Неприятен от пръв поглед: разказ от Здравка Евтимова

Една секунда й беше достатъчна, за да усети – не можеше да понася този човек. Борис - Александър, господин с две лични имена, две релси, по които не може да мине влак.

Беше непоносимост от пръв поглед. Всичко, което я отблъскваше като удар с чук у човешките същества се бе побрало върху лицето на Борис- Александър. Поглед - уста, която захапва и поглъща, очи, сдъвкващи червените и белите кръвни телца.

- Много ми е приятно – каза Мариела.

Когато не понасяш някого, заявяваш, че ти е приятно, това ти спечелва десетина минути спокойствие – ако си убедителен. Но Мариела очевидно не беше убедителна.

- Лъжците са явление, което ме забавлява – обяви човекът с достойното име. – Не ме забавлявайте повече, защото при втори опит ще бъдете елиминирана от екипа ми.

Можеше да му напомни, че не е негова подчинена, а той не й е началник, но…

- Може би се заблуждавате, че не сте ми подчинена, но сте. Презимето ми е Давиджонтов.

Давиджонтов. Късата клечка за Мариела. Той я гледаше. Ако презрението можеше да свети, лицето му би огряло цялата територия на България. Но Мариела имаше един девиз: - „Колкото по-лошо, толкова повече свобода.“

Или смърт.

- Чувала съм името Давиджонтов - реши да блъфира тя. – Но вие не знаете моето фамилно име.

То беше Петрова. Дядо й Петър беше каруцар, крадец, тухлар, пияница, прегазен от камион и умрял на 45 години, преди което бе направил едно дете - бащата на Мариела, човек склонен към изнудване, хазарт и некачествено строителство, поради което бе уволняван многократно. Напуснал семейството, благодарение на което Мариела видя бял ден. Момичета от класа й намираха в нейно лице поводи за клюки. Мариела не не изпитваше влечение към сплетните, нито към любовта - бе установила къде я бе изсипал задушният вагон на първото и романтично увлечение. На девета глуха.

Затова Мариела залегна над - всъщност зарови се - в учение. Подиграваха й се, разбира се. Кон с капаци - и то какви. Но тя беше кон, който знае.

- Известно ми е, че баща Ви е алкохолик. За 60 лева ми разказа живота Ви – как Ви е възложил да донесете ракия в стъклено шише. Строшили сте шишето и Ви е попилял от бой.

Мариела го гледаше. Реши да употреби тактиката на лице от дърво – след което щеше да дълбае като резбар.

- Не ви е разказал достатъчно, господине.

- Как сте искали да се омъжите на абитуриентската си вечер и майка Ви е изхвърлила Вашия, меко казано, пийнал избраник.

Тактиката на дърворезбаря помагаше при блъфовете.

- Значи не знаете най-същественото за мене – заключи Мариела.

Защото по-лошото означава свобода. Млада си, здрава си - бе я поучавала майка й. Учи - вместо да се влюбваш в безмозъчни червеи, които тъй или иначе те напускат. Ти си моя дъщеря и никой не може да ти стъпи на врата. Мариела вярваше, че това е най-съществено за нея и не съществува въдица, на която някой би успял да я улови.

Просто замълча. Неприятният също мълчеше, а презрението му видимо нарастваше, макар че според Мариела толкова презрение в един човек би причинило инсулт.

- Най-важното качество за мене е лоялността – излъга спокойно тя. Човек, който учи много, в крайна сметка се научава да лъже. Лъжат и онези, които не учат, но те са в друга епруветка - ежедневно коват собствения си ковчег, като плащат десеторна цена за чука, дъските и пироните.

- Какво искаш да кажеш? – премина на „ти“ човекът, чийто поглед не преставаше да бъде уста.

- Ние с Вас ще вкарваме в правия път е неизправни длъжници – подхвана Мариела.- Вие можете да се надувате пред тях, да. Аз познавам законите. Мога с десет думи да ги накарам да целуват паркинга, където съм оставила колата си. Вие можете да ги вбесите – вярвам в това - вследствие на което от Вас ще останат обувките Ви и може би туфа коса.

- Много говориш.

- Зная, че фамилията Ви е Давиджонтов – каза Мариела. - Работила съм с много фамилии. Много от тях вече не са в бизнеса. Аз съм.

Тя пое погледа му.

- Познавам закона, господин Давиджонтов. За разлика от Вас не съм проявявала интерес към счупени ракиени бутилки. Проучих Ви в дълбочина. Разполагам с доказателства. Знаете колко години би следвало да съхнете зад решетки с вашите – нека ги нарека с красивата дума подвизи.

Беше един от неприятните дни на юни. Жега, жега и още жега. Мариела поставяше всичко на карта, но този индивид й беше по-неприятен, отколкото би могла да издържи.

Животът ще те научи накъде да завиеш, ще ти подскаже, че ако не завиеш, на другата сутрин ще се събудиш без нито един приятел. Е, и? В нашия род ние бездруго нямаме приятели. Всъщност никой няма, парите правят приятелите, а ти си стисната, бе изтъкнала майка й.

- Доказателства? – енергията буквално взриви тона на Давиджонтов.

Това, което Мариела беше решила да направи, бе истинско самоубийство.

- Неприятен сте ми от мига, когато влязохте в стаята – каза тя.

Това беше възможно най-безумната стъпка, но искаше да опита вкуса й. Всеки ден да свежда глава, както бе правила майка й, както бе правила баба й. Нима двете не започнаха да живеят, след като решиха – повече не може никой да ни рита, където пожелае.

Повече не позволявам.

Докъде бяха стигнали двете? Баба й бе избягала от селото, където я нарекли яловата круша, защото не можела повече да ражда. Избягала от южна в северна България. Брала рози, брала череши, ягоди, гледала копринени буби, копала тютюн. И там я намерил кротък човек, който й казал:

– Не можеш повече така. Ще умреш от глад. Ела при мене. Но на Мариела нямаше кой да каже - „Ела при мене.“ Сама трябваше да си го каже. Защото наистина не можеше повече така.

- Когато Ви зърнах, си рекох, че съществува ненавист от пръв поглед – подхвана Мариела. – Казах си – ще направя опит да работим. Но не повярвахте, че ми е приятно да се запозная с Вас. Не беше.

Давиджонтов беше висок, разбира се.

- Ако настоявате да се пишете за мой началник – продължи Мариела, - мога да Ви обещая престой зад решетките.

Той я гледаше и погледът му, който изяждаше всичко по пътя си, престана да яде. Това се понрави на Мариела и тя добави:

- Ако ми бяхте харесали – продължи след пауза от три секунди тя, - може би щях да размисля. Вместо зад решетките, щях да ви сваля. Но вие не ми харесвате.

Давиджонтов закашля.

Мариела си припомни как изглеждаше майка й на тридесет и пет – жена в каторгата на кухнята, никакъв парфюм, ревяща дъщеря, която все пак е поносима, ако милият не изкърка последния лев. Дългът от петнайсет хиляди, запръжките. И как се бе променила майка й, след като баща й си вдигна чуковете – той пиеше токова усилено, че дори чук би се разпорил от толкова алкохол.

Майка й разцъфна.

Ако не можеш да понасяш някого, има три начина -припомни си тя думите на разцъфналата си майка. Първо, моето момиче, може да се подчиняваш - тоест да сложиш главата си на дръвника и да очакваш брадвата на непоносимия да ти отсече главата. Вторият начин е, ако си особено глупава, каквато надявам се, ти да не си, е да останеш и да се бориш с поробителя, надавайки се да му счупиш врата – но това почти никога не се получава. Непоносимият има връзки, пълноводни колкото река Дунав. По-скоро твоята отрязана глава ще се търкаля на тротоара, моето момиче – както дълго време се търкаляше моята, докато баща ти тържествуваше у нас.

Третият начин е сигурният. Плюеш си на петичките и бягаш. Така със сигурност ще оцелееш, дъще, и ако си злобна, каквато много се надявам да си станала, ще набереш още повече жар, ще се върнеш след месец-два и ще го опечеш.

- Не, ни Ви харесвам – обобщи Мариела. – Разполагам с пълни сведения и вие знаете какви са.

Разбира се, че блъфираше. Точно сега нямаше да даде заден, въпреки че знаеше за стоманените контакти на Давиджонтов. Не наглост, нещо по-хлъзгаво извираше от очите му – сплав от страх и мазнина. Мариела нямаше да сложи главата си на дръвника. Мариела въобще не възнамеряваше да се бори някого, докато негодникът изпие докрай кръвта й.

Харесва третия изход, предложен от майка й – да офейка, и то светкавично. Но беше решила да обогати майчиното наследство – първо щеше да създаде максимален ад на индивида. Не знаеше как да го направи - тук съветите на многострадалната й майка отново изплуваха в паметта й.

Моето момиче, ако не знаеш какво да кажеш, не казвай нищо. Вдигни кофичката – тоест главата, високо, така няма да личи колко е празна. Имитирай ум, какъвто нямаш – вдигнатият нос е признак на липса на интелект, но вдигано чело и поглед в упор имитира достойнство.

Просто млъкни, обърни гръб и си тръгни.

Мариела реши да последва този съвет. Подвоуми се дали да повтори онзи блъф за решетките и годините зад тях, но повторението, когато блъфираш, не е майка на знанието, а на провала.

Тя направи една стъпка, две стъпки, три към вратата и реши, че се издънила. Не беше взела ума Давиджонтов. Едва ли щеше да преследва с него неизправни длъжници. Щеше да посещава бюрото за безработни. Щяха да я уволнят. Дотук с парите, мила. Но трудното, означава свобода, повтори си Мариела и в този момент до слуха й долетя, по-скоро се сгърчи като дъждовен червей думата „Колко?“

Беше я изрекъл Давиджонтов.

Виж ти. Когато те питат колко, не винаги става въпрос за пари. Става въпрос за много пари, които сиромашкият ти ум едва ли може да си представи.

Сиромашкият ум, момиче, беше казала баба й Мария, жена на изтъкнат пияница, пройдоха и доказан страхливец – сиромашкият ум те вкарва в още по-голяма сиромашия, ако го слушаш. Чуе ли въпроса „Колко?“, сиромахът се радва на шепа стотинки.

Не подавай шепа, момиче. Не тичай до бараката да донесеш кофа – и в нея пак ще сипят стотинки. Докарай влак – нека напълнят вагоните с коне. Продай конете. Ако не напълнят влака с нищо, остави локомотива да прегази оная, дето те пита- „Колко?“ Само беднякът прибира дребни пари. Веднъж като откаже стотинките, ще се научи да иска злато.

- Помислете – каза Мариела.

Беше юни, най-хлъзгавият месец, и то почти в края, когато хората чакат новите сметки за водата и тока. Тя си помисли, че мъжът, чието лице не чакаше никакви сметки и в него бе останала единствено устата, ще я удари. Нищо чудно. Милият щеше да се измъкне, то е ясно като бял ден. Тя го е нападнала подло и е застрашила живота му. Човекът е действал в законна самоотбрана. Можеше да й извади окото или да я ритне в корема, което вероятно щеше да доведе до отстраняване на далака.

Баба й, живяла с пияницата, имаше право. Видиш ли луд, кажи му „Приятно ми е.“ Е, Мариела беше използвала същите думи, но някак бе проличало, че не й е приятно.

Не последва удар.

Какво става. Дали възнамеряваше да я удуши?

Все някога трябваше да се обърне – нека поне се порадва на секундата спокойствие преди смъртта – както казваше баба й преди да умре. Правеше го така – отваряше шепи, там бе сложила цялата си пенсия – пет мизерни столевки.

- Няма да мога да ги изям – казваше. - Поне да ги погледам. Една секунда щастие преди смъртта.

Секундата щастие отмина и Мариела се обърна .

Видя нещо, което едва ли щеше забрави цял живот, дори ако живееше дълго, колкото баба си.

Давиджонтов чакаше, наведен към пода. Дали искаше да се поклони пред нея. Я стига. Да падне на коляно? Второто не се случи. Нито първото.

Високият мъж в скъпи джинси и скъпо сако, забил поглед кой знае в коя от обувките си, изрече:

- Е?

Гласът се забави устата му.

- Симпатичен ли съм сега?

Изречението му дори червей не беше. Червеят е живо същество. Изречението беше умряло отдавна.

- Колко? – прошепна мъжът.

Следете новините ни в GoogleNews