Едно „Висящо кафе”, една 5-балова надежда заля България преди повече от година-две. И повлече много хора. Приливната й вълна не отне животи, не събори къщи, не унищожи посеви, мостове, шосета. Напротив, живителните й струи накараха най-тънките струни в душата на човека да зазвънят. И беше красиво. Красиво, като капчици от топъл пролетен дъжд, възпяващи живота върху окъпани от изгрева жици. Съпричастността отвори широко врати, за да пусне доброто да й погостува. Потоците й не оставяха тиня и разруха след себе си, а умиваха и най-тъмните кътчета в душата на хората, утоляваха жаждата за добротворство, която бе забутана някъде като забравена паричка в неупотребявана и захвърлена стара дреха в мазето на бездушието. Откриваш измачканата банкнота след години и ти става едно топло, светло и щастливо, сякаш си намерил съкровище. Така и в случая главното не бяха парите, а близостта.
Но като всяка вълна и тази се отече. По-бързо, отколкото ни се иска. „Висящото кафе” увисна буквално само след няколко месеца и животът ни отново се върна в руслото си. В онова бавно и сигурно корито, което ни предпазва от това да разливаме водите на щедростта и съпричастността си извън пределите на изгодата… И вече потоците на милосърдието ни окъпват само след голямата приливна вълна на отчаянието. Чакаме онзи безпощаден и мътен потоп да отнесе съседа ни, за да помогнем (евентуално) при почистването на калта. Защото и тези, които доброволно се завират да ринат мръсотия, се броят на пръсти. Защото някак ни стана по-удобно да седим пред телевизора, да цъкаме като видим как природата ни е зашлевила кошмарен шамар, да благодарим, че сме минали между капките, дори да казваме „Браво!” на тези, които са станали доброволци. Или да пуснем един DMS.
Но то и това с DMS-те, дето е най-лесното, се оказа не толкова лесно. Като отвориш дарителския сайт, като видиш например, че само през октомври е имало 89 кампании за набиране на средства за хора и организации в нужда, и моментално се изпарява желанието ти да помогнеш с левче. Защото къде е да прежалиш 1 лев, а къде 89 в тая немотия. (Немотия, немотия, колко да е немотия, щом упорито пускаш SMS в поредното риалити, за да „спасиш” поредната „звезда”, която и без твоята лепта си е заработила хонорара.) И докато се чудиш дали да играеш на нещо като тото и да изпратиш безжично на произволен принцип животоспасяващият образ на св. Иван Рилски за някой от тези 89 или да направиш това, след като си видял, че показват драматичния случай на болно дете по телевизията, то може и да е станало вече късно. Не само защото реално твоята паричка ще достигне до страдащия, чак след като си платиш сметката към мобилния оператор, тоест след месец, а и защото по-често намирането на оправдание да не помогнеш се оказва доста по-бързо от посягането към телефона. „Защо аз, а не държавата? До моето левче ли опряха нещата? Ако бяха един или двама – да пускам по един DMS всеки месец. А то – 89. А виж в отчетите за DMS – има такива, за които е пуснат само един SMS – аз ли ще съм тоя балък? Богатите да не си стискат душите като пачка банкноти в портфейл, дето му е нужен ластик, за да го държи затворен…”. (Не че вече някой от преуспелите ползва тази отживелица, след като има по няколко златни и сребърни карти и ползва онлайн банкиране.) Отживелица, също като увисналата ни съпричастност с кафетата и закуските. Отживелица, като онази думичка любочестие, на която малцина знаят значението.
Любочестието, както най-красиво го обяснява светогорският старец Паисий, е благоговейната същност на добротата, очистената любов на смирения. „Нашите дела имат стойност само ако са извършени от безкористна любов към Бога и ближните. Трябва да се подвизаваме безкористно, а не с егоистична цел. Дори и вярата ни в Бога трябва да произтича от чиста безкористна любов към доброто. Благочестивият християнин не върши добри дела за своя изгода - за да получи награда или за да избегне ада и да отиде в рая, а единствено защото обича доброто и го предпочита пред злото. Любочестието е пречистената любов на смирения човек, в която няма егоизъм, но сърцето е изпълнено с благодарност и любов към Бога и към ближния и от голяма духовна добрина, сторена му от другите. Любочестният се подвизава заради Христа; и най-високите си подвизи счита за нищо; за своите трудове и добрини към ближните не очаква благодарност и не търси награда”.
А колцина от нас се замислят, че любочестието не е нужно да се проявява само след бедствие или при болест, когато някак талазите на отчаянието, мъката и безнадеждността на някой непознат окажат мощен натиск върху бента на егоизма ни и той лекичко се пропука, за да може да изцеди няколко капчици съпричастност и милосърдие. Ако искаме в нашето общество да се случи нещо положително, любочестието трябва да стане светоглед. Та нима всеки ден всеки от нас не вижда ровещия в контейнера дрипльо или дори кльощавото гладно и премръзнало коте, свряло се под терасата ни? А скъсаната торбичка и разпилените по тротоара картофи на бабата от съседния вход? Количката с пухкавото сладко бебче на крехката брюнетка, която се опитва да подобри световен рекорд по вдигане на тежести в опита си да изкачи стълбите на подлеза? Празното джобче на един пъвокласник, който ще направи дупка в него, за да открие още 3 стотинки, които не му достигат, за да си купи мечтаните бонбони в магазина? Липсващата ръка на младежа в трамвая, с която да си перфорира билета?… Няма нужда да изреждам, нали…
Животът около нас ни дава шанс на ден по няколко пъти любочестието ни да протегне длан към някой непознат. Въпросът е колко често този непознат остава невидим за сърцето ни. Колко пъти извръщаме поглед, загледани уж в нещо много важно през прозореца, за да имаме оправдание пред съвестта си, че не сме забелязали болната бабичка в автобуса, опитваща стоически да задържи право изнемощялото си тяло до нашата седалка? Колко пъти посегнахме към джоба си, за да доплатим недостигащите 10 стотинки за поскъпналото лекарство на самотния и неразбиращ дядо, застанал безпомощно до касата на кварталната аптека? Колко пъти подадохме бутилка с вода на пожарникар с пресъхнали устни, извадил в най-голямата жега изпод смачканите ламарини на катастрофирала кола безразсъден тийнейджър?...
Ще кажете: „Банални неща. Дай някой по-драматичен пример”. Но светът около нас е изпълнен точно с такива неща, които възприемаме като банални, не толкова драматични, и за които според мнозина не си струва да положиш минимално усилие. Ние търсим или големи животоспасяващи каузи, които с по-силна струя да отмият повече от калта на традиционната ни незаинтересованост или неща, които след това ще нахранят лакомата паст на егоизма ни. Не казвам, че не трябва да пускаме DMS или да пращаме дрехи и одеяла на останали без дом след потоп, пожар или земетресение. Не казвам, че няма добри хора, които се отзовават на всеки зов за помощ, пък дори и маловажен (според нечии критерии). Напротив. Лептата на бедната вдовица е много по-ценна от излишъка на преялия. Хората, подпрели с риск за живота си катастрофиралия трамвай да не се обърне, са нещо, което е достойно за възхищение. Но просто такива любочестни българи са малцина. А ние, мнозинството, чакаме да ни връхлети стихия, за да подадем ръка на нуждаещ се. Ние, мнозинството, винаги смятаме, че на нас някой ни е длъжен, а за другите е длъжна само държавата. Макар всеки ден, всяка минута, около всеки от нас да има едни тъжни очи, които не е нужно да плачат или да крещят, за да ги забележим. Много сме добри да се гордеем, че някой българин помага на друг българин в беда и да лайкваме в социалните мрежи клипчета с добротворство. Но сме още по-добри в това да не се срамуваме, че този човек не сме ние. Или да се оправдаваме, че не сме метнали якето си върху самозапалила се млада жена, защото не сме пожарникари, а сме професионалисти и трябва да документираме с камера живата факла…
Забелязваме околните само, ако са ни настъпят в тролея, бутнат ни торбите на опашката пред сергията за моркови, засекат ни на кръстовището, уцелят ни с изхвърлен през терасата фас, „избодат” ни очите с огромно деколте, модни токчета или последен модел джип… А още по-често се вторачваме не в тези до нас, а в онези над нас. Взираме се в загубени тефтерчета, които услужливо търсим, уж за да получат възмездие инициалите в тях, но лъжем, че нямаме, ако непознат ни помоли за химикал в пощата. Сграбчваме здраво „патриотизма” си в юмрук и го забиваме в лицето на арабин, дръзнал на улицата да каже на бременната си жена, че я обича на чужд език, но в същото време отваряме дланта си и пускаме на земята същото това родолюбие, за да хванем дръжката на куфара и да се наредим на опашката за чекиране на Терминал 2. Попържаме съдебната система, че дала 4 години ефективна присъда за откраднат килограм ябълки на някакъв тарикат на дребно, а онзи с милионите укрити данъци е с прекратено дело и лекарят, убил с нехайство дете, е пощаден с условна. Но се скатаваме от същата тази система, срещу която роптаем, като мушкаме 20 лева в джобчето на катаджията, защото ние сме порядъчни хора и нито крадем, нито убиваме, просто обичаме високите скорости. Онези скорости, които като сме в автомобила си ни държат в безтегловност и не усещаме, че са превишени. А те неусетно леко и с възможно максимално ускорение ни карат да потъваме, потъваме, потъваме… в нелюбочестие…
____________________________________________________________
Ако имате да кажете нещо на автора, пишете на doycheva_milena@abv.bg
