Мечката, Хемингуей и бар Хавана

Вляза ли в бар, винаги се сещам за Христо Мечкарски. Някои от по-възрастните софиянци може би вече са го позабравили, но аз не съм. Барманът Ицо, в дневния кръгъл бар на "Хавана", ме научи да ценя белия кубински ром "Havana Club Anejo 3". Твърдеше, че точно с две бучки лед, в ниска чаша за уиски, е най-неустоимото питие на света. Единственото условие е да го пиеш умерено, на бавни глътки. Към леда добавяше и по едно дебело резенче лимон. Христо държеше до бара си снимка на Ърнест Хемингуей, който вдига тост, изрязана от някакъв британски вестник и сложена в рамка.

Ицо бармана до последния си дъх беше заклет пияч на руска водка с кола, която наричаше „тиня“ и когато надигаше чашата, винаги сочеше с пръст култовата снимка. Казваше, че писателят пиел най-изисканото питие на света, направено на най-правилното място – именно тоя бял ром от Куба.

Като почти всеки барман, можеше цял следобед да развива теории за ползите и да отрича вредите от това питие. Слушахме джаз от служебния касетофон, философствахме по световни въпроси, а ромът се лееше. На същото място се опитах да запаля контрабандна кубинска пура. Вкусът ѝ не ми допадна. Пурите ги внасяха тъй наречените „пластмасаджии“, в чиито мазета и работилници се произвеждаха копчета, пасмантерия, дребни детски играчки и друга ширпотреба.

Тези „баровци“ идваха абсолютно всеки божи ден и сядаха на една и съща маса отвън. Истински социалистически магнати. Бяха известни с това, че често черпят непознати клиенти, но никога не дават и стотинка за пиячка на конкурентите си – „фунийкаджиите“, също частни производители, които седяха две-три маси по-навътре.

Тези пък бяха другото съсловие на соцмилионерите, правеха вафлените форми за сладолед, печаха гофрети и орехови блатове за торти. В държавните сладкарски цехове заливаха производството им с шоколад и го превръщаха в известните на всички торти „Гараш“, а с остатъците се правеха евтини „скалички“. Тази вафлена манифактура захранваше барове, сладкарници и павилиони за сладолед.

И двете групи бяха доста богати за ония времена хора и вероятно бяха милионери, при това абсолютно законно. Представляваха някаква особена прослойка между пролетариат и отломки от старите фабриканти отпреди 9-ти септември 1944, която беше успяла да заобиколи „капиталистическата експлоатация“ на труда. Бяха оцелели във времена, в които не се позволяваше никаква форма на частно производство. От тези среди излязоха първите социалистически капиталисти.

Имаха помежду си някаква закачка и вечно си подхвърляха вицове за бранша. Нещо от сорта кое е първо - кокошката или яйцето, но в адаптирана версия:

„Може да имаш планини от вафли, ама без копчета на палтото зимата навън не можеш да излезеш, нали?“

А отговорът беше: „Аз мога и разкопчан да изляза на улицата, ама ти сладолед без вафлена фуния как ще ядеш, в шепата ли че ти го сипят?!

И така до безкрай. Може би сред едните или сред другите са седели и прототипите на производителите на сувенири и гоблени, чиято кръвчица пиеше псевдомилиционера Ястребовски, роля изиграна брилянтно от Тодор Колев във филма „Опасен чар“.

Веселба имаше всеки ден, но един случай няма да забравя. В една празна от клиенти коледна сутрин, в сговор с друг колега, който също посещаваше често бара в "Хавана", ни хрумна гениалната идея да изненадаме именика Христо. Тръгнахме по полупразните улици, за да търсим циганин – мечкар. Фамилията на именика е Мечкарски.

По социализма Рождество и други християнски празници не се празнуваха официално, дори се следеше кой ходи по църквите. Въпреки това много хора го правеха тайно и в тая тиха утрин улиците бяха пусти. Не беше трудно да намерим около пазара мечкар с мечка, имаше колкото искаш.

Избрахме един с бая едра мечка, платихме му колосалната за онова време сума от 20 лева, а той се нави без много да му мисли и обеща да дойде в уречения час до заведението. Каза, че е от някакво плевенско селце, но отдавна гастролира в столицата и знае къде точно се намира барът. В ония времена Бриджит Бардо още не беше подгонила мечкарите и те се разхождаха свободно, съвсем необезпокоявани из градовете. Мечкарят не само прегърна идеята, а даже обеща срещу гигантския хонорар да включи и нещо допълнително в репертоара.

С колегата се качихме до бара и поръчахме обичайното – бял ром с две бучки лед. Ицо ни сипа, запали една цигара и сред облаците дим продължи да се занимава с поръчките си за следващите работни дни.

Войници от охраната на двореца “Врана” се снимат за спомен с ромче мечкар и мечката му в парка на двореца, 1925 г., снимка: Изгубената България

В уречения час излязохме навън, уж да се обадим от уличния телефон на някакви гаджета. Мечкарят от далечното плевенско селце вече ни чакаше отпред.

Косматият възпитаник първоначално се стресна от тесните вити стълби, но някак успяхме с бутане и теглене да го качим до втория етаж. След толкова мъки, страх и кандърми започваше истинското представление.

Мечката, която всъщност се казваше Михаела, с поличка на големи бели цветя, започна да се кълчи под адски фалшивия съпровод на гъдулката. Не съм чувал по-фалшиво свирене, макар че Ицо беше ухилен до уши.

Михаела си знаеше работата и въпреки музикалното недоразумение от страна на гъдуларя, се раздаваше на изненаданата публика. В един момент, минавайки през летящата вратичка за барманите, се оказа зад бара. Докато се усетим събори една табла с чаши. Дали без да иска, дали беше ожадняла или просто даваше знак, че вече ѝ омръзва не зная, но в този момент тя взе, че бутна и най-безценното за Ицето - иконичната снимка на Хемингуей, която полетя към плочките на пода. Ицо леко се намръщи, виновницата беше изведена незабавно, а изрезката от вестника бе внимателно извадена измежду счупените стъкла и прибрана на сигурно място.

Преди да е направила нова беля, Ицето почерпи непохватната танцьорка с наливна бира. Сипа я направо в кофата за лед, а Михаела изгълта съдържанието до последна капка. Може би вкуса на бирата ѝ е бил добре познат.

Днес няма дресирани мечки по улиците. Ицо Мечкарски също го няма вече, нито пък барът съществува (или поне не е в този вид, в който го помня). В чекмеджетата му остана една пожълтяла вестникарска изрезка с Хемингуей. А може и тя да е захвърлена някъде. Кой знае!?

Със сигурност останаха само спомените, които винаги ме развеселяват.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews