Калин Терзийски: Докъде с хумора?

Един въпрос ме е преследвал през живота ми въпреки променящите се мои възгледи, променящите се времена и променящите се нрави. Въпросът е: Докъде може да стига хуморът.

Съвсем ясно е, че в различни периоди от моя живот съм си давал различни отговори на тоя въпрос.

Дали професията ми на писател ме кара да се замислям за границите на хумора? Може би да. Все пак през целия си съзнателен живот се е налагало да преценявам дали едни думи звучат хубаво или пък звучат грозно. Дали звучат смешно или пък противно. Това ме е карало да внимавам с насмешката, подигравката и шегата. Не мисля, че да отбягваш грозното е признак на лицемерие. Поне сега не мисля така.
Казано иначе: не е необходимо да изтъкваш и дори да преувеличаваш грозното, пошлото и лошото, за да си честен.

Доста хора наричат „истина” изричането на грозни, обидни или злобни думи. В това – естествено – има една несъзнавана тенденция. Притегляне към лошото. Всеки човек, притежаващ поне малко мъдрост, знае, че всяко нещо на тоя свят може да бъде описано и като отвратително, и като добро. Или поне – като поносимо. Зависи каква тенденция следва душата на тоя, който описва. Някои виждат, че ръми и казват: Ама че ужасно време, ама че гаден живот и дъжд, и всичко! А други подлагат ръка под дъждеца и се усмихват: Колко свежо и хубаво стана!

Още повече – между двайсет и седмата и четиридесетата си година съм изкарвал прехраната си с писане на сценарии за забавни предавания, както и с писане на смешни текстове – кой знае дали са били смешни? – за вестници и списания. Доста много години основни въпроси за мен са били: Какво е смешно?” и „На какво се смеят хората?”. Но и въпросът „Докъде е смешно и откъде нататък вече е грозно?”.
Някой би казал: Хуморът наистина е феномен на човешката душа, задължително свързан със смеха; но сатирата и сарказмът – не. Те могат и въобще да не са смешни. Те могат да стигат докъдето си поискат – и далече отвъд смешното! Тяхната цел е нараняването. Обикновено на нещо, което смятаме за лошо. Сатирата атакува човешките пороци. Тя е по-скоро злобно ухилена, отколкото смееща се. Ако се смее – то смехът и е горчив.

Но все пак – има ли някаква граница? Къде трябва да сложим границата и да станем сериозни?

И така: Тия дни "Шарли Ебдо" излязоха отново с карикатура-провокация. Тя изобразява нацистки знамена, наполовина потънали във вода, от водата стърчат и ръце, поздравяващи по нацистки, а отдолу има текст: Бог има! Той удави всички неонацисти в Тексас.

В първия момент, когато я видях и прочетох текста, ми хрумна, че е някак твърде френска.

Никога не съм разбирал френския хумор. Всъщност – честно казано – винаги съм бил убеден, че латинските народи и особено французите нямат абсолютно никакво чувство за хумор. Поне не и според моите представи. При тях е нещо такова: Многословна и високопарна арогантност, придружена с неестествено гръмък смях.

Милият Луи дьо Фюнес, който на всичкото отгоре не е французин, а е чист испанец, винаги ми е бил симпатичен. И потресаващо скучен и досаден. С безкрайните му, свърхенергични и нелепо пресилени ръкомахания и гримаси.

Карикатурата на "Шарли Ебдо" ми напомни именно за това – за мъчителната липса на чувство за хумор у французите. Съжалявам – може и да съм краен, но това е моето мнение.

Гледах я и си казвах: несмешно и високопарно, пресилено, изсмукано от пръстите, нахално. Представих си как някой големонос французин гръмко и изкуствено се смее.

Можем ли да се шегуваме със смъртта? – това беше следващото нещо, което си помислих.

Карикатурата е свързана с две събития: Първото са огромните наводнения в Тексас, а второто – сблъсъците между неонацисти и техни противници пак в Тексас. Тези сблъсъци взеха една жертва в град Шарлотсвил. Наводненията досега убиха трийсет човека. И двете събития не са никак смешни.

Замислих се: Какъв е този Бог, който го има, за да дави хора и от това да ни става смешно? Или по-скоро: Какви са тия хора, на които им идва на ум да свързват Бог с давенето на неонацисти и това да е смешно? И да се представя като остроумие?

Още като млад исках да мога да се надсмивам над всичко. Смятах (като всеки млад човек се чувствах потискан от подлите възрастни тирани), че да ти се забрани да се надсмиваш над всичко е грубо, деспотично лицемерие. Смятах, че ако на някого му е смешно на погребение – е правилно и честно да се разсмее. Такива бяха моите радикални младежки идеи.

И знаех, че смехът е защита. Да се надсмееш – това означава да се отървеш от страха, да го отхвърлиш. Надсмиваме се над глада, за да не ни измъчва, надсмиваме се над болките си, за да ги преглътнем по-леко. Надсмиваме се на смъртта, за да не живеем в ужас.

Но имаме ли право...

Това – още докато го пишех - ме подразни! Мисля, че човек няма право да причинява страдание. Но на всичко друго има право. Тоест – откъде накъде ще се питам дали някой хуморист има правото да остроумничи за чуждата смърт?

Тук трябва да подчертая една дума: „Чуждата”.

Да се подиграваш със смъртта по принцип е добре. Дори бих казал – когато го правиш наистина хубаво и остроумно – това да се подиграваш По Принцип със смъртта е велико. Някои гиганти са се подигравали особено весело със собствената си смърт. Марк Твен: Слуховете за моята смърт са силно преувеличени. Да – наистина велико. Колкото и непобедима да е смъртта – все пак смехът е един шамар по сухата ѝ буза.

Но остроумия за чуждата смърт?

Коя е границата между смешното и безнравственото, грозното... размита ли е или е ясна?

Че не е ясна – това е ясно. Какво ще кажете за такава шега: Загинали 30 човека при наводнение в Тексас! Хахахаха! – гръмък, пресилен френски смях.

Аз бих казал: Ами съжалявам, но никак не ми звучи смешно.

Може би съм станал мрачен и безчувствен моралист? Нямам усет за черния хумор? Няма как да знам това. Никой не може да каже за себе си дали има чувство за хумор или не – това го усещат само другите. Който твърди за себе си, че има чувство за хумор, е безкритичен идиот.
Но пък имам усет за грозно. Колкото и да е неясна и относителна границата на хумора, на границата между шегата и грозотата – все пак когато се прекрачи – веднага я усещам.

Мисля, че Ларош Фуко беше казал, че подигравката е много по-болезнена от обидата. Защото подигравката не е директно нападение. Тя използва остроумието. Нападение което не ти дава да се защитиш. Особено ако не си остроумен.

Има цели народи, които не са остроумни. При тях остроумието не се смята за талант. Има и такива групи от хора. Общностите на религиозните фанатици. Или пък на неонацистите. Виждайки остроумие, насочено срещу тях, те вадят ножове, бухалки или автомати и убиват.

А ако на всичкото отгоре това остроумие е дълбоко прескочило границата между хумор и простащина – дори и според моите радикално-либерални представи – то положението наистина е лошо.

Още по темата

18/08/2017

Нашите автори

Калин Терзийски: Борци

Следете новините ни в GoogleNews