„И – да, много се надявах нашите да не спечелят”. Така възкликна някаква дама по повод второто място на три прекрасни малки таланта в детската Евровизия. Да ми бяха праснали един с левачката, подобен на тоя, дето събори Кубрат Пулев същата вечер, нямаше да ми стане толкова тъжно, колкото от това признание. Радостта (не само моята), която все още сгряваше сърцето ми от успеха на Крисия, Хасан и Ибрахим, си тръгна като надеждата за коледни добавки към пенсиите. Не се ядосах на думите на госпожата. Стана ми обидно. А после се замислих за това как някои сме забравили да се радваме на чуждия успех. Пък било то и на второто място в „кичозен” (според нечии представи) детски конкурс. Така дълбоко вкоченяването е парализирало в сърцето ни това усещане, че идея си нямам какво трябва да се случи, за да може нещо да сгрее и разтопи ледената обвивка. Не казвам, че за конкретния случай подобни изказвания бяха много. А че ги срещам във всички сфери на живота. Те са нашата болест. Стокилограмовата метална топка, вързана с верига за краката ни, която ни пречи да вървим напред. Няма нужда да припомням приказката за казана и българите в него.
„И – да, много се надявах нашите да не спечелят”. Всекидневно някой от нас изрича подобно нещо, макар и не със същите думи. Особено около избори това си е направо класика. Само дето „нашите” е заменено с име – на партия, на човек. А да ви се е случвало да си пожелаете това за съседа? Не завиждате ли тайничко на далечната позната, че е грабнала под носа ви онова готино момче, което „заслужава нещо по-добро”, например вас? Гадно ли ви е, че новото момиче, което назначиха само преди два месеца, така бързо напредва в професията? Не е ли несправедливо, че джакпотът винаги го печелят „някакви селяни, които ще похарчат парите за глупости”?
„И – да, много се надявах нашите да не спечелят”. В повечето случаи тези неща не се казват лице в лице. Срещаш някого: „Добър ден. Как си?... И аз съм добре. Обади се някой път.” А като отмине пускаш някоя „безпристрастна истина”. Много жестока е тази наша „истина”. „Не знаеха ли, че той не е такъв, за какъвто се представя? Той е просто един надут балон, който все някога ще изгърми… Винаги прогресират посредствените, а аз не успявам, защото наричам нещата с истинските им имена.” Винаги съм се учудвала как дребнавата ни завист се е научила да се преоблича в бляскавите дрехи на говорител на някакви „истини”. „Истини”, които нямат нищо общо с правдата.
„И – да, много се надявах нашите да не спечелят”. Ледено звучи, нали? Но това сме ние – „ледено момиче, с устни ледени, как ухаеш на сълзи…” (така се пееше в една песен). Да, ледени сме. И отказваме да стопляме сърцата си. Отказваме да пуснем радостта вътре. Или ако го направим, все ще се намери някой, който да ни „отрезви”. От нас наистина почти винаги ухае само на сълзи. Но не на сълзи от радост. Техният аромат е приятен. Не са и покайните сълзи. Те миришат на чисто, на изкъпано бебе. Сълзите ни по-често са от загуба на мечти или пропиляна младост, от безсилие, от яд… Яд ни е на другите. Яд ни е на себе си. Нашето безсилие трансформираме в озлобление. Пропиляната си младост стоварваме като отговорност на политиците. За несбъднатите мечти виним родителите си или който падне наблизо… За сълзите си обвиняваме винаги другите. Затова и не можем да се радваме на чуждия успех. Затова и не осъзнаваме даже, че подкрепяйки някой по пътя му към върха, ние всъщност вървим заедно с него нагоре.
„И – да, много се надявах нашите да не спечелят”. Толкова много са загубите в живота ни, толкова много сме свикнали с тях, че ги очакваме. Нещо повече. Надяваме се да не спечелим. Вероятно, защото не знаем как да продължим след това. Забравили сме какво е да се изкачваме духовно нагоре, защото сме изчерпили силите си във физическото оцеляване. Или по физическото и материално задоволяване, ако трябва да бъда по-точна. Радваме се на собствения си дом. На собствената си кола. На собствения си телефон. На собственото си израстване в кариерата. На собствените си малки печалби. На себе си. Толкова много им се радваме на тези лични трофеи, че чуждите успехи не ни харесват, защото ги затъмняват. А за духовните придобивки отказваме да мислим, защото ако го направим, ще разберем, че години наред сме трупали лихви в грешната банка. Банката, която обезателно ще фалира. Ако не по-рано, то със сигурност при смъртта ни.
„И – да, много се надявах нашите да не спечелят”…Надявах… А уж надеждата е нещото, което ни крепи. Но не е така, когато тя не е съпътствана от вярата в Бога и от любовта към хората. Защото ние се надяваме само на себе си. Вярваме само в себе си. И обичаме само себе си. А егото укрепва в нас, става все по-силно и все повече ни смазва с тежестта си. Тежест, която в началото ни се струва лека и оправдана, а впоследствие така е сковала сърцата ни, че ставаме безчувствени. Егото бавно убива в нас радостта. Пресушава душите, които би трябвало да жадуват за любов. Безчувственото отегчение ни затиска, а вината винаги търсим извън нас. Ако въобще осъзнаваме колко сме нещастни и колко сме виновни. Пред другите. И пред себе си…
„И – да, много се надявах нашите да не спечелят”. А светогорският праведник отец Паисий пита: „Има ли радост в портфейла, колкото и да е пълен той?” Бих продължила въпроса му така: Какво се случва, след като нашите надежди за чуждата загуба се сбъднат? Нищо, че портфейлът ни е пълен. Радваме ли се? (Надявам се, че въпросната дама е заспала спокойно, след като е разбрала, че българските деца са останали втори.) Трябва да се радваме на чуждите неуспехи, щом като на успехите им не можем. Няма друг вариант. Стоплени ли са сърцата ни? По-щастливи ли сме? Явно, че не сме. А защо тогава избираме този път, който видимо не ни носи радост? Не е ли защото сме прокудили от сърцата си онова, което е носител на самата радост - съпричастността? И сме пуснали вътре в нас да се настанят гордостта, суетата, самолюбието, лакомията, завистта…
„И – да, много се надявах нашите да не спечелят”. Ние сме забравили да се радваме за другия, защото преди това сме забравили и да тъгуваме за него. Да тъгуваме с него. Ние въобще не го забелязваме. Както не забелязваме нещата, от които нямаме изгода. Видими са единствено ползите. Колцина от нас съчувстват на човек в беда, без да го познават? И не само съчувстват, а протягат ръка за помощ? Хиляди ли са тези, които хранят бездомни или са единици? А ние от кои сме? Плакали ли сме за провала на някой не много близък човек? Или предпочитаме да си мислим, че на нас това няма да ни се случи, ако внимаваме? А и все пак ние сме по-умни! Това е ясно по дефиниция. Изобщо можем ли да бъдем съпричастни към нещо друго, освен към собствения си егоизъм?
„И – да, много се надявах нашите да не спечелят”. А ние какво спечелихме с живота по тези правила в последните години? Прави ли ви впечатление как трудно се диша между нас? За да поемем въздух, трябва нещо да се промени. Отнякъде трябва да нахлуе свеж полъх на близост. И той да ни позволи да се зарадваме на Крисия, Хасан и Ибрахим спокойно, без да се притесняваме, че ще ни обвинят в избиване на национални комплекси. Децата ни казаха, че са щастливи, защото са ни зарадвали. Това са просто деца. А ние кого зарадвахме? И на какво се зарадвахме? Имам предвид не големи неща като успеха на нашите малки герои, а на дреболиите, които съставляват истинския живот. Например: шестицата в бележника на съседското дете; новите зимни гуми на приятеля; хубавия костюм на колежката, която работи в другия край на офиса; начинът, по който си шепнат едни влюбени младежи в парка; топлите спомени на дядовците, които седят пред теб в автобуса; усмивката на майката, която е видяла през прозореца, че детето й се прибира от училище…
„И – да, много се надявах нашите да не спечелят”. Трябва да има начин да си спомним, че сърцето на човека не е шкаф, който трябва да бъде тъпкан с всякакви емоционални боклуци, които накрая преливат през устата. То е топъл дом на вярата, надеждата и любовта. Място, където се срещаш с другия. Плачеш с него. И се усмихваш с него. Когато започнем да приемаме чуждата радост за своя, тогава ще се върне и радостта в нашите сърца. Когато приемем чуждата болка за своя, тогава и нашата ще намалее. И ние също няма да сме невидими за тези, които досега не сме забелязвали. А не ги забелязваме, защото Аз-ът ни е окалял очите ни. Да се измием вече, а?
И– ДА, МНОГО СЕ НАДЯВАМ НАШИТЕ ГРЕХОВЕ ДА НЕ СПЕЧЕЛЯТ!
Страница на статията : 0102
