було на очите им личи - „Булото на срам и грях ще падне утре върху тях…“, от кой беше пък това? Люлеят бедра, сякаш ги снимат за фешънтиви. Люш-люш. Нямам право да се заглеждам. Това го пише в закона. Това е нов закон. Аз съм безполов. Нещо тук ми убива. А… вече ми мина. Много дълги мигли имаш… И толкова плавно се спускат. Нагоооре - надооолу...

Понякога искам да кажа на децата: „Живейте, пиленца, радвайте се на слънцето, докато не са ви сложили ножа. После ще станете като мен - отдавна заклана и сварена на съвсем слаб огън кокошка.“ И да им го казвам, те нямат различната опорна гледна точка, за да го осмислят и да повдигнат с лост Вселената. Живеят, но несъзнателно. Мечтаят за много пари и любов. Хряс с ножа - на ви пари, на ви любов. На ви, на ви! Люспестото чудовище не прощава. Чака. Аз съм безпомощен - на - вижте ме в какво се превърнах, искате ли и вие да заприличате на мен, да не знаете нито един отговор?

Не знам кой час. „Господине, кой е виновен за всичко това?“, детето ме гледа право в очите със своите големи, кристални морета и почвам да се смущавам. „Господине, защо Бог търпи всичко това?“, вече се изнервям. Тоя Достоевски си е нямал друга работа. Ако е знаел какви трудности ще създава, изобщо не би се захващал да пише.

- Момчета и момичета, пука ли ви наистина? Толкова пъти сте доказвали, че не ви пука. Виновни са гадовете…

- Кои са гадовете?

- Кои ли… Гадовете са си гадове, най-гадните гадове са си сложили шапки невидимки, за да не ни позволят да ги псуваме. Страхливи са. То друго не можем да им направим, ама тях ги е шубе да не ги напсуваме, щото си представят, че наистина ще вземем да сторим това, дето се каним… Що пък не… Бахмааму… Пак се отвлякох. Разбрахте ли?

- Не…

- Ами гадовете ги показват по телевизията, тия дето излъчват благополучие и носят костюми за по десет хиляди и обувки за хиляда и осемстотин, гадовете са президентите, мутрите, крадците, нахалните гейове от сутрешните блокове… Разбрахте ли? Айде стига за днес.

Излизам от час с дневник под мишница, без да забелязвам никого в глъчката по коридора. Поуморен от борбата и хванат в мрежите. Друго забележително в порутената лайнянокафява сграда освен детските объркани идеи няма. („Господине, ми кво му е отрицателното на Бай Ганьо? Много добре си прави, като не вярва на никого…“).

Даскалският колектив в даскалската стая излъчва скука на ултракъси вълни. Влизам вътре омотан в калчищата на безизходните ученически представи и се опитвам една по една да скъсам нишките. Предстоят ми още два-три часа и ако вляза така оплетен, няма да мога да мръдна. Почти винаги успявам, като не се броят останалите тук-таме конци, но те не пречат. Колегите не ме закачат. Подозират моята некомпетентност и предпочитат да обсъждат педагогическите си похвати на групички.

Не ме харесаха още от първия ден. Странен съм им. Не знам защо. Подозирам, че заради кривите ми зъби. Преди да заговоря, хората ме посрещат със симпатия, но отворя ли уста…

Предразсъдъци. Аз обаче не се срамувам. Хич! Моите зъби са си най-красивите на света и това е. Вече ги мия редовно. На очите си хвърлям двайсет и три шепи вода, щото са тесни и бездруго, а през тесните очи и погледът…

И ръцете си мия всеки път, след като посетя тоалетната. То в училище няма отделен кенеф за даскалския колектив, та не можеш да се доредиш, ама карай да върви. Чудя се в другите училища дали е така. Например в Пазарджик. Имам чувството, че съдбата на някой там по нещо прилича на моята. Е, не съвсем, но в общи линии. Може би в езиковата гимназия… В езиковите е елитът, а при нас - каквото остане. Прежалените. Втора ръка... Втора употреба...

В тази връзка, когато имам свободен час, сядам в кафето, дето учениците пушат и дрънкат простотии за майките си. Аз не пуша. Отказах ги вчера. А те пушат, та се късат. А тютюнопушенето е вредно за здравето. Причинява болести и това дори е изписано върху кутиите. Не ни лъжат и това си е!

След като ги спрях, добих по-животински рефлекси. Пепел. Пепел и дим, а аз седя с тях на една маса и ги слушам, ослушвам се като лъв, когато дебне плячката си. Кокошколъв или лъвококошка - митично животно - даскал - зелен кон.

Ами, общо взето, приключих. Нямам какво повече да кажа, само простотии са ми в главата. Искам си живота такъв, какъвто е. Всичко в него си ми харесва. А най-много от всичко - професията.

Към обяд се върнах вкъщи. Ядох креМвирши. Пих бира. Случва се, докато ям, да се поуригна, но човещинка е, не можеш го спря. Пък и какъв мъж е мъжът, ако не се уригва като яде? Не е никакъв мъж, а нещо съмнително.

Накрая, след като си дремнах едно хубавко, седнах пред компютъра и се мъча ли мъча да преразкажа как е преминал поредният ми страхотен ден на видиотен непоправимо оптимистичен даскал. Криво-ляво успях.

Март 2004 г.

Ако искате да кажете нещо на автора, можете да му изпратите мейл на [email protected] .