Момчето - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 10 юли 2021 в 08:32 5570 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Преди да каже - „Реших“, Ния забеляза погледа му, внимателен, но сега - стори й се - не засече калкулатор в ирисите. Когато очите му пресмятаха, се разбиваше по-лесно с него. Не беше необходимо да казва, че няма пари.

Наум отиде в кухнята, без да приказва, без да поглежда към момчето. Отваряше един след друг шкафовете, дори повдигна капаците на тенджерите, заснемаше с телефона. Направи оглед на коридора, където Ния отглеждаше лимони, облагородяваше ги след това ги пласираше по интернет – евтино, затова намираше клиенти.

Наум отвори гардероба, където Ния държеше дрехите от втора употреба и които се опитваше да препродава без особен успех. Минути по-късно Наум потъна в единствената стая на гарсониерата, задръстена до задушаване от голямото им легло, което също се беше опитала да продаде и не успя.

Наум оставяше на масата пари, преди да тръгне. Ния се опитваше да отгатне по дебелината на пачката кога отново да очаква появата му. Предвижданията й се оказваха неточни. Той беше непредсказуем. Ния превеждаше от романи и стихове, до закони, меморандуми за разбирателство, търговски договори. Веднъж беше превеждала пиянските брътвежи на един господин, който твърдеше, че е огромен писател. Не беше, но плащаше добре, дори и предложи да се изнесе с малкия при него. Малкият беше синът й Наум, кръстила го бе на неговия баща –Наум Старши, великолепният.

Момчето събираше пари в нейно старо портмоне. Метеше площадката пред входа за лев, пазаруваше мляко на възрастните дами от входа срещу 50 стотинки и също като баща си отказваше да й разкрие защо спестява тези пари.
Ния се пренесе при огромния творец, който наистина беше огромен, но не писател. Трябваха й пари. Тя светкавично отдаде гарсониерата си под наем, което се оказа грешка. Наум младши започна да кашля, творецът ги изхвърли, разтреперан от ужас, че хлапето е лепнало Ковид. Така й се получаваше за трети път. Ния се оказваше на улицата, с квартиранти в гарсониерата. Тя вярваше – не бе прелестна, но в умерена степен хващаше окото.

Един адвокат, на когото беше превеждала, също я покани да се преместят при него с момчето. Бил самотен, след смъртта на майка си нямал никого в света. Наум отново се разкашля. Искам да си щастлива, мамо, казваше, но не успяваше да потисне хриповете. Младшият продължаваше да мете срещу лев площадките пред всеки вход в блока на адвоката. Юридическото светило смяташе, че е унизително – човек под покрива му да слугува на плебеите - потърпя известно време и една вечер учтиво помоли Ния да ги закара заедно с малкия в техния дом. Детето било просто прекрасно и… непоносимо.

Нещо се случваше с дребния, когато баща му, великолепният Наум, се отбиваше у дома. Момчето го гледаше с пламнали очи, вървеше на половин стъпка след него, без да издава звук, вкопчило поглед в широкия му гръб.

- Ще ме заведеш ли на стената за алпинисти? – питаше. Наум старши отговаряше, „Не“. Времето е портмоне с пари, обясни той на сина си. Не го пилей. Ния беше завела момчето до стената на алпинистите, за да го убеди, че в нея няма нищо красиво.

Веднъж Големият Наум беше завел хлапето на риба и дребният засия, обзет от възторг.

- Хванахте ли нещо? - попита Ния,

- Не - беше отговорът. – Но цял ден го гледах как мълчи.

Полека-лека от жилището им си отиваха – първо огледалото, продадено изгодно, печката, хладилника. Точно затова липсата на калкулатор в погледа на големия Наум уплаши Ния.

- Преди да оставиш пари, трябва да ти кажа нещо – подхвана тя.

- Първо ще огледам. Ще те изслушам след двайсет минути.

Момчето въобще не изчака края на огледа.

- Тате! – извика то.

Мъжът не се обърна към него.

- Ще ме водиш ли да изкатерим пътеката до Черни връх?

Наум великолепният не отговори. За разлика от друг път, сега хлапакът не го остави на мира.

- Може да е за последно – подхвърли момчето. – Мама най-после си намери приятел.

Наум, здрав, дългокос, с кафяви очи, остави малкия без внимание.

- Вярно ли е? – попита Ния той.

- Да – отговори тя. – Собственикът на агенцията, за която превеждам.

- Няма да получиш нищо повече от мен – заключи Наум спокойно.

- Тате, мога ли да остана с тебе? – попита момчето.

- Не – отговори мъжът.

Беше облачно. Всеки момент щеше за завали. Небето се беше заровило под дебели облаци и усещаше, че трябва да изхвърли излишната вода от челото си. Дъждът беше влюбен в един чадър и искаше да се ожени за него. Бурята събираше вода цяло лято, за да го измие преди сватбата – беше написал малкият Наум в едно съчинение. Оценката, която получи, бе пет минус.

- Прахчето ти вече не ми действа. Не ме кара да кашлям – оплака се момчето на баща си. - Не харесвам новия на мама – Наум младши вървеше след баща си, опитваше се да го хване за ръка и не успяваше. – „Студено ли ти е? Искаш ли кафе? Да ти сложа ли лъжичка мед?“ – така се разлива новият. Направо намазва очите на мама с маргарин. Дразни ме– отсече детето. Мене без малко щеше да ме закара на лекар. Досаден тип.

Мъжът, висок, дългокос, продължи да изучава кухненския бокс..

- Продала си печката и пералната – установи той. – Да ти припомня, че ги купи ги с моите пари.

Ния не отговори, но добре знаеше, че когато в разговора навлизаха парите, добрият тон напускаше. Наум беше несломим боец във всякакви битки. За Ния да избегнеш битка означаваше да спечелиш войната.

- Ако предпочетеш да се върнеш при нас – спусна се тя по траекторията, заобикаляща всички капани. - Ще се разделя с него.

- Защото си установила, че съм платежоспособен?– в гласа му щракнаха белезници. - Аз не съм битка, която можеш да избегнеш, Ния.

Тя мълчеше. Стори й се, че Наум умее да чете мислите й. От малка изпитваше недоверие към хора, блестящи по математика, но Наум бе проиграл таланта си на математик. След второто му изчезване тя престана да се пита къде отива. Наум отдавна не работеше в университета, нито в БАН. Не я предупреждаваше, че заминава. Не вземаше куфар, нито лаптопа си. Това отначало я успокояваше, че ще се върне, но се оказа, че спокойствието е измамно чувство. Наум не се връщаше, не изпращаше пари. Сега си изясни причината за постоянната кашлица у сина й.

Прахчетата на Наум. Приятелите й, които я изхвърляха на улицата.

Ния беше преводач. Парите от преводи бяха кървави, всяка дума бе океан. Човек се люшка на повърхността - кораб, натоварен с три пъти повече товар, отколкото може да носи. Непрекъснато потъва. Не е сигурен дали ще оцелее. Ния превеждаше не изречения, превеждаше живот. Небето над главата й постоянно беше грозно. Корабът й се люшкаше, отгоре облаците го смазваха с градушка – и точно тогава се раждаше красивата дума. Отчаянието е майка на красотата.

Няколко месеца преди да се роди момчето, Ния предложи на Наум ръката си. Беше купила пръстен на Наум, сребърен. Златен не можеше да си позволи. Падна на коляно пред него.

- Ще се ожениш ли за мене, Науме? – беше го попитала. Бе разбрала, че трябва да му поставя кратки и ясни въпроси.

- Не - отвърна той.

Роди детето си и го нарече Наум. Големият Наум изчезна – не в Университета или в БАН. Но щеше да се върне. Все пак дребният носеше името му. Беше възможно и да не се появи въобще. Толкова красиви кътове има по света за хората с много пари.

Момчето беше на седем месеца, Наум старши се отби за пръв път след раждането му. Нищо не й каза. Съблече детето. Провери дали е нормално. Заведе го на преглед при педиатър и когато изследванията потвърдиха, че детето не само е здраво, но и негово, той сложи пари на масата.

- Не ги искам - беше избъбрила с цялата си глупост Ния. - Моля те. Остани.

Той не я погледна, прибра в джоба си пачката, която бе оставил преди минути. Дългокос и висок, някога блестящ математически талант, сега бе кой знае какъв. Човек с финансови възможности. Когато парите са много, обикновено са мерна единица за позор, беше му казала Ния. Далаверите и мошеничествата заличават човека, който ги е извършил. Моля те, остани.

Наум отвори шкафовете, провери какви съдове има в тях, огледа стария диван и леглото й, на което спеше той, а Ния, за да му е удобно, лягаше на пода, в единия ъгъл на който стърчеше кашонче с детски играчки. Ния ги купуваше евтино от магазина за втора употреба. Оттам бяха и повечето дрешки на хлапето.

Наум не й каза нищо, но преди да си тръгне вдигна заспалото хлапе от леглото й.

Наум младши се разциври, както правят повечето бебета. Ния го укроти. Наум старши остави на дребния златна верижка със златна плочка, върху която бе гравирано НАУМ. Разбира се, Ния я продаде веднага щом приключиха парите от превода на двата Меморандума за разбирателство в сферата на животновъдството. Когато след два или може би след пет месеца Наум старши дойде, веднага попита:

- Продаде ли златната верижка?

- Да. Нямах пари - отвърна Ния.

След този отговор Наум веднага си тръгна, не погледна детето, което вече постоянно пелтечеше нещо. Този път не оставим нищо на масата.

По това време Ния срещна един счетоводител, по-възрастен с 16 години от нея, който се грижеше за болната си майка. Постепенно тя стигна до заключеното, че мъже, грижещи се за майките си, са затворени и плахи . Установи, че притежава сетиво, което й помага да идентифицира такива мъже. Дотам се усъвършенства, че вглеждайки се в изразите по лицата на господата, можеше да постави диагноза на заболяванията на майките им. Важното беше да накара старите дами да я одобрят. Наум младши им пазаруваше череши, прибираше оскъдните бакшиши, които взели-далите скъпернички му подхвърляха.

Ния държеше ръката на дамата, дала живот на счетоводителя, търпеливо измерваше кръвното й налягане, правеше й чай от липа за успокоение, в резултат на която достолепната бабичка й подари десет бродирани лично от нея покривки за нощно шкафче (Ния веднага ги продаде на изгодни цени). Ния не желаеше да слуша нито една от историите на стара госпожа, защото всичките си приличаха – голяма любов, съпругът умира млад, остава синът Георги, който се грижи за бедната майчина душа и т.н. Бедната майчина душа не можеше да понася малкия син на Ния, защото подозираше, че някой ден хлапакът може да наследи апартамента й. Момчето допринасяше с всичка сила за създаването на такова впечатление - не приказваше, зъбеше се на старата мумия, кашляше насреща й и понякога я питаше кога ще умре.

Този път обаче Ния беше намерила индивид без майка, за която да полага усърдни грижи. Човекът не й постави условие да делят таксата за интернет, разходите за бензина на колата, за електричество, вода и парно.
- Той не употребява алкохол? – изненада се Наум старши. – Да, ти беше се заклела, че ще се омъжиш за въздържател. Мислех, че такива вече няма.

- Има – каза Ния. Беше уверена, че Наум няма да я разпитва повече. Не беше в характера му. Но този път сгреши.

- Предложи ли ти брак?

- Да.

Беше топло навън, какво друго освен жега може да произведе юли? Пламнал въздух, разтопен асфалт и градушка, по време на която човек мечтае за въже, за да обеси някого. Небето старателно се подготвяше – трупаше облак върху облак, за да стане ясно кой командва тук.

- Тате – обади се малкият Наум. – Приятелите на мама са страхливци.

- Защо мислиш така?

- Страхуват се да не изям парите им – отговори момчето. – Аз няма да изям твоите пари. Много силен съм по математика. Докато ходехме на училище, решавах задачите на децата от класа и те ми плащаха. Спестил съм доста.

- И? – каза бащата.

- Когато започна Ковида, учехме онлайн и обеднях.

- Човек е беден през по-голямата част от живота си - каза Наум старши. –През останалата част е обиден. Свиквай.

- Защо? – попита момчето и гласът му натежа.

- Защото само парите отварят всяка врата – белезниците отново щракнаха в гласа на бащата.

Заваля. Дъждът се зае да наказва улицата заради колите, които бръмчаха по нея.

- Бил си пренебрегвано дете, Науме – предположи Ния. - Никой не те е научил да подкрепяш някого, затова сега не знаеш как да го направиш.

- А парите, които ти оставях? – прекъсна я гласът, който хвърли януарски висулки в сърцето на лятото.- Харчеше ги до стотинка, нали.

- Не печелех добре – каза Ния. Избягването на битката е победа, повтори упорито умът й. - Обичах те – добави тя.

- А сега? – поинтересува се гласът, който накара мързеливите облаци отново да се замислят за дъжд.

Наум можеше да чете мислите й. Още в началото Ния се опита да избяга. Премести се при счетоводителя и майка му, която страдаше от Алцхаймер. Наум старши я срещна на път към детската градина, в която ходеше малкият.

- Дотам ли изпадна – до този дърт дядка? – каза. Не й даде нито стотинка. Сега констатира: - Продала си пералнята, хладилника и печката. Но уредите не са твои.

- Ще ти върна всичко до лев – каза Ния.

- Нима се заблуждаваш, че ще ти позволя да не ми го върнеш?

Някъде тресна светкавица. След десет секунди се разнесе гръм.

- Тате, аз съм най-силният от класа по математика. Като тебе - каза момчето. – Спестил съм пари, за да можеш да идваш при мене. С тия пари ще ме отведеш до стената за алпинисти.

Може би юли искаше да спре кранчето на жегите. Щедростта не беше най-силната черта на този сприхав месец.
Малият погледна през прозореца. Гарсониерата беше на петия етаж, страхотна гледка – човек можеше да види какво готви съседката в отсрещния блок. Във въздуха се носеха гласове, които се караха.

- Ния – каза Наум и пристъпи към жената. – Излез – обърна се той към сина си.

- Любов ли ще правите? – попита момчето.

Беше завършило трети клас, най-силният ученик по математика във випуска. Схватливо хлапе. Човек не може да избяга от гените си.

- Кой те научи да задаваш такъв въпрос? – поинтересува се Наум старши.

- Няма да кажа. Обещал съм – заяви Наум младши.

След известно време, не повече от десет минути по-късно, когато бащата се появи на вратата, момчето седеше на пода в коридора на гарсониерата. Не гледаше в телефона си. Чакаше.

- Тате, спестил съм достатъчно – каза момчето, опитвайки се да задържи кафявия поглед на баща си. – Ще станат твои. Виж – хлапето извади оръфано, дрънчащо портмоне. – Вземи ме със себе си. Нека мама остане сама. Да не съм с нея да преча. Така ще си намери някой добър приятел… не такъв като тебе.

Заваля.

Няма нищо по-студено от дъжд през юли.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови