Quantcast

Несбъднатият кеф

Милена Дойчева Последна промяна на 30 октомври 2014 в 14:57 8144 0

Изборите минаха. Е, все още ехото от тях достига до нас през сутрешните блокове на телевизиите или новините. Все още едни хора си играят на тука има – тука нема, в опитите си да сформират някакво правителство. Да предположим, че се договорят 2-3 партии и съставят кабинет. И после какво?

Страстите бавно ще започнат да утихват. Ще има радостни речи, че ще спасим страната, защото имаме правителство. Медийни поздрави. Още речи. Умора след напрегнатия ден. И след „жизненоважния кабинет” сивото ежедневие ще се завърне. С всичките му характеристики, надежди и очаквания.

Няколко дни още ще коментираме кой станал министър, кой какъв маскара е, после темата ще се изтърка. Проблемите отново ще ни връхлетят с цялата си сила. Липсата на нормална работа, например. Затихващи изрази на фалшива политическа съпричастност към пострадалите от бедствията. Подмятания по адрес на безработните, че ги мързи да си мръднат и пръста и само чакат на социални помощи, за да ги изпият. Мизерията... Или пък работата. Интригите на колегите. Ще чертаем планове как да се преборим с тях. Лошите и по право нищо не разбиращи от естеството на работата шефове. Умората от пренатоварения работен ден. Жестоката блъсканица в градския (междуградския) транспорт. (Особено междуградския, в който си принуден да пътуваш 300 километра в маршрутка и усещането да си натъпкан като копърка в консерва, но консервата да има екстра миксер.) Дразнещото поведение на съпругата, която не е наготвила, или изчистила, или изпрала, или просто нейната загубена привлекателност. Дразнещото поведение на съпруга, липсата на елементарни ангажименти по отношение на домашните задължения, или излизанията му с приятели, или пиянството му, или просто неговата загубена привлекателност. Екшъните и забавните реалитита вечер, които обединяват семейството и загнездилата се от години липса на общуване. И в които се радваш, че ВИП-овете всъщност не са никакви ВИП-ове, а някаква сбирщина от известни хора, които ще се избият за една филия. Дрямката пред телевизора. „Леката нощ”. Часовникът сутрин. И отново делничен ден. После неделя. Камбаните на църквите, призоваващи за св. Литургия, които не чуваме. Или пък си мислим, че те отчитат колко е часа и цял ден „ще разпускаме”.

Ще излизат нови албуми на родните фолк-певици. Ще се радваме на това и ще танцуваме до полуда. Или пък ще плюем по това и ще танцуваме до полуда (само ритъмът ще е различен, макар и да нямам предвид само музиката). Политиците ще говорят още и още неща, на които твърде отдавана вече никой не вярва. Олигарсите ще продължат да "правят" пари и все ще им се виждат малко. Интелектуалците ще продължат да бъдат неразбрани. Ще творят богоборческо изкуство, ще му се възхищават и ще мислят, че са изпреварили времето си. После ще се напиват и ще черпят вдъхновение от пиянството си (имам предвид не само алкохолното пиянство). Пенсионерите все така едва ще свързват двата края и ще се чудят защо стана така. Децата ни ще си останат все така объркани, все така изгубили моралната почва под краката си и ще бягат в чужбина. А ние ще правим „дълбоки анализи” защо те вземат наркотици или ни изоставят сами да се борим с мизерията. На фона на това „миски” ще раздават шоколади в домовете за сирачета. И ще се усмихват чаровно доволни от „благотворителните си инициативи”. Цените на продуктите от потребителската кошница ще растат. Другите също. Необходимост - ще кажат. А ние ще попържим. И когато поспестим, ще си купуваме разни неща. И така до следващите избори, които също ще предизвикат страсти и после ще отминат. До следващото правителство, което също ще е изградено от стари муцуни с няколко „пластични операции” за подмладяване и демонстриране на промяна. До следващия парламент, на който първата му работа ще е да си купи планетарен миксер, формички за мъфини и да си ремонтира колите.

Но през всичкото това време ще мечтаем. Ще мечтаем, за по-високи заплати. За политици, които се грижат за народа си. За едно общество без престъпност, без бедност, без наркомани. За деца, които да посрещаме, а не да изпращаме на Терминал 2. За нова кола – това си e нещо нормално днес, нали? За почивка в чужбина – нали вече сме в Европа? За по-добра работа, където няма интриги. Като сбор на всичко ще мечтаем „да си оправим живота” (ако не нашия, то поне на децата ни). И всичко това няма да се сбъдва... А би било толкова хубаво...

Или пък не?

Огромен процент от разбирането ни за „реализиран живот” се заключава в очакването на една дума – „кеф”. Не мога да намеря по-точна от нея. Кефът е голям кеф! Удовлетворяване на всички наши плътски и душевни стремежи на квадрат. Много и добра храна, голямо жилище, хубави дрехи, автомобили, последен модел телефони, работа, удовлетворяваща суетата ни, изкуство - дело на стремежите на потъналото в грях човешко естество, външна добродетелност и произтичащите от нея тщеславни благотворителности…

И слава Богу, че всичко това не се сбъдва, нито преди, нито след избори. Защото освен плът и душевни емоции – човекът има и дух. И позабравеният цвят на българската народност винаги е учел да се удовлетворява не плътта, защото е временна, а да се заляга над духа, защото е вечен. И може би благодарение на молитвите на тези сияещи на Небето наши будители кефът все се отменя. Защото докато не сме укрепнали в него, ние все още имаме шанс да разберем суетността му и да изоставим мечтите по него. И ако в днешното си окаяно състояние не се сещаме за вечното, то какво би се случило, ако изведнъж заживеем в „перфектното общество”, което замисляме.

Нужна е промяна в житейските ни приоритети. Това е единствената ни надежда да бъдем щастливи. И не само тук, на земята, а завинаги. Какво ни става? Не искаме ли да живеем вечно? Не искаме ли да се радваме вечно? Вечно е несравнимо повече от който и да било срок на „житейския успех”.

По-напред от всичко ни трябва грижа за онова, що е вътре в нас. Само този, който е подредил нещата вътре в себе си, може да промени и онова, което го заобикаля. И обратно - ако в душата на човека цари хаос, този хаос ще го заобикаля където и да иде, каквито и стратегии да чертае. Трябва ни абсолютен център и основа, върху която да построим всичко, което се отнася до нас. И този център може да бъде и е само Бог. И доброто е, че много преди ние да поискаме нещо от Него, Той ни подаде ръка. Чуйте го: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”. Трябват ни усилия да живеем с истински, а не с измислени от нас добродетели. Трябва ни промяната, наречена покаяние – единственият изход за промяна, която води към радост. Трябва ни искрена изповед и някой, който да отпусне натрупаните в нас безсмислени и потискащи грехове. Трябва ни желание да получим прошка. И Онзи, Който каза „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”, никога няма да ни подведе. Той ни очаква в чашата с Причастието.

Ако опитаме да направим това, наистина ще бъдем щастливи. Независимо какво се случва на избори и след тях. Защото ще сме чули от Господаря на господарите най-въжделените думи: „Хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си”. И тази радост няма да може да ни отнеме никой.

--------------

Ако имате да кажете нещо на автора, пишете на [email protected]