Калин Терзийски: Борци

Дъщеря ми се е прибрала в България и се уговаряме да се видим. Тя учи медицина в Берлин.

Преди аз учех медицина в София. Това беше отдавна и все едно не се е случвало. Макар че и сега – когато заприказваме за псориазис, примерно – аз кой знае как се сещам, че когато почегърташ псориатичната плака, това грубо, лющещо се, подобно на камилско коляно петно на кожата, под излющения пласт се появяват миниатюрни червени точици. Приличат на много ситна кървава роса. Това е един от начините за разпознаване на заболяването, всъщност. Паметта е особено нещо.

Буда препоръчва да не занимаваме съзнанието си с миналото – защото носи само тъга (а аз бих добавил – и срам, и горчивина, и съжаление за пропуснатите възможности); Буда съветва да не занимаваме съзнанието си и с бъдещето – защото то пък ни носи само страх и тревога. Буда учи да се съсредоточим в настоящето.

В настоящето дъщеря ми учи медицина в Хумболтовия университет, в клиниката Шарите. Това ме кара да изпитвам уважение към нея и да я гледам с по-друго око. По-различно от това, с което я гледах, докато беше ученичка и се срещаше с приятелки по моловете. Сега тя може да ми разкаже за кървавата роса, както и да изброи всички други признаци, по които се разпознава псориазиса; както и още хиляди медицински неща. Които, странно, и аз съм учил. Човек изпитва уважение към тия, които ги бива в нещо, което му е близко и понятно. Майсторът-дърворезбар се възхищава от старите дебърски резбари. Но не изпитва особен респект към знанията на някой велик специалист по ранновизантийска граматика.

Дъщеря ми не ми е разказвала за това как е взела решение да учи медицина. Може би трябва да я попитам. Но всъщност тия неща – като взимането на големи решения за бъдещето – са прекалено неясни, дълбоки и трудни за осъзнаване и още повече – за описване. Така че хората, когато ги питаш „Как взе решение да направиш еди какво си?”, обикновено ти казват нещо съвсем банално и повърхностно. Нещо, което звучи обичайно и се приема лесно. Затова по-добре да не ги питаш.

Докато вървим, дъщеря ми ми разказва за Германия. Бил съм доста пъти там, но не съм живял. Само съм бил. Колкото и да е безразлична към моите въпроси (както са винаги безразлични децата към скучните и банални въпроси на родителите си), тя, говорейки за германците, влива малко чувство. Нещо между досада и раздразнение. Германците били тъпи. Ех – казвам аз – знаем си ги ние германците. Доста са...дървени. Едни такива – хладни и неестествени – нали?

А дъщеря ми ми разказва как германците в групата ѝ си събрали книжките или това, което отговаря на нашите студентски книжки, и пратили един човек да им завери семестъра. За да не се разкарват всичките. И там администрацията явно трови животите. Пък на нея, мъничката и красива като шоколадов бонбон българка, въобще не ѝ предложили да вземат и нейната книжка. И тя отишла да си я завери сама.

Даже не ми отговориха на заяждането – казва дъщеря ми – защото аз бях готова малко да се заям с тях, задето не са взели и моята книжка...Те въобще не реагираха, все едно това си е нормално: когато правят нещо заедно – да изключват разните там българи...

Много интересно – казах аз – въобще не си представях, че европейците могат да имат такова недружелюбно отношение към нас...Мислех, че това са измишльотини, че е типичната българска мнителност.

Ммм...абе не е...такива са си, егати. – казва дъщеря ми и се зазяпва във витрините на Раковска.

Дъщеря ми е малък борец. Гледам я – крачетата ѝ са като моите ръце на дебелина, стройна е като малка вазичка или даже – като цветето в нея.  Да не ѝ е уроки. Малък, дългокос борец срещу грубия и ненаправен като за нас свят. Нас - хората имам предвид. Правилно е да кажа: тя се бори не Срещу, а се бори С тоя свят. Ако го пребори – веднага ще сключи примирие с него. Но аз не съм виждал човек, който да е преборил света. Всички сме в процес на борба.

Вървим и наближаваме Кристал, а срещу нас се задава Деян Енев. Радвам се, че го виждам. И ми става напрегнато и тревожно. Всеки път, когато го видя, ми става така. Той е голям писател. Аз определено мога да го кажа, имам право.

Той не е светски подмазвач и повърхностен любезник – примерно като мене. Затова ми става гузно, когато го видя. Може би така се чувства човек, когато види стария си учител. Да, по някакъв начин той ми е учител. Когато го видя, имам предчувствието, че ще бъда огледан отгоре до долу и ще получа забележка. Бай Деян не се опитва да бъде лековато весел. Това кара по-чувствителните да изпитват такава неясна тревога при среща с него. Да – всъщност – по-точно е сравнението със свещеник. Праведен свещеник. И без друго Деян Енев има внушителна, моисеевска брада. Когато видиш праведен човек, свиваш се от срам заради греховете си. Освен ако не си малоумен наглец.

Хей, бай Деяне! – приповдигнато извиквам и го прегръщам. Той винаги приема прегръдките малко като Иисус – леко с рамото напред. Може би вижда Юди наоколо. И може би е прав.

Представям му дъщеря си; те са се виждали доста пъти, но децата растат и като че ли всяка седмица са нови, различни хора. Така че всеки път трябва да ги представяш наново. Деян ѝ се радва с бавна умереност.

Сядаме и пием безкофеиново кафе и вода. Това показва, че и двамата с Деян вече мислим за кръвното си налягане. Дъщеря ми пие само вода, защото не ѝ трябват горчилки, за да усети, че има и някаква сладост в живота. Как я караш? – питам аз, защото ако чакам стария писател да заговори, ще чакам дълго.

Радвам се, че си пак по улиците, откога чакам да се появиш! Така изправен...като преди. – казва Деян учудващо сърдечно. Както казах, той не е по излиянията на чувства.

И аз се радвам да те видя, бай Деяне! – казвам му и двамата навеждаме глави. Защото мъжете на по половин век изпитват лека досада от сърдечните си чувства. Чувствата все пак са твърде леки пеперуди.

Боря се и аз...- подхваща Деян Енев, добрият майстор на разкази, когото уважавам, защото и аз съм разказвач – боря се...Като тебе – да поддържам духа. Да не губя дух.

Разбирам го много добре. Брадата му е голяма и съвсем светло сива. Тоест – белите косми са поне два пъти повече от черните. Веднъж ми беше казал с някакво особено проникновение: Писателят винаги е сам, много сам.

Деян започва да разказва за сина си. Момчето работело, издигнало се. После... опитало се да се пребори за по-високи заплати на подчинените си; скарало се с ръководството и го махнали от работа. Май го уволнили. Това се случило в Хонг Конг.

Децата ни са борци по целия свят – казах си. Наистина разбирах с какво се бори бай Деян. С това да не загуби смелия си дух, въпреки че е побелял, крачещ сам с думите си, навел глава от мислите си, писател без сигурно бъдеще, млад дядо със син борец за правата на работниците на другия край на света...

На внучето много се радваме – казва Деян Енев – не иска още да каже дядо, само се мръщи.

Аз го поглеждам и ми е ясно защо се мръщи внучето – та той прилича на страшен стар магьосник, живеещ в хралупа на бухал. Брада, очила и очи, виждащи нещата и отвътре. Пишеш ли? – питам го, за да заговорим за делнични и обичайни неща.

Пиша, пописвам...в един сайт, тоя, в който и преди пишех. Борим се и там. Защото ако и той затвори...кепенци...абе засега всичко е наред.

Правилно! Не допускай мисли за бъдещето в съзнанието си, бай Деяне, те носят само тревога.

А Калина – обръща се той полу към мене, полу към дъщеря ми – в трети курс ли е вече?

Не, сега ще бъда – казва тя – сега завърших втори.

Браво! – казва Деян и замълчава, за да се сети какво ли се питат деца, които са във втори курс медицина. Но се отказва. Само промърморва: Бори се. Това, с което си се захванала, е голяма работа...благородно дело! – казва и повдига усмихнато вежди и глава. Усмихва се на малко нелепия патос, който е вложил в последните думи. Нали знаеш, че жена ми е лекарка? – пита той Калина.

Не, не знаех – казва тя.

Не мога да си представя какво ли си мисли дъщеря ми, какво ли чувства, седяща между двама брадати побелели мъже на общо един век. Но няма и да я питам. Всеки да пази мислите и чувствата си в своя таен, недостъпен за другите склад. – Каква специалност е? – пита Калина.

Ревматолог – казвам аз вместо Деян. Познавам жена му добре. Спасявала ме е. И тя е един малък, синеок, мил борец. С болестите и с живота на лекар, с мъката и страха на другите; и със своите. А освен това е и жена на писател-борец с думите; и майка на син – борец за доброто на онеправданите.

Оглеждам се и виждам много борци около себе си. Някои са делови и равнодушни, други – угрижени и навели глави, трети – безсмислено приповдигнати. Бих препоръчал на Буда да допълни към съветите си и този: Не се интересувай какво има в чуждите души, защото никога няма да разбереш. Само ще изпаднеш в мъчителен и напразен размисъл.

Ние ще вървим – казвам на Деян. Изправяме се, той непохватно и някак много мило целува ръка на Калина, аз пак го прегръщам. Потегляме.

По пътя мълчим. По едно време, увлечен от мисълта си, казвам някак неопределено на кого, може би на себе си: Трудно е да си писател. Стар писател. Сам, с много мисли в главата, затруднен от досадните материални тегла, натрупал много знание и затова – неуверен в себе си...Виж го – и посочвам на дъщеря си отдалечаващия се Деян – той е човек, който се бори. Въпреки че знае, че победа няма. Хубавото е, че с жена си се обичат...Все едно са още влюбени, като деца...

Това е най-важното – казва дъщеря ми и продължаваме напред.

Още по темата

11/08/2017

Нашите автори

Всички сме за Дуйсбург

27/07/2017

Нашите автори

Паралели

Следете новините ни в GoogleNews