Помнеше пътеката, която потъваше във вира на Струма, храстите наоколо, викът на жабите нощем. Реката беше луна от сребро. Мястото беше сребърно. Диво – от едната стана се издигаше ръждясалата ограда на отдавна изоставения металургичен завод - строшени стъкла и прах, но Ана се утешаваше, че прилича на древен замък. Ана можеше да се утешава за всичко, защото съвсем наблизо я чакаше старият мост над реката, по който бързаше влакът от Перник за София. Под него вирът беше толкова дълбок, че гърбовете на рибите блестяха - златни монети на дъното. Като деца скачаха от моста с главата надолу.

Тя се хвърляше първа, още тогава не се страхуваше, водата беше истинският й дом. Ана не можеше да диша без реката, без тези храсти и без Страхил. Беше топло през зимата, беше светло през лятото, през пролетта и есента със Страхил. Ана хващаше повече риби от него, бягаше по-бързо от него и скачаше с главата надолу по-ловко от Страхил. Сигурно заради това, когато Страхил порасна – беше много странно, че започна да тича по-бързо от нея - сигурно затова го обичаше повече. Повече от есента, най-любимияj й сезон, повече от страхотните жеги на юли, от обещанията на пролетта и зимата, повече от Струма и дивата пътека, където се раждаше нощ. Понякога съжаляваше, че не се казва Нощ.

- Искам да ти подаря на-ценното нещо - каза тя на Страхил. – Нощта.

- Нямам храна у дома – каза Страхил.

- Знаеш ли, човек ръждясва като монета, ако го оставиш някъде и не го поглеждаш дълго време.

- Нямам нито лев – каза той.

Страхил работеше в завод за кранове, но го съкратиха, после в стъкларски завод - и оттам го съкратиха, после във ВиК, тръбите постоянно се пръскаха, авария след авария, воден режим. Един ден реши – ще се махне оттук. Струма е ръждясала, не носи грам щастие, облаците са измамници, градът се e свил на възел в жегата. Нямам пари, каза той на Ана.

Ана също нямаше. Продаде телевизора, после пералнята, после старата си кола Деу Матиз.

- Ето - каза тя. – Толкова имам. Парите са шума – все някак ще изкарам.

Страхил ги взе, без да ги брои. Не обеща да ги върне, прибра ги в джоба на панталона си.

- Не си си купил билет за автобус, нито за самолет, навсякъде има Ковид.

- Можеш ли да продадеш още нещо? – поти той.

- Не – тя месеше баничките за павилиона на гара „Метал“. Учеше нощем, първи курс – българска литература, българска граматика, българска поезия и нямаше нищо друго за продан.

- Помисли – каза Страхил – Може да се сетиш.

Беше съвсем в началото на октомври, месецът лъжец. Сутрин обещава топло време, взема кошницата с дъжда и спуска порой, прави каскада от локви в града, обковава покривите със злато, после хвърля на площада шал от мъгла. Реката и под влаковете за София изтънява, изтънява, става толкова тясна, че няма място за четирите патенца, излюпили се тук през пролетта. Няма нужда от поезия, среброто на рибите отдавна е захапало куките на рибарите. Вирът е отишъл на небето, вече е облак, но иска да се върне у дома си под моста, край тая изоставена пътека. Страхил и Ана бяха престанали да ходят там.
- Имаш ли? - попита я той - Дори да са стотинки, дай ми ги. За кафе.

Ана нямаше, но изведнъж се сети.

- Чакай.

Преди да умре, баба й й беше подарила една миниатюрна, тънка като котешки косъм златна монета, с дупка, издълбана в нея.

- Имам една пробита жълтичка – каза Ана.

Той не я целуна, защото бързаше, но любовта беше хубава като пресъхваща река, като небе без капка дъжд, като Струма, която напразно чака дете да скочи с главата надолу в топлата лятна вода, като златните монети на рибите, като тяхната пътека с дивите копия на копривите, които стояха на страж и не пускаха никаква друга обич, освен тяхната.

- Донеси я - каза Страхил.

Веднага ще тръгне, помисли си Ана. Имал приятел в Германия, приятел в Холандия, приятел в Швеция - все някъде имал приятел и щял да се уреди. Прибра в джоба си златната монета и златната й дупка – грамадно око, което забелязва всичко, но не казва на никого.

- Ела довечера в „Качамака“ – каза й Страхил. – Ще те почерпя.

- В колко часа? – попита Ана.

- В седем.

Пресъхнала река попадна между тях. Отново дойде октомври, за да излъже, че всичко ще бъде наред. През октомври нещата не се случват, защото след тях идват други, по-важни неща.

В седем Ана отиде до магазинчето, известно на всички в града като „Качамака“. Страхил го нямаше. Не дойде в осем часа, не дойде в девет и в десет. Телефонът й каза, че е извън обхват. Но на небето имаше луна. Ана си тръгна в полунощ.

- Стой още. Може да се мерне – посъветва я единият от клошарите.

- Стой. Хубаво ми е да пия като си тука – каза другият клошар.

Ана се напи. Грозен спирт, разреден с дъжда на октомври. Небето избяга над друга земя. После десет дни нямаше земя, нямаше Струма, нямаше железен мост. Бавно и страхливо, като първо слънце след буря, Ана отиваше към пътеката, към стената от ръждясал метал. Не усещаше копривите. Те вече не бяха стражи, нямаше какво да пазят. Уволниха я от цеха за банички, уволниха я от едно магазинче - някакво за цветя. Поетите, за които й преподаваха в университета, отдавана бяха умрели. Но Ана можеше още от дете да скача с главата надолу във вира, където рибите бяха лято, а дъното - есен. Ана можеше да тича по-бързо от Страхил. Можеше да прочете, че октомври лъже, но не убива, защото след всяка лъжа идва истина. Защото лъжата накрая изяжда сама себе си.

Ана отиваше към пътеката. Там реката небето бяха непрекъснато заедно. Тази пътека й беше оставил Страхил. Не я уволниха от една малка книжарница, където бе попаднала кой знае как. Там имаше само десет книги. Продаваше моливи, линии, канцеларско лепило и ножици, кукли Барби. Ана прочете Николай Лилиев, книга от 1931 година. Паяжините върху стиховете бяха стари като света. Другите девет книги бяха с готварски рецепти.

- Къде ходиш вечер? – попита я собственикът на книжарницата, който възнамеряваше да я направи магазин за цигари и алкохол, ако спечели достатъчно.

- Никъде - каза Ана.

- Ходиш до реката – поправи я собственикът. - Вместо да се моташ около тинята, що не дойдеш при мене? Ти си кротка.
Тя нищо не отговори. Ако не отидеше до пътеката, където живееше сянката на луната, щеше стане по-зла от октомври. На 10 октомври беше рождения ден на майка й. Също на 10 октомври майка й умря.

- Само ти четеш тая книга – отбеляза собственикът на книжарницата. – Един клошар ми я продаде – дадох му петдесе стотинки да си купи кафе. Каза ми, че си се напила с него, защото брат ти задигнал парите и си бил камшика.

Ана нищо не отговори.

- Струва си да жалиш за парите, но да не легнеш болна – продължи собственикът. – Ела при мене. Ще готвиш и ще чистиш. Аз ще купувам. Ако ми харесаш, ще останеш.

Ана остана. Продаваше лепила, химикалки, гланцови блокчета. Държеше апартамента на собственика чист, готвеше пестеливо но вкусно. Не й каза, че я харесва. Купи й блуза за 23 лева – за пръв път взимаше нещо не от втората употреба, беше се изръсил от скъпия магазин. Блузата грееше - светлосиня, с два номера по-голяма от Ана. Как можах! Започна да се тюхка собственикът. Беше стиснат като всеки нормален човек. Може би дори вдигна кръвното. След седмица купи друга светлосиня блуза с два номера по-малка. Ана сънуваше Страхил и го водеше заедно със съня си до пътеката.

- Не можеш да ги прежалиш тия пари – каза собственикът на магазинчето, който се казваше Асен. – Разбирам те. Колко бяха –двеста лева? Триста?

- Две хиляди, триста и двайсет – отговори Ана.

- И аз щях да се разболея – съгласи се собственикът на книжарницата. Ана донесе книгите си, които бе прочела за изпита и започна да ги продава за 50 стотинки. Дебелянов, Гео Милев, Ботев, Емилиян Станев, Андрей Германов. Една стара жена, тънка като вилица, изваждаше портмонето си – броеше стотинка след стотинка и ги купи всичките наведнъж.

- За внучката в Кьолн – каза тя. - Да види какво е красота. Тъжна си - добави старата.

- Не съм – отрече Ана.

- Има само два начина да прогониш тъгата – обади се вилицата. – Ходила ли си в Белоградчик?

- Не – каза Ана.

- А в Девин?

- Не.

- Отиди да видиш българските градове, колкото може повече от тях – старата купи за пет лева книгата на Лилиев от 1931 година. – Ще ги донеса още десет лева за нея, като взема пенсията – обеща тя и изведнъж се усмихна. - Знаеш ли какво е общото между българските градове?

- Не знам.

- Красота - каза жената.

- А знаеш ли каква е разликата между тях?

- Не.

- Красотата! – каза старата. – Да знаеш - най-добрият начин да прогониш лошото е да имаш дете. Ако не можеш да родиш, осинови – тогава ще видиш, че детето е най-силното лекарство срещу тъга. Цели три години няма да тъгуваш - нито минута.
Тази пенсионерка няма с кого да си бъбри и се хвана за мене, реши Ана. Старата не можеше да отдели още десет лева за Лилиев и след седмица, може би след две, върна книгата в книжарницата. Скоро след това Ана видя некролога на жената, залепен на един от входовете на съседния блок. Тази нощ тя отново сънува Страхил.

- Чакам дете - каза Ана на собственика на книжарницата.

- Ти готвиш хубаво – обади се накрая той. - С тебе е чисто. Ще спестяваме и ще го изгледаме.

Колики, температура, рев, рев . Денем- рев, нощем - рев. Усмивка! Каква усмивка! Октомври е страхотен месец. През октомври Петьо за пръв път се обърна от корем на гръб. Октомври е богат. Петьо има зъбче. Петьо има температура. Асене, викай лекар! Бързо! Не бой се, жена, температурата ще спадне. Ето, спадна. Ще ни побъркаш. Детето е спокойно, не виждаш ли. Ей, мъж, изкара ни акъла. Баща ти ще ти дърпа ушите. Чу ли ме, Петьо?

Толкова отдавна не беше сънувала Страхил.

- Чакам дете – каза тя на собственика на магазина.

Той беше стиснат човек, като всички нормални хора. Бизнесът беше на път да сдаде багажа. Той нищо не каза, отпусна ръка на рамото й. Толкова.

- Не се ядосвай – успокои я накрая той. – Ще носи дрешките на батко си.

И отново старото хоро. Колики, усмивка, зъбче, температура, капки за нос, антибиотик. От едната страна Петьо, от другата - Недялко. Двамата реват. Боже мой.

Асен беше много стиснат човек. Книжарницата щеше да фалира.

- Жена, направи супа. Не се бой.

Пак беше октомври, тогава децата се съдират да правят пакости. Асен отвори магазинче - дрехи втора употреба „Жена, дребните ще носят дънки най-маркови. Свари супа, пък ще видим.“

През октомври Ана за пръв път заведе момчетата на пътеката до реката. Под железния мост вирът беше дълбок, но рибите се бяха изпокрили. Една приятелка, фотографката Вяра, беше й казала:

- През октомври гледаш дърветата. Те са рибите на есента – листата им са златни пендари. Това изковава есента от листото.
Пак коприви стояха на стража. Децата, естествено, се изгориха на сто места и запищяха като гръмотевици, но небето не пресъхна. Реката течеше - бодър и як войник, затегнат над вира с колана на железния мост. Вагоните на електричката Перник-София бяха сребърни еполети. Отново беше 10 октомври, когато се беше родила майка й. Вторият й син се казваше Недялко като нея, а у дома в апартамента на улица „Елин Пелин“ 8, етаж 5, най-ценното беше оная книга на Лилиев.

Прекрасна, прекрасна стихосбирка – беше казала старата жена седмица преди да отвори небето пред себе си.

Ана не успя да види какво е общото между българските градове и каква и разликата между тях. Но тъгата – тия нейни диви, диви синове. Каква тъга? Трябваше да купи хляб и ориз, да потърси маратонки на големия, да мине с прахосмукачката. Беше на изпит. Възрожденска литература. Тежка работа. Хлапетата все искаха да ги води на оная пътека до Струма – стената от ръждясал метал беше къщичката на Снежанка и седемте джуджета, а Струма се ширеше пред тях по-голяма от Северния ледовит океан.

Когато понякога вечер стиснатият собственик на магазинчето за дрехи втора употреба започнеше да мърмори, в съня й идваше Страхил - много рядко, много рядко, докато съвсем забрави къде се намира вратата към съня й. Точно когато големият й син празнуваше рожден ден – ставаше на три, бяха решили да го отпразнуват в „Дийп диш“, най-скъпия ресторант. По дяволите, пари се изкарват, синът веднъж навършва три - точно на рождения ден на Петьо Ана получи писмо.
Не имейл, както всички нормални хора. Писмо като в 19-век. Името на подателя не беше изписано.

Притесни се. Кой знае какво - я глоба, че е ходила без маска, я неплатен данък – ще й се стовари на главата.
В плика бе напъхано парче вестник. На мястото, където между двете напечатани колони беше останало тясно бяло поле, някой бе надраскал три черти. Чакай. Имаше още нещо в тоя плик. Върху пръстите на Ана блесна метал. Мъничка златна монета, тънка като котешки косъм, дупка съвсем близо до ръба. От другата страна, върху парчето вестник бяха написани няколко думи:

„ В „Качамака“. 5 часа следобед на 17 октомври.“